С часове съм се чудила как да започна поредния пост в блога си, докато потракването на тролея бавно ме клатеше напред назад (чак да ти се доповръща). Все едно е да го мисля с часове, затова защото в крайна сметка пак ще напиша просто нещо, което ми идва на момента. Жалко, първоначалната ми идея да ви съобщя прекрасната новина се получи доста добре подредена в съзнанието ми. Пък и мен нямаше да ме заболи толкова.
Защо е специален този пост ? Засега не ви трябва да знаете, нека първо изсипя дневната си доза проблеми, докато майка ми се опитва да ми навре банан в устата, защото не съм се била хранила. Сега бананът е захвърлен на земята, а не съм сигурна, че го заслужаваше, понеже пък.. в крайна сметка майка ми определи тази негова нещастна съдба.
Но забравете за банана, идеята ми беше, че майка ми не спира да ми лази по аксоните на нервите и скоро миелиновата обвивка ще се разкъса и ще стане лошо.
Не, не съм учила по биология.
Чудя се обаче, което е чисто психологичен въпрос, колко точно може да е глупав човек, че да не спира да ми говори за несподелената ми любов и да ми натяква всеки ден? Е колко може да е тъпа майка ми, сега? Доста? Повече. Не мога да определя вече пък и ми писна, да си призная, затова мисля отново да заложа на добрия стар игнор, на който съм се научила перфектно. Практиката е най-добро учение.
Все пак е хубаво понякога да ми се напомня колко съм глупава, но няма нужда да го прави всеки ден, ха, и без това сама се сещам. А изречените от нечия друга уста думи болят повече от думите пищящи в главата ми.. или не?
След като прекарах часове, мислейки какво ново да напиша и как да привлека нечие внимание, понеже целият ми живот се гради на опити да привлека нечие внимание, реших, че няма да се получи колкото и да пробвам. От месеци насам не съм написала и един пост, който да харесам и да почувствам нещо, когато го препрочитам в скучните часове в училище. От месеци не съм вложила някакво уточнено чувство в нито един свой пост и виждам как става все по-трагично и по-трагично, а смелост да си изтрия някой пост - нямам. От месеци изобщо не мога да формулирам нищо смислено тук, забелязва ли се много? Сигурна съм. Защото винаги искам да пиша за нещо точно определено и го обмислям и когато седна да го пиша - всичко се изпарява и съвсем се отклонявам от темата, и стават несвързани по смисъл изречения, които дори не могат да ми помогнат за отделяне на излишната енергия.
Защо този пост е толкова важен и специален? Защото е последен.
Защото не виждам смисъл да напиша дори думичка след последното изречение и няма полза за самата мен да пиша несвързани неща. Няма удовлетвореност, няма изливане на емоции в черни букви върху бели листи.
Ужасно е. Но е факт.
След хиляди разсъждения по темата "Защо вече не мога да изливам емоции както преди?" най-сетне стигнах до отговора и той е толкова прост: няма чувство, което да ми е в повече и да преливам отвътре.
Няма пеперудки в стомаха.
Няма понита в полето.
Шаляляля.
Пффф.
Следващият пост, който ще напиша в този блог, ще е точно тогава, когато започна да преливам от чувства и емоции.
Доста е глупаво да чакам любовта, но май така стоят нещата при бедния ми ум и неговите, пречупени през спектъра на детското съзнание, мисли.
Забравям си за блога с ясната опция, че може би никога повече няма да ми се наложи да пиша в него, защото, както често повтарям, за мен няма особено силна надежда.
Но пък пролетта може да съживи нещо, знам ли... Знам, че няма, но нека помечтаем.
Ще ме видите на пролет !
...надявам се.
- Ваша Вечносладоледена Рин.
вторник, 5 октомври 2010 г.
събота, 2 октомври 2010 г.
Аз съм куха лейка
02.10.
Времето тече твърде бързо в последните дни, а задачите са твърде много и ги правя повече и повече, и повече и.. загубих мисълта си. От непрекъснато повтаряне на "Колкото повече - толкова повече", мисля, че ми стана като мото и главна цел на живота. Може би! именно и заради това се съгласявам с всякакви нови дейности и прочие и се опитвам да си запълня дори последната секунда от времето с нещо.
Уроци, школи, бла.
Даже се дразня на себе си, а майка ми тайно стиска палци да не ме приемат на театралната школа. И е доста права в доста отношения. Три пъти седмично по три часа, уат дъ фак. Аз съм тъпа, не мога да бъда мултифункционална и да се справям с всичко като някакъв... суперуомън! *дори не отсели половете, йеъх*
А единственото, за което си мечтая от седмици насам.. е един хубав, стойностен, изпълнен с фейлове и смях.. стaлкдей! Ето от подобни неща имат нужда хора като мен, които не намират никога време да заместят стойностното със забавното. Какъв съм глупак.
Още по-малко съм съгласна пък да споделям собствения си труд и с други хора, за които (честно надявам се поне един от тези хора да чете, но да не знам), не ми дреме на... шапката. Шапката ми е доста яка, пепел от рози.
Не мога да разбера какъв им е проблемът с мен, честно. Който е тъп - тъп е. И нямам никаква вина по този въпрос. След пълният главобол в петък, след който не можех да мисля за нищо друго, освен как да изкормя някого, малко се успокоих и все пак..
Не.искам.да.ви.виждам.още.повече.да.отделям.толкова.много.време.прекарано.с.вас.
И ето го моментът, в който съжалявам, че не се наврях в английска.
Или където и да е другаде.
Е, мразете ме ако искате, поне ще е взаимно, а при мен взаимните чувства са доста добра основа да градя омраза. И да ви правя мръсно. Оле.
Тъпо училище.
Бла.
Ще си столквам ризата и няма да се занимавам с други патоци, шаляля ^^
И ми се преядоха палачинки, ех.
Да, ти си виновна! xD
03.10.
Днес в старата тетрадка по химия намерих отново стари изблици на чувства и се почувствах като пълен глупак. От доста време не ми се е приисквало да кажа на някого, че го обичам..изкрещя, по-скоро. Онова чувство, знаете. Мисля, че съм загубена кауза. Мисля, че няма надежда за мен, особено в този ... ъ любовния аспект. И ми дреме, което е още по-лошо. Една бивша приятелка ми беше споделила, че най-ужасна е частта след като си спрял да обичаш някого - едно никакво ти е и единственото, за което фактически мислиш е за някой произволен късметлия, с който да си се смеете и натискате на някоя пейка в морската.
Мда, точно тази думичка, която си помислихте в момента, ме описва съвсем точно.
Обаче ми е прекалено кофти, за да говоря за това, нещо, което не ми се е случвало. Like never.
Днес мина приказно, ако го погледна отстрани, естествено. Школата е 6 точки, освен таксата де, за която мама е мааалко предубедена. Освен това някой си ме е набутал в групичката с прословутия "музикален слух". Леко им се изсмях, но какво пък - дори и най-добрата актриса не би могла да сдържи смеха си при такава новина... ако пее като мен. Защото си пея бая фалшиво, муаахахаха.
Ротари дейността обаче MADE MY DAY. Е, мога да кажа, че съм меко казано разочарована от хората като цяло - подаряваме им книги, for God sake, и те пак се дърпат. Много ви здраве, нечетящи индивиди такива ! Но имаше и изключително мили хора из морската, готови да си получат подаръка, да благодарят и ние да си хванем пътя.
Беше си бая забавно, въпреки всичко, особено, когато търчахме след хората, за да си набелязваме жертва, на която да пробутаме книжка.
Обаче погледнато от страна на това как всъщност се чувствах.. би било доста по-различно. Някак неудовлетворена? Въпреки че цял ден бях сред хора, въпреки че се смях като за последно и прочие, някак просто не ми се струва редно всичко това.
Още едно добре познато ми чувство от преди последната ни пролетна ваканция.
Ах. Защо не се метна от петия етаж ? На две крачи ми е!
Не знам какво искам.
И се опитвам да го обясня от 5 минути, а има просто 4 думи, с които най-добре ще ме разберете.
Не знам какво искам.
Аз съм куха лейка.
Сбогом.
Времето тече твърде бързо в последните дни, а задачите са твърде много и ги правя повече и повече, и повече и.. загубих мисълта си. От непрекъснато повтаряне на "Колкото повече - толкова повече", мисля, че ми стана като мото и главна цел на живота. Може би! именно и заради това се съгласявам с всякакви нови дейности и прочие и се опитвам да си запълня дори последната секунда от времето с нещо.
Уроци, школи, бла.
Даже се дразня на себе си, а майка ми тайно стиска палци да не ме приемат на театралната школа. И е доста права в доста отношения. Три пъти седмично по три часа, уат дъ фак. Аз съм тъпа, не мога да бъда мултифункционална и да се справям с всичко като някакъв... суперуомън! *дори не отсели половете, йеъх*
А единственото, за което си мечтая от седмици насам.. е един хубав, стойностен, изпълнен с фейлове и смях.. стaлкдей! Ето от подобни неща имат нужда хора като мен, които не намират никога време да заместят стойностното със забавното. Какъв съм глупак.
Още по-малко съм съгласна пък да споделям собствения си труд и с други хора, за които (честно надявам се поне един от тези хора да чете, но да не знам), не ми дреме на... шапката. Шапката ми е доста яка, пепел от рози.
Не мога да разбера какъв им е проблемът с мен, честно. Който е тъп - тъп е. И нямам никаква вина по този въпрос. След пълният главобол в петък, след който не можех да мисля за нищо друго, освен как да изкормя някого, малко се успокоих и все пак..
Не.искам.да.ви.виждам.още.повече.да.отделям.толкова.много.време.прекарано.с.вас.
И ето го моментът, в който съжалявам, че не се наврях в английска.
Или където и да е другаде.
Е, мразете ме ако искате, поне ще е взаимно, а при мен взаимните чувства са доста добра основа да градя омраза. И да ви правя мръсно. Оле.
Тъпо училище.
Бла.
Ще си столквам ризата и няма да се занимавам с други патоци, шаляля ^^
И ми се преядоха палачинки, ех.
Да, ти си виновна! xD
03.10.
Днес в старата тетрадка по химия намерих отново стари изблици на чувства и се почувствах като пълен глупак. От доста време не ми се е приисквало да кажа на някого, че го обичам..изкрещя, по-скоро. Онова чувство, знаете. Мисля, че съм загубена кауза. Мисля, че няма надежда за мен, особено в този ... ъ любовния аспект. И ми дреме, което е още по-лошо. Една бивша приятелка ми беше споделила, че най-ужасна е частта след като си спрял да обичаш някого - едно никакво ти е и единственото, за което фактически мислиш е за някой произволен късметлия, с който да си се смеете и натискате на някоя пейка в морската.
Мда, точно тази думичка, която си помислихте в момента, ме описва съвсем точно.
Обаче ми е прекалено кофти, за да говоря за това, нещо, което не ми се е случвало. Like never.
Днес мина приказно, ако го погледна отстрани, естествено. Школата е 6 точки, освен таксата де, за която мама е мааалко предубедена. Освен това някой си ме е набутал в групичката с прословутия "музикален слух". Леко им се изсмях, но какво пък - дори и най-добрата актриса не би могла да сдържи смеха си при такава новина... ако пее като мен. Защото си пея бая фалшиво, муаахахаха.
Ротари дейността обаче MADE MY DAY. Е, мога да кажа, че съм меко казано разочарована от хората като цяло - подаряваме им книги, for God sake, и те пак се дърпат. Много ви здраве, нечетящи индивиди такива ! Но имаше и изключително мили хора из морската, готови да си получат подаръка, да благодарят и ние да си хванем пътя.
Беше си бая забавно, въпреки всичко, особено, когато търчахме след хората, за да си набелязваме жертва, на която да пробутаме книжка.
Обаче погледнато от страна на това как всъщност се чувствах.. би било доста по-различно. Някак неудовлетворена? Въпреки че цял ден бях сред хора, въпреки че се смях като за последно и прочие, някак просто не ми се струва редно всичко това.
Още едно добре познато ми чувство от преди последната ни пролетна ваканция.
Ах. Защо не се метна от петия етаж ? На две крачи ми е!
Не знам какво искам.
И се опитвам да го обясня от 5 минути, а има просто 4 думи, с които най-добре ще ме разберете.
Не знам какво искам.
Аз съм куха лейка.
Сбогом.
събота, 25 септември 2010 г.
Незначително си блогвам
Този пореден прекрасен пост вероятно също ще бъде изтрит, понеже всичко интересно в мен се изчерпа. Пука му на никой. Щото пък на мене ми пука, хах.
Стоя си сама в тъмното и се чудя какво да правя, нещо, което да ми отвлече мислите от миналото. Защо се ровя изобщо толкова дълбоко назад (дълбоко, няма и година) и не спирам да се обвинявам каква глупачка съм била и как съм пренебрегвала хора, които сега ги няма и без това, и съм обръщала внимание на такива, които винаги ще са тук. Но не съвсем, знаете.
Тъжно е как се получи всичко, как поглеждайки назад виждам само провали и моменти, в които съм приличала повече или по-малко на жалко подобие на човек, борещ се за мечтите си.
Защо мисля, след като просто мога да гледам напред и да направя нещо!, за да променя посоката и след също толкова време (година, да речем) да се обърна назад и да видя как провалите се засенчват от прекрасни моменти.
Ама не, защо де не стоя и да не мисля колко съм прозрачна за света?
Съжалявам, наистина (пак, едва ли тези хора изобщо следят жалкото ми подобие на блог, но..) съжалявам. Наистина. Безкрайно много.
И понеже не мога да ви го кажа лично.. от липса на характер и от възможността да прозвучи ужасно плоско.. го казвам тук на себе си.
Още ли по-жалко звуча? Зная.
"Съжалявам, Рин, че си била такава използвачка. И че не си знаела нищо. Съжалявам хората, които държат на теб и които са държали някога.
Глупачка."
Няма смисъл да се самосъжалявам де, освен ако не си пусна Аврил. Тогава винаги има смисъл. *вече дори чашата ми ме гледа странно, не сте само вие*
И какво ми липсва от преди година? Нищо.
И какво ми липсва попринцип? Всичко.
Може би е вярно, че въпреки хилядите ужасни неща, които те се случват всекидневно - един ден ще бъдат оправдани с нещо наистина хубаво и стойностно. Възможно ли е подобни догадки да ме водят напред... глупости. Защото виждам как всеки ден хората правят ужасни неща, без дори да им пука особено, и естествено, нищо не им се връща.Защото... не зная защо, как бих могла. Но е факт. Виждам и всеки ден как на прекрасни хора им се случват ужасни неща. И съм убедена,че дори след 20 години нещата ще са същите.
А не е честно, не е редно да е така.
И следващият, който посмее да ми твърди, че горе имало някой дето гледа постъпките ни - мога само да му отправя средния си пръст, поздравявайки го с ОМД. Мамка му, заболя ме пръста да го показвам на всички, спрете се!
Няма никой, който ни съди според постъпките ни, примирете се. Защо тогава да не съм отвратителна к***а, играеща си с хората като с кукли на конци и знаеща!, че никога няма да и' бъде върнато. Мога и да се обзаложа, че сега повече хора ме мразят, отколкото биха ме мразили ако бях гореспоменатото. А е ясно, че го умея - всеки го умее, стига да поиска.
Мъча се някъде по средата на "добра" и "зла" и каква се оказвам накрая... никаква.
Оу уел.
"Живеем заедно, умираме сами."
Не искам да умра сама. Дори и да е нужно да заключвам хора в мазата и против волята им да стоят с мен - не искам да умра сама!
Сега може да бягате с писъци, разрешавам.
*гледа как всички отстъпват назад с каменни физиономии и опулени очи*
Стоя си сама в тъмното и се чудя какво да правя, нещо, което да ми отвлече мислите от миналото. Защо се ровя изобщо толкова дълбоко назад (дълбоко, няма и година) и не спирам да се обвинявам каква глупачка съм била и как съм пренебрегвала хора, които сега ги няма и без това, и съм обръщала внимание на такива, които винаги ще са тук. Но не съвсем, знаете.
Тъжно е как се получи всичко, как поглеждайки назад виждам само провали и моменти, в които съм приличала повече или по-малко на жалко подобие на човек, борещ се за мечтите си.
Защо мисля, след като просто мога да гледам напред и да направя нещо!, за да променя посоката и след също толкова време (година, да речем) да се обърна назад и да видя как провалите се засенчват от прекрасни моменти.
Ама не, защо де не стоя и да не мисля колко съм прозрачна за света?
Съжалявам, наистина (пак, едва ли тези хора изобщо следят жалкото ми подобие на блог, но..) съжалявам. Наистина. Безкрайно много.
И понеже не мога да ви го кажа лично.. от липса на характер и от възможността да прозвучи ужасно плоско.. го казвам тук на себе си.
Още ли по-жалко звуча? Зная.
"Съжалявам, Рин, че си била такава използвачка. И че не си знаела нищо. Съжалявам хората, които държат на теб и които са държали някога.
Глупачка."
Няма смисъл да се самосъжалявам де, освен ако не си пусна Аврил. Тогава винаги има смисъл. *вече дори чашата ми ме гледа странно, не сте само вие*
И какво ми липсва от преди година? Нищо.
И какво ми липсва попринцип? Всичко.
Може би е вярно, че въпреки хилядите ужасни неща, които те се случват всекидневно - един ден ще бъдат оправдани с нещо наистина хубаво и стойностно. Възможно ли е подобни догадки да ме водят напред... глупости. Защото виждам как всеки ден хората правят ужасни неща, без дори да им пука особено, и естествено, нищо не им се връща.Защото... не зная защо, как бих могла. Но е факт. Виждам и всеки ден как на прекрасни хора им се случват ужасни неща. И съм убедена,че дори след 20 години нещата ще са същите.
А не е честно, не е редно да е така.
И следващият, който посмее да ми твърди, че горе имало някой дето гледа постъпките ни - мога само да му отправя средния си пръст, поздравявайки го с ОМД. Мамка му, заболя ме пръста да го показвам на всички, спрете се!
Няма никой, който ни съди според постъпките ни, примирете се. Защо тогава да не съм отвратителна к***а, играеща си с хората като с кукли на конци и знаеща!, че никога няма да и' бъде върнато. Мога и да се обзаложа, че сега повече хора ме мразят, отколкото биха ме мразили ако бях гореспоменатото. А е ясно, че го умея - всеки го умее, стига да поиска.
Мъча се някъде по средата на "добра" и "зла" и каква се оказвам накрая... никаква.
Оу уел.
"Живеем заедно, умираме сами."
Не искам да умра сама. Дори и да е нужно да заключвам хора в мазата и против волята им да стоят с мен - не искам да умра сама!
Сега може да бягате с писъци, разрешавам.
*гледа как всички отстъпват назад с каменни физиономии и опулени очи*
петък, 24 септември 2010 г.
Далеч съм и искам още по-далеч
Училището ме депресира.
Не, не само на мен ми звучи доста позната тази фраза.
И НЕ, не, защото не е лично моя (тми), а защото всииички мразим училище и се депресираме от него. Освен, разбира се, тези, които стават хиперактивни от вредните елементи, съдържащи се в училищния въздух.
Отклоних се, зная.
Само две седмици, какво говоря, и толкова няма, и се чувствам закърняваща. Тази прекрасна иначе училищна система убива всичко прекрасно в мен, сериозно. И докато до преди две седмици бях най-усмихнатото и весело същество, говорещо с всички и радващо се на всичко, сега се превръщам малко по малкото в същия отчаян депресар, който бях преди лятната ваканция. И за пръв път осъзнавам, че не нещо друго, а самото училище ме прави такава. Аз придавах заслуги на други, ех.
Оправдани сте, няма да ви съдя.
Pain - without love.
Pain - I can't get enough.
Pain - I like it rough,
Cause I'd rather feel pain than nothing at all.
Причинете ми болка, бе хора! Не виждате ли, че страдам ! v.v
Всъщност не знам как би било по-добре, но едно разбрах: "щастие" го няма в графата под името ми. Имам събота и неделя да прочета Декамерон, както и да реша три листа задачи, и струва ми се, това е единственото бъдеще, което е предначертано. Ден за ден? Ден за ден. Така е по-добре, отколкото да провалям живота си в мислене за бъдещето, което... е пълна мъгла и единственото, което се вижда е черен тунел. А в края му, уверявам ви!, няма светлинка.
Не искам да вървя срещу себе си, не е честно да се саморазрушавам, а всяка секунда я чувствам като че ми свършва батерията. Лошото е, че когато се прибера у дома - нямам време да я заредя заради хилядите домашни, неща за четене, неща за писане, неща дето просто ТРЯБВА да ги направя, за да не получа някоя двойка и, които са НАПЪЛНО безсмислени.
Искам далеч, далеч, далеч и искам да съм с хората, на които държа и да имам време за тях, а се получава така, че единственото време, което имам го прекарвам в скучни часове в тъпата класна стая. Ужасното е,че в целия ми клас няма абсолютно един човек, който може да...дори не мога да го обясня... да изкара наяве светлата ми половина.
А аз не понасям тъмната си.
Просто няма да ми пука? Просто ще си бъда неемоционално същество, което гледа само да му мине деня, без да разговаря с никого, без да се усмихва и прочие? И всичко ще е наред?
Ще видим, какво като пробвам? И без това не губя.
Мразя се.
Че не съм достатъчно това, което истинските хора търсят, и повече от това, което фалшивите одобряват.
Искам далеч.
Не, не само на мен ми звучи доста позната тази фраза.
И НЕ, не, защото не е лично моя (тми), а защото всииички мразим училище и се депресираме от него. Освен, разбира се, тези, които стават хиперактивни от вредните елементи, съдържащи се в училищния въздух.
Отклоних се, зная.
Само две седмици, какво говоря, и толкова няма, и се чувствам закърняваща. Тази прекрасна иначе училищна система убива всичко прекрасно в мен, сериозно. И докато до преди две седмици бях най-усмихнатото и весело същество, говорещо с всички и радващо се на всичко, сега се превръщам малко по малкото в същия отчаян депресар, който бях преди лятната ваканция. И за пръв път осъзнавам, че не нещо друго, а самото училище ме прави такава. Аз придавах заслуги на други, ех.
Оправдани сте, няма да ви съдя.
Pain - without love.
Pain - I can't get enough.
Pain - I like it rough,
Cause I'd rather feel pain than nothing at all.
Причинете ми болка, бе хора! Не виждате ли, че страдам ! v.v
Всъщност не знам как би било по-добре, но едно разбрах: "щастие" го няма в графата под името ми. Имам събота и неделя да прочета Декамерон, както и да реша три листа задачи, и струва ми се, това е единственото бъдеще, което е предначертано. Ден за ден? Ден за ден. Така е по-добре, отколкото да провалям живота си в мислене за бъдещето, което... е пълна мъгла и единственото, което се вижда е черен тунел. А в края му, уверявам ви!, няма светлинка.
Не искам да вървя срещу себе си, не е честно да се саморазрушавам, а всяка секунда я чувствам като че ми свършва батерията. Лошото е, че когато се прибера у дома - нямам време да я заредя заради хилядите домашни, неща за четене, неща за писане, неща дето просто ТРЯБВА да ги направя, за да не получа някоя двойка и, които са НАПЪЛНО безсмислени.
Искам далеч, далеч, далеч и искам да съм с хората, на които държа и да имам време за тях, а се получава така, че единственото време, което имам го прекарвам в скучни часове в тъпата класна стая. Ужасното е,че в целия ми клас няма абсолютно един човек, който може да...дори не мога да го обясня... да изкара наяве светлата ми половина.
А аз не понасям тъмната си.
Просто няма да ми пука? Просто ще си бъда неемоционално същество, което гледа само да му мине деня, без да разговаря с никого, без да се усмихва и прочие? И всичко ще е наред?
Ще видим, какво като пробвам? И без това не губя.
Мразя се.
Че не съм достатъчно това, което истинските хора търсят, и повече от това, което фалшивите одобряват.
Искам далеч.
сряда, 22 септември 2010 г.
Bullshit
Колко време ще ми трябва, за да осъзная най-сетне, че съдбата съществува? И че става това, което тя реши, че ще стане?!
Години, десетилетия? Изобщо ще ми стигне ли малкото време на тази планета, за да осъзная, че не определям аз съдбата си и не контролирам аз мечтите си. А и дори да го правя - смисъл няма, защото НИЩО НИКОГА НЕ СТАВА КАКТО АЗ ГО ИСКАМ!
За да стигна и до тези велики прозрения ми трябваше малък знак от съдбата! Ето, виждате ли, тя решава, че аз няма да получа това, което искам, че и ми го казва по най-милия начин. И го повтаря по още по-мил. Но си беше моя вината, че не схванах още първия намек. Още като отидох до Европа-та и те не работеха, щото било празник. Ня.
Не се усетих и когато Мухоморката не работеше. А между другото ще я посетя аз тази мухоморка. Утре, отдруги ден, след седмица - ще ! Просто ме зарадва "anti-fashion shop" и реших, че няма как да пропусна. Че и вероятно обици ще има каквито си искам. Муахаха.
Опа, отклоних се. Та да, мисля, че не разбирам от намеци - нито от тези на съдбата, нито от тези на приятелите ми, нито от тези на майка ми, която си ходи по кафенца, а аз ВИЖ ТИ! трябва да решавам задачи по математика в къщи. Да бе да, ще стане. Мрън.
Неделя, неделя, неделя!!! Всъщност знам, че всичко ще се фейлне, защото съдбата не иска аз да отида, но пък защо да не си помечтая малко? И после да съм още по-разочарована? *не правете това в къщи!*
Единственото хубаво събитие от деня е, че си приготвих ненормално як лилаво-бяло-черен аутфит, с който мисля да се появя в неделя. Ако се появя изобщо. Ако не - ... е ще го използвам пък, но не всеки заслужава да гледа каква съм яка. ХА!
..
Това беше шега, вие пък.
Но наистина, не всеки заслужава. Примерно не си струва да отида на училище така, защото просто нали на никого не му пука. И така. Едва ли ще намеря някога някого, на когото толкова да му пука, но все пак.
Всъщност сродна душа си търся и да, май я намерих, но нали ни дели половин България. Фък. А го познавам толкова добре и го чувствам толкова близък. Все едно. Съдбата крещи НЕ в главата ми.
Крещи също да се залавям със задачите по математика, тъй като не иска да будува цяла нощ с мен и да не ми дава да ги реша.
Крещи си.
Вземам хапчета и чувам лека музика, отекваща в ушите ми. Чувам Систем ъф ъ даун. Оу, то идва от тонколоните. Е, все едно. Депресиращо си е, особено, когато песента е Atwa. Защото...е защо пък да не. Тази си е НЕГОВАТА песен, мълча си. Мразя я и ми я любима. Мразя, когато се получава така. И обичам едновременно.
Съдбата ми подсказва да спра да пиша, преди да съм издала нещо, което няма да ми се хареса, защото когато съм разстроена винаги го правя.
Ангели, работи. Знаете.
*ето пак.*
Have no fear (:
Години, десетилетия? Изобщо ще ми стигне ли малкото време на тази планета, за да осъзная, че не определям аз съдбата си и не контролирам аз мечтите си. А и дори да го правя - смисъл няма, защото НИЩО НИКОГА НЕ СТАВА КАКТО АЗ ГО ИСКАМ!
За да стигна и до тези велики прозрения ми трябваше малък знак от съдбата! Ето, виждате ли, тя решава, че аз няма да получа това, което искам, че и ми го казва по най-милия начин. И го повтаря по още по-мил. Но си беше моя вината, че не схванах още първия намек. Още като отидох до Европа-та и те не работеха, щото било празник. Ня.
Не се усетих и когато Мухоморката не работеше. А между другото ще я посетя аз тази мухоморка. Утре, отдруги ден, след седмица - ще ! Просто ме зарадва "anti-fashion shop" и реших, че няма как да пропусна. Че и вероятно обици ще има каквито си искам. Муахаха.
Опа, отклоних се. Та да, мисля, че не разбирам от намеци - нито от тези на съдбата, нито от тези на приятелите ми, нито от тези на майка ми, която си ходи по кафенца, а аз ВИЖ ТИ! трябва да решавам задачи по математика в къщи. Да бе да, ще стане. Мрън.
Неделя, неделя, неделя!!! Всъщност знам, че всичко ще се фейлне, защото съдбата не иска аз да отида, но пък защо да не си помечтая малко? И после да съм още по-разочарована? *не правете това в къщи!*
Единственото хубаво събитие от деня е, че си приготвих ненормално як лилаво-бяло-черен аутфит, с който мисля да се появя в неделя. Ако се появя изобщо. Ако не - ... е ще го използвам пък, но не всеки заслужава да гледа каква съм яка. ХА!
..
Това беше шега, вие пък.
Но наистина, не всеки заслужава. Примерно не си струва да отида на училище така, защото просто нали на никого не му пука. И така. Едва ли ще намеря някога някого, на когото толкова да му пука, но все пак.
Всъщност сродна душа си търся и да, май я намерих, но нали ни дели половин България. Фък. А го познавам толкова добре и го чувствам толкова близък. Все едно. Съдбата крещи НЕ в главата ми.
Крещи също да се залавям със задачите по математика, тъй като не иска да будува цяла нощ с мен и да не ми дава да ги реша.
Крещи си.
Вземам хапчета и чувам лека музика, отекваща в ушите ми. Чувам Систем ъф ъ даун. Оу, то идва от тонколоните. Е, все едно. Депресиращо си е, особено, когато песента е Atwa. Защото...е защо пък да не. Тази си е НЕГОВАТА песен, мълча си. Мразя я и ми я любима. Мразя, когато се получава така. И обичам едновременно.
Съдбата ми подсказва да спра да пиша, преди да съм издала нещо, което няма да ми се хареса, защото когато съм разстроена винаги го правя.
Ангели, работи. Знаете.
*ето пак.*
Have no fear (:
събота, 18 септември 2010 г.
Съм ли? Да.
Аз ли съм?
Изобщо не съм, но нали така се казва?
Защото е да бъдеш или да не бъдеш, нали?
Или пак съм чела Хамлет?
Вие на кое залагате?
Защо изобщо залагате срещу мен, като знаете, че ще загубите?
Всъщност и да не загубите, знаете ли, че няма да загубя и аз?
Защо ли?
Защото никога не губя?
Други идеи?
Хей, кой посмя да нарече творчеството ми клиширано?
Грешите?
Или не?
Някой ден ще стоим ли изобщо лице в лице?
Тогава ще посмеете ли да ми кажете, че не струвам?
Как бихте могли да ми кажете подобно нещо в очите, за какви се имате?
Всъщност аз за каква се имам?
Та не съм ли само една недорасла глупачка, дрогираща се с музика?
Да? Не?
Никога не е късно, нали?
Обаче накрая винаги се оказва, че е твърде късно?
Твърде ли философски прозвучах?
Не ме бива във философията?
Знам, но какво пък знаете вие?
Искам ли да избягам?
И с кого, къде? Сама ли?
Та не виждам ли сама какво се случва щом съм сама?
Това сирени на линейка ли са?
Е, време ми беше май да влизам в лудница, знаете ли?
Знаете ли, че H.I.M. са велики?
Ако не знаете, ще го научите ли НАЙ-СЕТНЕ?
Обичам ли?
А точно вас обичам ли?
Само себе си ли обичам?
И вие това си помислихте?
Грешите?
Прави сте?
Кой знае?
Може би аз?
Защо пък аз?
Защото аз съм.
Изобщо не съм, но нали така се казва?
Защото е да бъдеш или да не бъдеш, нали?
Или пак съм чела Хамлет?
Вие на кое залагате?
Защо изобщо залагате срещу мен, като знаете, че ще загубите?
Всъщност и да не загубите, знаете ли, че няма да загубя и аз?
Защо ли?
Защото никога не губя?
Други идеи?
Хей, кой посмя да нарече творчеството ми клиширано?
Грешите?
Или не?
Някой ден ще стоим ли изобщо лице в лице?
Тогава ще посмеете ли да ми кажете, че не струвам?
Как бихте могли да ми кажете подобно нещо в очите, за какви се имате?
Всъщност аз за каква се имам?
Та не съм ли само една недорасла глупачка, дрогираща се с музика?
Да? Не?
Никога не е късно, нали?
Обаче накрая винаги се оказва, че е твърде късно?
Твърде ли философски прозвучах?
Не ме бива във философията?
Знам, но какво пък знаете вие?
Искам ли да избягам?
И с кого, къде? Сама ли?
Та не виждам ли сама какво се случва щом съм сама?
Това сирени на линейка ли са?
Е, време ми беше май да влизам в лудница, знаете ли?
Знаете ли, че H.I.M. са велики?
Ако не знаете, ще го научите ли НАЙ-СЕТНЕ?
Обичам ли?
А точно вас обичам ли?
Само себе си ли обичам?
И вие това си помислихте?
Грешите?
Прави сте?
Кой знае?
Може би аз?
Защо пък аз?
Защото аз съм.
петък, 17 септември 2010 г.
Безкрай
Силата, водеща ни все нагоре и нагоре към небето, е нашият личен огледален образ и желанията ни, мечтите ни, както и малките пукнатини в съзнанието, които изграждат личността ни.
Защото всеки е единствено себе си е едновременно един като всички други. Аз ли? "А аз съм една малка прашинка в голямата прашна вселена". Също като всички останали, въпреки че често бивам определяна от приятелите си като противоречаща на себе си и всичко установено в малкия ни, клатушкащ се като дървена лодка в бурно море, свят. А единственото, което истински ми подхожда е да греба, докато най-сетне не стигна бряг. След това да го разгледам, да вървя известно време мълчаливо по пясъка, да се усмихна и пак да греба с малката си лодка. Към непознатото, към новото, към себе си.
Никога не бих се отказала от пътешествието, скучно и клиширано, наречено живот. Дори и никога да не намеря място, където принадлежа, дори и да не открия себе си - това ще е историята, която ще разказвам.
Въпреки че знам, че няма да има на кого да я разказвам.
Вярвам единствено в нещата, които са вечни - като океана, из който винаги ще плавам с лодчицата си. Докато мечтая да заприличам на него - да съм вечна. За да мога най-сетне да повярвам в себе си.
Много отдавна, още като много малка, разбрах, че за да съществуваш - някой трябва да повярва с теб. Дори и това да си самият ти. Особено внимание докато пътувам обръщам на заобикалящата ме мечта, която съм превърнала в свой живот. Грешките, които ме направиха по-добра, са хиляди, но най-важния урок, на който ме научиха е, че реалността е твърде сива за човек като мен, човек, мечтаещ да се научи да рисува с цветовете на вятъра, цветовете, които живеят единствено в мечтите ми.
С хиляди цветни бои, аз най-сетне успях да изрисувам моята празна стая с бели стени - моят свят, но това, което все още ми липсва е някой, който да успее да го види така както аз го виждам, да го разбере. Защото ако успее да го разбере, ще разбере мен. И стремежите ми.
И след всички бели редове, които изписах, и поради факта, че нямам в себе си боички, с които да ги оцветя, вероятно отново ще останат неща, значещи единствено за мен. Все едно, характерно е за мен да искам, характерно е да мечтая и да вярвам.
И да плавам. Докато открия къде принадлежа.
А последното красива нещо, което искам да видя в малкото си пътешествие, най-красивото нещо - би било животът ми на лента пред очите ми.
И после черна празнота.
Защото всеки е единствено себе си е едновременно един като всички други. Аз ли? "А аз съм една малка прашинка в голямата прашна вселена". Също като всички останали, въпреки че често бивам определяна от приятелите си като противоречаща на себе си и всичко установено в малкия ни, клатушкащ се като дървена лодка в бурно море, свят. А единственото, което истински ми подхожда е да греба, докато най-сетне не стигна бряг. След това да го разгледам, да вървя известно време мълчаливо по пясъка, да се усмихна и пак да греба с малката си лодка. Към непознатото, към новото, към себе си.
Никога не бих се отказала от пътешествието, скучно и клиширано, наречено живот. Дори и никога да не намеря място, където принадлежа, дори и да не открия себе си - това ще е историята, която ще разказвам.
Въпреки че знам, че няма да има на кого да я разказвам.
Вярвам единствено в нещата, които са вечни - като океана, из който винаги ще плавам с лодчицата си. Докато мечтая да заприличам на него - да съм вечна. За да мога най-сетне да повярвам в себе си.
Много отдавна, още като много малка, разбрах, че за да съществуваш - някой трябва да повярва с теб. Дори и това да си самият ти. Особено внимание докато пътувам обръщам на заобикалящата ме мечта, която съм превърнала в свой живот. Грешките, които ме направиха по-добра, са хиляди, но най-важния урок, на който ме научиха е, че реалността е твърде сива за човек като мен, човек, мечтаещ да се научи да рисува с цветовете на вятъра, цветовете, които живеят единствено в мечтите ми.
С хиляди цветни бои, аз най-сетне успях да изрисувам моята празна стая с бели стени - моят свят, но това, което все още ми липсва е някой, който да успее да го види така както аз го виждам, да го разбере. Защото ако успее да го разбере, ще разбере мен. И стремежите ми.
И след всички бели редове, които изписах, и поради факта, че нямам в себе си боички, с които да ги оцветя, вероятно отново ще останат неща, значещи единствено за мен. Все едно, характерно е за мен да искам, характерно е да мечтая и да вярвам.
И да плавам. Докато открия къде принадлежа.
А последното красива нещо, което искам да видя в малкото си пътешествие, най-красивото нещо - би било животът ми на лента пред очите ми.
И после черна празнота.
сряда, 15 септември 2010 г.
Венчелистче
"Погледни къде стигнахме. След всички онези опити да се изиграем, погледни. Виждаш ли ме? Виждаш ли ме сега?!"
Гласът изкрещя в тъмнината и заглъхна, докато коленете му се прекършиха и го повалиха на земята, върху рохкавата пръст.
Онази сутрин бе важна. Само тя. Не че бе с нещо различна онази сутрин, напротив: слънцето се показа точно в шест и четиридесет и седем, мъглата се разнесе глухо над града, тежките стъпки на забързаните пешеходци раздраха тъмнината, докато от нея не остана и частица.
Тя стана от меко постланото в пепел от рози легло, облече бледо синя тениска и сиви джинси, направи си кафе, но не го допи - също както всяка сутрин. След това си взе малката дънкена чантичка, нахлузи старите очила с черни рамки и си проправи път из тълпата от пешеходци, бързаща за училище.
Пред прага се спря за миг. Както винаги. Не и' отнемаше много, само броени секунди, през които си даваше време да помисли. През мозъчната и' кора минаха като на лента последните две седмици, след това и онази преди последните две седмици. Тя се забравяше трудно, останалото бе като копринен плат, който тя бе късала с нокти.
Две седмици тя не смееше да срещне дори погледа му, не бе чувала медния му глас, с който успяваше всеки път да спре механизма и', както и дъха, и сърцето и'. Две седмици нито полъх от една едничка усмивка. Неговите усмивки, които я разтапяха като шоколад.
Цели две седмици тя не бе чула ударите на сърцето си, понеже то не искаше повече да бие - всеки удар бе болка.
Защото последния път, когато той си тръгна я остави отново на онзи зловещ черен път, където не знаеше накъде да поеме. Колко време е минало от последната му прегръдка - година, две? А всъщност само две седмици. Две болезнени седмици, през които той отново бе така близо и така далеч.
А секундите са нижеха, докато сцените минаваха през главата и', давайки и' сили да продължи напред към класната стая.
Лейм съм, писала съм го 9ти клас. Бях дете, както очаквате?!
А в интерес на истината тя го убива, ако ви е интересно да научите.
Жалко, че идеята бе само в главата ми.
Гласът изкрещя в тъмнината и заглъхна, докато коленете му се прекършиха и го повалиха на земята, върху рохкавата пръст.
Онази сутрин бе важна. Само тя. Не че бе с нещо различна онази сутрин, напротив: слънцето се показа точно в шест и четиридесет и седем, мъглата се разнесе глухо над града, тежките стъпки на забързаните пешеходци раздраха тъмнината, докато от нея не остана и частица.
Тя стана от меко постланото в пепел от рози легло, облече бледо синя тениска и сиви джинси, направи си кафе, но не го допи - също както всяка сутрин. След това си взе малката дънкена чантичка, нахлузи старите очила с черни рамки и си проправи път из тълпата от пешеходци, бързаща за училище.
Пред прага се спря за миг. Както винаги. Не и' отнемаше много, само броени секунди, през които си даваше време да помисли. През мозъчната и' кора минаха като на лента последните две седмици, след това и онази преди последните две седмици. Тя се забравяше трудно, останалото бе като копринен плат, който тя бе късала с нокти.
Две седмици тя не смееше да срещне дори погледа му, не бе чувала медния му глас, с който успяваше всеки път да спре механизма и', както и дъха, и сърцето и'. Две седмици нито полъх от една едничка усмивка. Неговите усмивки, които я разтапяха като шоколад.
Цели две седмици тя не бе чула ударите на сърцето си, понеже то не искаше повече да бие - всеки удар бе болка.
Защото последния път, когато той си тръгна я остави отново на онзи зловещ черен път, където не знаеше накъде да поеме. Колко време е минало от последната му прегръдка - година, две? А всъщност само две седмици. Две болезнени седмици, през които той отново бе така близо и така далеч.
А секундите са нижеха, докато сцените минаваха през главата и', давайки и' сили да продължи напред към класната стая.
Лейм съм, писала съм го 9ти клас. Бях дете, както очаквате?!
А в интерес на истината тя го убива, ако ви е интересно да научите.
Жалко, че идеята бе само в главата ми.
неделя, 5 септември 2010 г.
End of the story
Дълго съм се борила, за да спечеля това, което искам. А дългите битки са загуба на време и на стимул, защото бих желала поне веднъж да се хвърля във водопада. И после в реката, и нека ме отнесе, където иска. Вече не принадлежа там, където съм, може да ме отнесе, където иска - нека само е ново място, нека само мечтите там се сбъдват, нека усмивките са милиарди и ако е възможно - нека са върху лицата на хората, а не изрисувани черно на бяло, изобразяващи две точки и скоба. Защото всичко, което ми носят тези фалшиво изписани усмивки, не е достатъчно. Не и за мен, която иска все повече с всеки следващ дъх. И нека думите, които пиша сега, да ги изговорям - не само на себе си, не само на ум. Липсва ми да съм далеч от реалността, да съм дете, неразбиращо нищо, вярващо във всичко, което е чувало, че съществува. Липсва ми да сядам по улицата, когато някой не е изпълнил желанието ми и да плача с лъжливи сълзи, отказвайки да продължа. Липсва ми да не се примирявам със съдбата.
И тичането с вятъра ми липсва.
А време няма, времето си заминава и отнема всеки неизживян миг.
Есента дойде.
Сбогом, щастлива Рин, няма много време да изразиш себе си сега, когато броени дни те притискат до края. Сбогом.
И тичането с вятъра ми липсва.
А време няма, времето си заминава и отнема всеки неизживян миг.
Есента дойде.
Сбогом, щастлива Рин, няма много време да изразиш себе си сега, когато броени дни те притискат до края. Сбогом.
петък, 27 август 2010 г.
Със сигурност не мен.
Време е за доза отрова ^^
Време е да мрънкам просто защото ми се мрънка без да има основателна причина. Оплаквам се, че съм гладна, доста. Преди малко, сигурна съм, имаше бисквити на бюрото, но сега магически изчезнаха. Въпреки това съм гладна. Най-лошата идея в живота ми, сериозно, защо винаги сключвам басове като знам, че накрая ще загубя и последствията ще са катастрофални? Да, вярно, скача ми се от мост oO
Последната публикация, която писах тук, незнайно как е изчезнала в небитието. И без това беше поредното мрънкане, което мога да пресъздам сега и веднага! (хм)
Искам искам искам да си разкрия великия план за масово унищожение пред света, но някъде дълбоко в мен има една част, която все още мисли, че човекът, за когото се отнася... може да ми следи блога. Въпреки че ме мрази, да, несъмнено. И ако прочете великия план...е, няма да е изненада вече и ще убие духа на купона.
Идеята ми беше, че трябва да впрягам конски сили и да пиша скоростно, тъй като датата се задава. Мамка му, винаги съм мислила, че ще ме бива по серийните убийства. А виж какво излезе.. една глава не мога да напиша вече трети ден и тази нощ май ще се наложи да я прекарам в драскане. Усещам как накрая ще се получи някаква плоска тийн историйка ала Здрач и ще съм разочарована до безкрайност. Все едно.
Мислих си днес (не ми се отдава,не значи, че не мога да го прая), че съм доста самотно създание. Колкото и да отричам, пъф. Ав, и ми скапаха ваканцията, хаха. Не наистина де, някво копеле едва ли ще успее да ми скапе цялата яка ваканция - ноу ефин уей. Важното е да се оплача и тук, въпреки че се оплаках достойно с хронология в скайп.
Пиша една публикация няколко дена, събирам опит.
Научих няколко важни неща:
1.Аз съм чудесен столкър, ненадминат в това, което прави. И мога да хвърлям писма и да се омитам доста бързо, въпреки подрънкващите ми в раницата химикали, ножици, нокторезачки и т.н. Планът ми винаги работи, освен ако веднага щом съм оставила бялото си пликче, на открито място, запраска величествен дъдж. Тогава вероятно писмото ми е станало на леке и буквичките в него не се четат. Та, разбрах аз защо хората използват пощенски кутии. Другият път ще пробвам, въпреки ненадеждната бг поща, при която 90% от писмата изчезват в небитието. Сега дори не знам дали уважаемият е получил писмото ми или не. И дали го е прочел, дори да го е получил. А не заслужавам десет минути четене ;o Но любопитството е вечно. Ха-ха.
2.Обичам.захарен.памук.Предозирах се.Хиперактивна съм.МУАХАХАХАХААХАХА
3.Имам задача за близката година - английският зове. Не, че ще го науча. Но поне ще започна да си гледам аниметата на английски и няма да мрънкам за бг субс. И ще разбирам!!!.. надявам се.
4.Утре... т.е. днес, ще е хубаво, надявам се. Ще преживея чалгата, пияните хора, тъпите хора, малоумните си изблици... опа. Та да, разбрахме ме. Имам някакво приятно чувство, че ваканцията ще свърши много добре и ще съм доволна както никога, въпреки че вече е септември и ми е доста тъжно.Как ще преживея още една година, не знам, че този път напълно сама?Защото съм сама.И предишната година бях сама, но поне не го знаех. Хубаво е от време на време да нямаш представа за нещата, така е по-лесно.Не знаеш = не мислиш = не ти пука. Смееш се, плачеш, оплакваш се, оплакваш се, че не искаш да се оплакваш и продължаваш да се оплакваш. Но на никого не му пука, защото просто стоят и слушат оплакването ти и се чувстват гордо от самия факт, че слушат, не им се ще да разбират. Тази година съм напълно сама - без преструващи се, че им пука, без да срещам зли погледи, без да мисля колко всъщност не знам как стоят нещата, без да ме притесняват маловажни тийн проблеми, защото... защото просто няма смисъл. А реших,че е безсмислено да върша безсмислени неща.
Объркваща съм последно време, може би заради хилядите неща, които не спират да ми се въртят в главата и не мога, и не мога! да ги подредя в нещо смислено - просто хаотични мисли, важни за мен мисли, които никой не може да разбере. Може би така е по-добре, може би... ако всички ме разбираха биха разнищили живота ми. И биха ме намразили заради това, което съм.
По-добре само аз да се познавам? ОХ. Ами ако и аз не се познавам достатъчно добре, за да знам какво обичам, какво мразя, какво чувствам, какво искам да постигна, как да го постигна?... И сама се заплитам в собствените си мисли, дори когато ги пиша черно на бяла, за да (уж) ги осмисля. Не се получава.
Ето напрамер преди месец мразех мляко, за няма и седмица го обикнах до неузнаваемост.
Попринцип доста пъти съм обмисляла бягство - някъде далеч. Да започна на чисто, да съм друг човек, никой да не ме познава. Сега осъзнавам, че много неща ще ми липстват. И много хора. И много чувства. И аз самата - старото аз, което мразя де.
Как досега не съм загубила вяра в хората се чудя аз, единственото нещо, за което Той беше прав. Хората не заслужават да вярваш в тях, не заслужават и да разчиташ на тях. Защото в крайна сметка накрая оставаш ти и... голямата пустиня? И накрая съд? Твърде Пратчет, като се замисля. Твърде не мен. Но по-добре да не е мен, защото ..тези, които са чели всичко назад, знаят защо! (прозвуча като рекламата на бира)
Ах, и бирата не ми е вкусна вече.
Не, че е била някога.
Стана дълъг пост, който го е дочел докрай... Съжалявам xD И обещавам като почнем училище да пиша по-задълбочено, че съм плитка.
Сбогом. Вероятно скоро няма да се видим, любимо блогче. Сбогом.
Време е да мрънкам просто защото ми се мрънка без да има основателна причина. Оплаквам се, че съм гладна, доста. Преди малко, сигурна съм, имаше бисквити на бюрото, но сега магически изчезнаха. Въпреки това съм гладна. Най-лошата идея в живота ми, сериозно, защо винаги сключвам басове като знам, че накрая ще загубя и последствията ще са катастрофални? Да, вярно, скача ми се от мост oO
Последната публикация, която писах тук, незнайно как е изчезнала в небитието. И без това беше поредното мрънкане, което мога да пресъздам сега и веднага! (хм)
Искам искам искам да си разкрия великия план за масово унищожение пред света, но някъде дълбоко в мен има една част, която все още мисли, че човекът, за когото се отнася... може да ми следи блога. Въпреки че ме мрази, да, несъмнено. И ако прочете великия план...е, няма да е изненада вече и ще убие духа на купона.
Идеята ми беше, че трябва да впрягам конски сили и да пиша скоростно, тъй като датата се задава. Мамка му, винаги съм мислила, че ще ме бива по серийните убийства. А виж какво излезе.. една глава не мога да напиша вече трети ден и тази нощ май ще се наложи да я прекарам в драскане. Усещам как накрая ще се получи някаква плоска тийн историйка ала Здрач и ще съм разочарована до безкрайност. Все едно.
Мислих си днес (не ми се отдава,не значи, че не мога да го прая), че съм доста самотно създание. Колкото и да отричам, пъф. Ав, и ми скапаха ваканцията, хаха. Не наистина де, някво копеле едва ли ще успее да ми скапе цялата яка ваканция - ноу ефин уей. Важното е да се оплача и тук, въпреки че се оплаках достойно с хронология в скайп.
Пиша една публикация няколко дена, събирам опит.
Научих няколко важни неща:
1.Аз съм чудесен столкър, ненадминат в това, което прави. И мога да хвърлям писма и да се омитам доста бързо, въпреки подрънкващите ми в раницата химикали, ножици, нокторезачки и т.н. Планът ми винаги работи, освен ако веднага щом съм оставила бялото си пликче, на открито място, запраска величествен дъдж. Тогава вероятно писмото ми е станало на леке и буквичките в него не се четат. Та, разбрах аз защо хората използват пощенски кутии. Другият път ще пробвам, въпреки ненадеждната бг поща, при която 90% от писмата изчезват в небитието. Сега дори не знам дали уважаемият е получил писмото ми или не. И дали го е прочел, дори да го е получил. А не заслужавам десет минути четене ;o Но любопитството е вечно. Ха-ха.
2.Обичам.захарен.памук.Предозирах се.Хиперактивна съм.МУАХАХАХАХААХАХА
3.Имам задача за близката година - английският зове. Не, че ще го науча. Но поне ще започна да си гледам аниметата на английски и няма да мрънкам за бг субс. И ще разбирам!!!.. надявам се.
4.Утре... т.е. днес, ще е хубаво, надявам се. Ще преживея чалгата, пияните хора, тъпите хора, малоумните си изблици... опа. Та да, разбрахме ме. Имам някакво приятно чувство, че ваканцията ще свърши много добре и ще съм доволна както никога, въпреки че вече е септември и ми е доста тъжно.Как ще преживея още една година, не знам, че този път напълно сама?Защото съм сама.И предишната година бях сама, но поне не го знаех. Хубаво е от време на време да нямаш представа за нещата, така е по-лесно.Не знаеш = не мислиш = не ти пука. Смееш се, плачеш, оплакваш се, оплакваш се, че не искаш да се оплакваш и продължаваш да се оплакваш. Но на никого не му пука, защото просто стоят и слушат оплакването ти и се чувстват гордо от самия факт, че слушат, не им се ще да разбират. Тази година съм напълно сама - без преструващи се, че им пука, без да срещам зли погледи, без да мисля колко всъщност не знам как стоят нещата, без да ме притесняват маловажни тийн проблеми, защото... защото просто няма смисъл. А реших,че е безсмислено да върша безсмислени неща.
Объркваща съм последно време, може би заради хилядите неща, които не спират да ми се въртят в главата и не мога, и не мога! да ги подредя в нещо смислено - просто хаотични мисли, важни за мен мисли, които никой не може да разбере. Може би така е по-добре, може би... ако всички ме разбираха биха разнищили живота ми. И биха ме намразили заради това, което съм.
По-добре само аз да се познавам? ОХ. Ами ако и аз не се познавам достатъчно добре, за да знам какво обичам, какво мразя, какво чувствам, какво искам да постигна, как да го постигна?... И сама се заплитам в собствените си мисли, дори когато ги пиша черно на бяла, за да (уж) ги осмисля. Не се получава.
Ето напрамер преди месец мразех мляко, за няма и седмица го обикнах до неузнаваемост.
Попринцип доста пъти съм обмисляла бягство - някъде далеч. Да започна на чисто, да съм друг човек, никой да не ме познава. Сега осъзнавам, че много неща ще ми липстват. И много хора. И много чувства. И аз самата - старото аз, което мразя де.
Как досега не съм загубила вяра в хората се чудя аз, единственото нещо, за което Той беше прав. Хората не заслужават да вярваш в тях, не заслужават и да разчиташ на тях. Защото в крайна сметка накрая оставаш ти и... голямата пустиня? И накрая съд? Твърде Пратчет, като се замисля. Твърде не мен. Но по-добре да не е мен, защото ..тези, които са чели всичко назад, знаят защо! (прозвуча като рекламата на бира)
Ах, и бирата не ми е вкусна вече.
Не, че е била някога.
Стана дълъг пост, който го е дочел докрай... Съжалявам xD И обещавам като почнем училище да пиша по-задълбочено, че съм плитка.
Сбогом. Вероятно скоро няма да се видим, любимо блогче. Сбогом.
събота, 7 август 2010 г.
I'm leavin' you . No you ain't.
Just gonna stand there and watch me burn,
but that's alright because I like the way it hurts.
Just gonna stand there and hear me cry,
but that's alright because I love the way you lie.
Последни минути на компютъра и аз се опитвам да скалъпя една хубава публикация, въпреки че никак не ми се ще да закъснявам. Имам нужда да кажа колко всъщност си обичам живота в момента и хъх не мога да си позволя да пропусна момента, понеже не съм щастлива за дълго. Никога.
Знаете колко зле се чувствате, когато ви се отдаде шанс за нещо, и вие го пренебрегвате, понеже не сте сигурни какво ще излезе от това. А после съжалявате.
Знаете ли обаче колко невероятно прекрасно се чувствате, когато приемете този шанс, въпреки обежденията/намеренията си, и той се окаже най-хубавото нещо, което ви се е случило в последните дни? Аз знам.
Знам, че не ми се получава добре да изразявам щастие (не ставам, но пък виж, когато трябва да изразявам депресия, съм неотразима, понеже имам опит в областта), но е важно да го правя и някой ден да чета тези редове и да си спомням, че и аз го умея, колкото и трудно да ми се получава. Да съм щастлива, имам предвид.
Ху кеърс, че се прибирах като мокра кокошка ^^ Нали тролеят е за това - да изсъхнем.
7ми август. 3 дни. Този е четвърти. Всъщност изобщо нямам предвид тъпия си рожден ден, знаете - мразя го. Нещо по-по-по-значимо.
Мда. Проклятието ми се задейства :> Май. Ама някой ден ще се оженя за някой.. ъм Иван? Димитър, Станимир, Кристиян, някое-друго-различно-от-проклетото-име. Дотогава не ми пука особено, особено щом усещам онова странно чувство на радост.
Край. Пък.
but that's alright because I like the way it hurts.
Just gonna stand there and hear me cry,
but that's alright because I love the way you lie.
Последни минути на компютъра и аз се опитвам да скалъпя една хубава публикация, въпреки че никак не ми се ще да закъснявам. Имам нужда да кажа колко всъщност си обичам живота в момента и хъх не мога да си позволя да пропусна момента, понеже не съм щастлива за дълго. Никога.
Знаете колко зле се чувствате, когато ви се отдаде шанс за нещо, и вие го пренебрегвате, понеже не сте сигурни какво ще излезе от това. А после съжалявате.
Знаете ли обаче колко невероятно прекрасно се чувствате, когато приемете този шанс, въпреки обежденията/намеренията си, и той се окаже най-хубавото нещо, което ви се е случило в последните дни? Аз знам.
Знам, че не ми се получава добре да изразявам щастие (не ставам, но пък виж, когато трябва да изразявам депресия, съм неотразима, понеже имам опит в областта), но е важно да го правя и някой ден да чета тези редове и да си спомням, че и аз го умея, колкото и трудно да ми се получава. Да съм щастлива, имам предвид.
Ху кеърс, че се прибирах като мокра кокошка ^^ Нали тролеят е за това - да изсъхнем.
7ми август. 3 дни. Този е четвърти. Всъщност изобщо нямам предвид тъпия си рожден ден, знаете - мразя го. Нещо по-по-по-значимо.
Мда. Проклятието ми се задейства :> Май. Ама някой ден ще се оженя за някой.. ъм Иван? Димитър, Станимир, Кристиян, някое-друго-различно-от-проклетото-име. Дотогава не ми пука особено, особено щом усещам онова странно чувство на радост.
Край. Пък.
четвъртък, 5 август 2010 г.
cause it's not too late, it's never...
Започнах да пиша тук всеки ден - едва дочаквам да стане дванадесет вечерта, за да не се отчитат по две публикации на ден.Ясно се усеща депресията ми, знам.Отдавна не съм чувствала такава нужда да пиша празни приказки, за да ми олекне.Пх, поне да се получаваше ефектът.
Утре поне ще се наспя - оптимист съм, гледам от добрата страна на нещата.Дори не ми се ходи като се замисля, не ми допада излагането на слънце повече от необходимото.Само аз си знам защо ми се ходи, обаче по-добре да го забравя тва, не мога да понеса такъв тежък игнор..отново.
В този пост няма да пиша за обичайната ми изтъркана тема, хъх, няма какво да пиша по тази тема, най-малкот, защото жестоко се изтърках и малкото, които ми четяха шитните - спряха.За което искрено ги уважавам.
Приятелство.Може би ако имаше такъв предмет в училище щях да получавам само двойки.
Тук таме някоя тройка, щото опитвам - но никога няма желания ефект. Практически и научно изказано: всички ме заебават. И ъ аз ги заебавам, понеже не обичам да съм нахална и да преследвам хората, за да ги накарам да ми простят грешки, които не съм направила. Тоя блог ще го напрая само за админ и компания и ще мога да си пиша квото си поискам - както си поискам, без да се страхувам, че някой ще цъкне на шибаното рекламно линкче, дето ми стои в скайп инфото.
Искам.приятели.за.цял.живот.Даже за два.Ако не са такива - да стоят по-далеч от мен, понеже аз нямам силите да понеса раздели.Обичам се повече, когато няма хора около мене, които да ми натякват колко съм лейм и прочие.Знам си го, оставете склерозата да се погрижи да го забравя.
Пиша пълните безсмислици, а едно време имаше толкова чувства във всяка думичка, която пишех на тази разбита клавиатура.Разбита от многото чувства, дето имах да ги изписвам.
At the end of the world
Or the last thing I see
You are never coming home
Never coming home
Could I, should I
And all the things that you never ever told me
And all the smiles that are ever, ever, ever
Не знам за какво пиша, пиша как утре ми се ходи, а няма, понеже се мразя.
И и пиша как днес не свършихме работа и как май няма да се наложи за вършим, понеже и без това няма да ходя на концерта, хъ. С кого? Ако ми бият шута преди това?
Егоизъм, знам. Все едно.
Дано поне се сети да ми каже едно "лека нощ" преди да си легне... и без това ще чакам.
Един и половина не е далеч. Ще чакам. А ако не.. грешно съм разбрала.
Залагам на последното, да си призная.
Не искам да оставам сама със себе си, но не искам и драми.
Невъ гона хапън, дъъ. >.>
Утре поне ще се наспя - оптимист съм, гледам от добрата страна на нещата.Дори не ми се ходи като се замисля, не ми допада излагането на слънце повече от необходимото.Само аз си знам защо ми се ходи, обаче по-добре да го забравя тва, не мога да понеса такъв тежък игнор..отново.
В този пост няма да пиша за обичайната ми изтъркана тема, хъх, няма какво да пиша по тази тема, най-малкот, защото жестоко се изтърках и малкото, които ми четяха шитните - спряха.За което искрено ги уважавам.
Приятелство.Може би ако имаше такъв предмет в училище щях да получавам само двойки.
Тук таме някоя тройка, щото опитвам - но никога няма желания ефект. Практически и научно изказано: всички ме заебават. И ъ аз ги заебавам, понеже не обичам да съм нахална и да преследвам хората, за да ги накарам да ми простят грешки, които не съм направила. Тоя блог ще го напрая само за админ и компания и ще мога да си пиша квото си поискам - както си поискам, без да се страхувам, че някой ще цъкне на шибаното рекламно линкче, дето ми стои в скайп инфото.
Искам.приятели.за.цял.живот.Даже за два.Ако не са такива - да стоят по-далеч от мен, понеже аз нямам силите да понеса раздели.Обичам се повече, когато няма хора около мене, които да ми натякват колко съм лейм и прочие.Знам си го, оставете склерозата да се погрижи да го забравя.
Пиша пълните безсмислици, а едно време имаше толкова чувства във всяка думичка, която пишех на тази разбита клавиатура.Разбита от многото чувства, дето имах да ги изписвам.
At the end of the world
Or the last thing I see
You are never coming home
Never coming home
Could I, should I
And all the things that you never ever told me
And all the smiles that are ever, ever, ever
Не знам за какво пиша, пиша как утре ми се ходи, а няма, понеже се мразя.
И и пиша как днес не свършихме работа и как май няма да се наложи за вършим, понеже и без това няма да ходя на концерта, хъ. С кого? Ако ми бият шута преди това?
Егоизъм, знам. Все едно.
Дано поне се сети да ми каже едно "лека нощ" преди да си легне... и без това ще чакам.
Един и половина не е далеч. Ще чакам. А ако не.. грешно съм разбрала.
Залагам на последното, да си призная.
Не искам да оставам сама със себе си, но не искам и драми.
Невъ гона хапън, дъъ. >.>
сряда, 4 август 2010 г.
I'm scared to death
"Толкова ми е хубаво, някъде вътре в мен, че дори нямам сили да се самонареждам в блога си"
О, кам он! Хората грешат, това е ясно, затова сме хора. Страдат от грешките си в продължение на месеци, дотолкова, че се отказват от най-прекрасното с живота (кхъмлюбовкхъм), само и само да не търпят силата на болката. Дотук добре, учим се от грешките си, със страдание се учи най-лесно. И след няма и два месеца... хоп - започваме да повтаряме грешката. Неусетно.., о кого заблуждавам, напълно явно! Стоя и говоря глупости, знаейки, че това няма да свърши добре. Не трябва да съм някакъв вид медиум, за да знам това - помня предишния път и той определено не свърши добре. Депресия + много водка + много сълзи + изгубен смисъл за живот + унижение.
Не искам същото, през което ми се наложи да мина, да драпам с нокти. Искам малко щастие и при всеки опит да се докосна до него - ме обзема страх.
Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е.
Много.
И не знам как да продължа.
Може би си внушавам, може би е така, но за пръв път от доста време всъщност усещам хубава емоция и искам да я запазя възможно най-дълго, но нека е безплатно.
Моля моля моля моля, нямам с какво да платя, не сега.
Всъщност платих достатъчно за няколко лайфтайма и никой няма право да ми иска допълнително.
Но си внушавам, нали?
Да.
Не.
Дори не съм сигурна какъв отговор желая. Дори не съм сигурна, че желая отговор.
Спи ми се страшно много и вероятно пиша глупости, които утре ще изтрия, но за момента имам нужда да излея всичко, а не съм сигурна, че някой би искал да слуша колко глупава съм. Защото съм - много голяма глупачка, която сякаш знае, че няма шанс да отцелее скачайки от петия етаж, но скача надявайки се да извлече най-доброто и накрая... да остане без драскотина.
Мразя мазохистичното малко момиче в мен, което все още вярва в дядо Коледа, феята на зъбките, йети (опа, тва съществува!), любовта, бла бла.
Мразя, че трябва да се оплаквам на един празен екран вместо на човек.
Мразя се за това, което чувствам.
Мразя човека в себе си.
И съм готова на всичко да го убия.
О, кам он! Хората грешат, това е ясно, затова сме хора. Страдат от грешките си в продължение на месеци, дотолкова, че се отказват от най-прекрасното с живота (кхъмлюбовкхъм), само и само да не търпят силата на болката. Дотук добре, учим се от грешките си, със страдание се учи най-лесно. И след няма и два месеца... хоп - започваме да повтаряме грешката. Неусетно.., о кого заблуждавам, напълно явно! Стоя и говоря глупости, знаейки, че това няма да свърши добре. Не трябва да съм някакъв вид медиум, за да знам това - помня предишния път и той определено не свърши добре. Депресия + много водка + много сълзи + изгубен смисъл за живот + унижение.
Не искам същото, през което ми се наложи да мина, да драпам с нокти. Искам малко щастие и при всеки опит да се докосна до него - ме обзема страх.
Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е.
Много.
И не знам как да продължа.
Може би си внушавам, може би е така, но за пръв път от доста време всъщност усещам хубава емоция и искам да я запазя възможно най-дълго, но нека е безплатно.
Моля моля моля моля, нямам с какво да платя, не сега.
Всъщност платих достатъчно за няколко лайфтайма и никой няма право да ми иска допълнително.
Но си внушавам, нали?
Да.
Не.
Дори не съм сигурна какъв отговор желая. Дори не съм сигурна, че желая отговор.
Спи ми се страшно много и вероятно пиша глупости, които утре ще изтрия, но за момента имам нужда да излея всичко, а не съм сигурна, че някой би искал да слуша колко глупава съм. Защото съм - много голяма глупачка, която сякаш знае, че няма шанс да отцелее скачайки от петия етаж, но скача надявайки се да извлече най-доброто и накрая... да остане без драскотина.
Мразя мазохистичното малко момиче в мен, което все още вярва в дядо Коледа, феята на зъбките, йети (опа, тва съществува!), любовта, бла бла.
Мразя, че трябва да се оплаквам на един празен екран вместо на човек.
Мразя се за това, което чувствам.
Мразя човека в себе си.
И съм готова на всичко да го убия.
one-word definition
sex drugs pain violence disutility hate loss peace fortune war lust falsity pills ignore melancholy sorrow distance truth void rest bottom heaven disaster envy avarice hell shit safety solitude pride perfunctorily innocence ignorance faith vainglory scepticism nerve composure anger passion greed malice crime death hope embarrassment lie spirit embezzlement despair flight fight panic disease phobia anaesthesia sloth disgust sensation evil insomnia stench honest egoism soulmate intension justice chaos dignity desire paradox ferocity chaos shiver suicide
love.
love.
понеделник, 2 август 2010 г.
Regrets
понякога ми се иска просто някой да разбира. някой, който да стои до мен в тишината и да разбира без думи как боли отвътре цялата тази празнота. дупка - голяма, черна, поглъщата самата мен. ако имах този единствен някой може би щях да знам, че самотата е относителна и да имам гаранция срещу това някой ден да остана в шибания дървен стол, гледаща телевизора, попиваща от живота на младите. нямам гаранция за нищо, общо взето - всичко може да се случи и няма да ми пука, понеже и без това не съм имала очаквания за нищо.
уморих се да обичам. може би така е по-добре, безцелно е да обичаш - да пропиляваш чувства, безцелно е да гледаш щастието на другите - къде заслужено, къде не - и погледът ти да остава след тях пълен с надежда, че все пак ще дойде онзи момент на сигурност.
уморих се да чакам. бягам след миражи, които така и така няма да стигна, и никой няма да опита да ме спре.
защо ли? защото на никого не му пука, всъщност.
всъщност и на никого не му пука това, което пиша в тая публикация. всъщност защо го четеш? да, ти? и без това нищо няма да промениш, не ми пука дали можеш, пука ми дали ще. а няма. ако четеш само, защото ти е интересно - недей. изобщо не пиша, за да му е на някого интересно. ако беше така, вероятно щях да пратя на някого да прочете една от десетките ми незавършени истории. пиша, защото искам кофа за душевни отпадъци. такава, която няма да проговори на десетки други хора колко жалка съм всъщност, изливайки разбърканите си незначителни чувства.
изливам.
изливам.
всъщност какво толкова изливам, щом съм празна? знам ли, сигурно тъпата кола, с който се опитвам да запълня празнотата.
не искам да четеш, изобщо, ако е ей така - спри сега!
ако не е ей така - пак спри, не е нужно да си го причиняваш.
предполагам не остана никой. не ми и трябва някой, за да пиша. трябва ми някого, за когото да пиша. а не намирам думи за никого в момента, все така празно.
не че когато имаше нещо вътре ми бе по-добре. не мога да определя кога беше по-зле.
не съм депресирана, не, просто съм аз. в това се превърнах, не е моментно състояние.
затова си забравям!
забранявам, забранявам, забраням ти да обичаш!
забранявам и да ти пука!
не знам дали егоизмът ще спаси света, но определено ще спаси теб.
любовта е разход на самата теб. не можеш да си го позволиш, знаеш.
затова не си и помисляй да се влюбваш !
уморих се да обичам. може би така е по-добре, безцелно е да обичаш - да пропиляваш чувства, безцелно е да гледаш щастието на другите - къде заслужено, къде не - и погледът ти да остава след тях пълен с надежда, че все пак ще дойде онзи момент на сигурност.
уморих се да чакам. бягам след миражи, които така и така няма да стигна, и никой няма да опита да ме спре.
защо ли? защото на никого не му пука, всъщност.
всъщност и на никого не му пука това, което пиша в тая публикация. всъщност защо го четеш? да, ти? и без това нищо няма да промениш, не ми пука дали можеш, пука ми дали ще. а няма. ако четеш само, защото ти е интересно - недей. изобщо не пиша, за да му е на някого интересно. ако беше така, вероятно щях да пратя на някого да прочете една от десетките ми незавършени истории. пиша, защото искам кофа за душевни отпадъци. такава, която няма да проговори на десетки други хора колко жалка съм всъщност, изливайки разбърканите си незначителни чувства.
изливам.
изливам.
всъщност какво толкова изливам, щом съм празна? знам ли, сигурно тъпата кола, с който се опитвам да запълня празнотата.
не искам да четеш, изобщо, ако е ей така - спри сега!
ако не е ей така - пак спри, не е нужно да си го причиняваш.
предполагам не остана никой. не ми и трябва някой, за да пиша. трябва ми някого, за когото да пиша. а не намирам думи за никого в момента, все така празно.
не че когато имаше нещо вътре ми бе по-добре. не мога да определя кога беше по-зле.
не съм депресирана, не, просто съм аз. в това се превърнах, не е моментно състояние.
затова си забравям!
забранявам, забранявам, забраням ти да обичаш!
забранявам и да ти пука!
не знам дали егоизмът ще спаси света, но определено ще спаси теб.
любовта е разход на самата теб. не можеш да си го позволиш, знаеш.
затова не си и помисляй да се влюбваш !
сряда, 14 юли 2010 г.
It makes no sense
Прекрасно е да виждаш всеки ден неща, които те отвращават.
Е не, замислете се поне за мъничко.
Тези, които четат изобщо, вие, защо четете? Сигурна съм, че не е защото допринасям с нещо за вашото настроение/ден/чувства/мисли. Обаче реално погледнато може да ви стане доста леко, докато ми четете блога. Ще се уверите, че животът ви... е приказка. В сравнение с моя.
Гоош, стана като обява за някаква секта. Не исках така да прозвучи, ор сомтинг.
Все едно ми е де.
Какво ще си помислите, за каква ще ме помислите в действителност, все едно ми е, защото знам каква съм в действителност. Едно тъпо нещо. Граничещо с нищо.
Даже ми отнеха мимолетната наслада от писмата. Ъх, чувствам се, сякаш си пропилявам живота ... при това много скоростно. И осъзнавам, че е точно така.
Така че ако някой някога в този живот си е помислил дори за секунда, че всъщност съм супер яка мацка с чувство за хумор.. еми объркал се е доста жестоко, объркал е човека.
Аз съм човек, който не харесва останалите като него.
Аз съм човек, който пасивно агресивно си изразява чувствата.
И не ми дреме как изглежда в очите на другите.
Аз съм човек, който трудно може да бъде впечатлен, понеже е видял доста неща.
И е разбрало, че обвивката не е особено важна, но играе неприкосновена роля в човешкото съзнание.
Аз съм човек, който просто и ясно иска до него винаги да има хора.
Обаче почва супер много да се дразни, когато хората показват колко им пука за него.
Аз съм човек, който... просто иска някой да го обича.
И в същото време чувството да фък оф-не всичко и всички е неустоимо.
Аз съм човек, който винаги няма достатъчно време да излезе с всичките си "приятели".
Но поглъща почти два сезона на "Декстър" за 24 часа.
Аз...не мога без чувствам.
Но мразя да чувствам.
И мразя него.
Но не мога да живея без мисълта за него.
i can pretty fuck myself, yeah?
Е не, замислете се поне за мъничко.
Тези, които четат изобщо, вие, защо четете? Сигурна съм, че не е защото допринасям с нещо за вашото настроение/ден/чувства/мисли. Обаче реално погледнато може да ви стане доста леко, докато ми четете блога. Ще се уверите, че животът ви... е приказка. В сравнение с моя.
Гоош, стана като обява за някаква секта. Не исках така да прозвучи, ор сомтинг.
Все едно ми е де.
Какво ще си помислите, за каква ще ме помислите в действителност, все едно ми е, защото знам каква съм в действителност. Едно тъпо нещо. Граничещо с нищо.
Даже ми отнеха мимолетната наслада от писмата. Ъх, чувствам се, сякаш си пропилявам живота ... при това много скоростно. И осъзнавам, че е точно така.
Така че ако някой някога в този живот си е помислил дори за секунда, че всъщност съм супер яка мацка с чувство за хумор.. еми объркал се е доста жестоко, объркал е човека.
Аз съм човек, който не харесва останалите като него.
Аз съм човек, който пасивно агресивно си изразява чувствата.
И не ми дреме как изглежда в очите на другите.
Аз съм човек, който трудно може да бъде впечатлен, понеже е видял доста неща.
И е разбрало, че обвивката не е особено важна, но играе неприкосновена роля в човешкото съзнание.
Аз съм човек, който просто и ясно иска до него винаги да има хора.
Обаче почва супер много да се дразни, когато хората показват колко им пука за него.
Аз съм човек, който... просто иска някой да го обича.
И в същото време чувството да фък оф-не всичко и всички е неустоимо.
Аз съм човек, който винаги няма достатъчно време да излезе с всичките си "приятели".
Но поглъща почти два сезона на "Декстър" за 24 часа.
Аз...не мога без чувствам.
Но мразя да чувствам.
И мразя него.
Но не мога да живея без мисълта за него.
i can pretty fuck myself, yeah?
събота, 10 юли 2010 г.
Достатъчност?
These roads never seemed so long
Since your paperheart start beating leaving me suddenly alone
Will daybreak ever come?
Who's gonna call on Sunday morning?
Who's gonna drive you home?
I just want one more chance
To put my arms in fragile hands
I thought you said forever
Over and over
A sleepless night becomes bitter oblivion
These thoughts run through my head
Over and over
Complains of violins become my only friends
August evening
Bring solemn warnings
To remember to kiss the ones you love goodnight
You never know what temporal days may bring
So laugh,love,live free and sing
When life is in dischord
Praise ye the lord
Защо пиша текстове на песни си е повече от спорен въпрос. Ок, важното е, че нямам нищо особено, за което да блогвам.
Факт.
Мога само да мрънкам за прекрасната Стара Загора <3, за прекрасния Дневен патрул на Лукяненко и за нещожното внимание от страна на света. Само се опраквам, знам, но за това ми плащат. Deal with it.
Почвам да гледам филми, да чета книги, надявайки се нещо да ме разстрои. От доста отдавна не съм плакала, даже не го смятам за нужно вече. А всъщност плаченето е един доста добър начин за изразходване на енергия. Имам я в излишък и се чудя как да я изразходя, не бойте се.
Обаче не изпитвам потребност да рева. Странно, аз съм ревла - супер ревла. А сега като се замисля незабавно изкача отговор в главата ми: Nah, не ми се занимава сега, пък и не ми се става да търся носни кърпички.
What a shame.
Като малка имах една ужасно добра приятелка, още в детската градина. Казваше се Вики. Тхм, Виктория всъщност. Общо взето бяхме неразделни, постоянно висяхме по детски площадки или пък у тях, рядко у нас, понеже тогава още нямах компютър и у тях определено бе по-забавно. А в интерес на истината те бяха на квартира, но въпреки всичко апартамента им беше доста по-добър от нашия тук. Хъх.
От постоянното тичане подир задните ни части и майките ни се сближиха, които е още по-странно, понеже майка ми не се сближава с хората. Никога. Просто няма приятели, освен колежките си, които се сменят доста често при изложените фактори: тя доста често сменя работата си.
Аз мразех детска градина. Indeed. Беше отвратително, а най-отвратителната част беше следобедниян сън. Не виждам защо карат децата да спат на обяд при полужение, че не им се спи, а им се... играе примерно. Потресаващо гадно е и аз никога ама никога не оставах да спя там. В дните, в които изобщо ходих на детска градина, оставах само до обяд, после майка ме вземаше, но и тези дни не бяха много. Единствено последната година преди предучилищната ходех по-редовно и то само защото бяхме с Вики, а не е като да се чувствах самотно. Мразим самота, римембър?
Та с Вики бяхме изключителни приятелки, но по стечение на обстоятелствата тя не беше от Бургас и веднага щом свършихме детска градина се изнесе с техните.
Майка казва, че е било за Велико Търново, но аз съм твърдо обедена, че беше Варна. Все пак съм била на ъмм 6?, така че не е удачно да споря с майка, но изключително добре знам, че нейната памен не е от най-силните.
Когато си заминаха плаках доста. Доста доста... изключително много - от онзи плач, който просто не можеш да спреш, дори да искаш, той напира в гърлото ти и не можеш да запазиш спокойствие, понеже се чувстваш сякаш се задушаваш.
Умирам за такъв плач, съвсем малко. Тоест предполагам, че умирам, понеже чувството е хубаво, но както споменах - не ми е до ревливи театри. Не тази вечер. Не тази ваканция, обзалагам се, че още щом почне година ще се наплача здраво.
Не съм съвсем сигурна, че съм по правия път, не съм съвсем сигурна, че именно пътя на пропиляване на хората е правият, но нямам време и желание да тествам друг.
Straight ahead през сълзите и мъката. И през хилядите фалшиви усмивки, естествено. Без тях щях да съм още някъде далеч на дъното. Хората обичат фалшиви усмивки. Аз обичам да се усмихвам без причина. Перфектна достатъчност. Достатъчност. Алиса знаеше... :)
П.П.П.Н.К.Д.Г.В.(п.п.понеже нямаше къде да го вмести) Помня, че последната година от проклетата детска градина ни снимаха. Бях излязла много яко. Както и да е, на задната страна на снимката имаше адресите и телефоните на всички от групата + пълните имена.
Чудех се ако случайно намеря снимката може би ще мога да намеря и Виктория.
Но, уви, тя е изчезнала.
Също като спомена за името на града, където се преместиха.
Също като сълзите.
Since your paperheart start beating leaving me suddenly alone
Will daybreak ever come?
Who's gonna call on Sunday morning?
Who's gonna drive you home?
I just want one more chance
To put my arms in fragile hands
I thought you said forever
Over and over
A sleepless night becomes bitter oblivion
These thoughts run through my head
Over and over
Complains of violins become my only friends
August evening
Bring solemn warnings
To remember to kiss the ones you love goodnight
You never know what temporal days may bring
So laugh,love,live free and sing
When life is in dischord
Praise ye the lord
Защо пиша текстове на песни си е повече от спорен въпрос. Ок, важното е, че нямам нищо особено, за което да блогвам.
Факт.
Мога само да мрънкам за прекрасната Стара Загора <3, за прекрасния Дневен патрул на Лукяненко и за нещожното внимание от страна на света. Само се опраквам, знам, но за това ми плащат. Deal with it.
Почвам да гледам филми, да чета книги, надявайки се нещо да ме разстрои. От доста отдавна не съм плакала, даже не го смятам за нужно вече. А всъщност плаченето е един доста добър начин за изразходване на енергия. Имам я в излишък и се чудя как да я изразходя, не бойте се.
Обаче не изпитвам потребност да рева. Странно, аз съм ревла - супер ревла. А сега като се замисля незабавно изкача отговор в главата ми: Nah, не ми се занимава сега, пък и не ми се става да търся носни кърпички.
What a shame.
Като малка имах една ужасно добра приятелка, още в детската градина. Казваше се Вики. Тхм, Виктория всъщност. Общо взето бяхме неразделни, постоянно висяхме по детски площадки или пък у тях, рядко у нас, понеже тогава още нямах компютър и у тях определено бе по-забавно. А в интерес на истината те бяха на квартира, но въпреки всичко апартамента им беше доста по-добър от нашия тук. Хъх.
От постоянното тичане подир задните ни части и майките ни се сближиха, които е още по-странно, понеже майка ми не се сближава с хората. Никога. Просто няма приятели, освен колежките си, които се сменят доста често при изложените фактори: тя доста често сменя работата си.
Аз мразех детска градина. Indeed. Беше отвратително, а най-отвратителната част беше следобедниян сън. Не виждам защо карат децата да спат на обяд при полужение, че не им се спи, а им се... играе примерно. Потресаващо гадно е и аз никога ама никога не оставах да спя там. В дните, в които изобщо ходих на детска градина, оставах само до обяд, после майка ме вземаше, но и тези дни не бяха много. Единствено последната година преди предучилищната ходех по-редовно и то само защото бяхме с Вики, а не е като да се чувствах самотно. Мразим самота, римембър?
Та с Вики бяхме изключителни приятелки, но по стечение на обстоятелствата тя не беше от Бургас и веднага щом свършихме детска градина се изнесе с техните.
Майка казва, че е било за Велико Търново, но аз съм твърдо обедена, че беше Варна. Все пак съм била на ъмм 6?, така че не е удачно да споря с майка, но изключително добре знам, че нейната памен не е от най-силните.
Когато си заминаха плаках доста. Доста доста... изключително много - от онзи плач, който просто не можеш да спреш, дори да искаш, той напира в гърлото ти и не можеш да запазиш спокойствие, понеже се чувстваш сякаш се задушаваш.
Умирам за такъв плач, съвсем малко. Тоест предполагам, че умирам, понеже чувството е хубаво, но както споменах - не ми е до ревливи театри. Не тази вечер. Не тази ваканция, обзалагам се, че още щом почне година ще се наплача здраво.
Не съм съвсем сигурна, че съм по правия път, не съм съвсем сигурна, че именно пътя на пропиляване на хората е правият, но нямам време и желание да тествам друг.
Straight ahead през сълзите и мъката. И през хилядите фалшиви усмивки, естествено. Без тях щях да съм още някъде далеч на дъното. Хората обичат фалшиви усмивки. Аз обичам да се усмихвам без причина. Перфектна достатъчност. Достатъчност. Алиса знаеше... :)
П.П.П.Н.К.Д.Г.В.(п.п.понеже нямаше къде да го вмести) Помня, че последната година от проклетата детска градина ни снимаха. Бях излязла много яко. Както и да е, на задната страна на снимката имаше адресите и телефоните на всички от групата + пълните имена.
Чудех се ако случайно намеря снимката може би ще мога да намеря и Виктория.
Но, уви, тя е изчезнала.
Също като спомена за името на града, където се преместиха.
Също като сълзите.
сряда, 7 юли 2010 г.
Fuck the pain, i can feel
Боли.Боли.Мамка му, много.
Мислих си, че всичко е минало. Мисля го, по дяволите, знам, че е така. Права съм.
Няма и капка любов вече, но шибаните изблици на носталгия идват неканени.
Какво разбирате за любовта, нищо не разбирате, а сякаш разбирате всичко.
Стига сте ме карали да се чувствам непотребна, не разбирате ли колко боли. Тъпа примивна болка.
Знаеш ли, че ако беше решил да дойдеш щях да простя. Естествено, в природата ми е - да прощавам. Да ценя. Да обичам. Просто човек съм. Ок, понякога може да се държа като пълна кучка, но се надявам някой да осъзнава, че е предпазна реакция. Просто ме е страх от онова, което се крие зад тъпите ви фалшиви усмивки.
И, по дяволите, щях да се усмихна, да фалшиво, щях. И щях да ти простя за всичко, а то е толкова трудно за опрoщавяне, знаеш.
Да еба, какво ти трябва толкова?
Не разбра ли, че съм готова да изоставя всичко, да предам принципи и прочие, за да получа малко шибана мазохистична любов?
А ти реши да ме унищожиш. Добре.
А аз пак чакам.
Готова да простя.
Мислих си, че всичко е минало. Мисля го, по дяволите, знам, че е така. Права съм.
Няма и капка любов вече, но шибаните изблици на носталгия идват неканени.
Какво разбирате за любовта, нищо не разбирате, а сякаш разбирате всичко.
Стига сте ме карали да се чувствам непотребна, не разбирате ли колко боли. Тъпа примивна болка.
Знаеш ли, че ако беше решил да дойдеш щях да простя. Естествено, в природата ми е - да прощавам. Да ценя. Да обичам. Просто човек съм. Ок, понякога може да се държа като пълна кучка, но се надявам някой да осъзнава, че е предпазна реакция. Просто ме е страх от онова, което се крие зад тъпите ви фалшиви усмивки.
И, по дяволите, щях да се усмихна, да фалшиво, щях. И щях да ти простя за всичко, а то е толкова трудно за опрoщавяне, знаеш.
Да еба, какво ти трябва толкова?
Не разбра ли, че съм готова да изоставя всичко, да предам принципи и прочие, за да получа малко шибана мазохистична любов?
А ти реши да ме унищожиш. Добре.
А аз пак чакам.
Готова да простя.
петък, 2 юли 2010 г.
Face
Защо, защо, защо, защо винаги всичко се нарежда?!
И когато им казах предната вечер : Дишай, всичко ще си дойде на мястото. Усмихнах се вяло, но сякаш наистина вярвах в това, което говоря, и те ме погледнаха с надежда. След това се смяхме и през сълзи и сълзите бавно изчезнаха.
Обаче бях права, всичко се оправи.
Всеки получава каквото иска, бавно, малко по малко се бори, и го получава.
Аз никога не съм искала кой-знае-колко.
Даа, колкото по-малко искаш, толкова по-малко получаваш. Пф.
Но не е справедливо пък. Не е, всеки друг се радва. Лято е, слънцето ни опича къртуните и почваме да изтъпяваме. А нали знаете, че когато човек е глупав - той е по-щастлив.
Аз съм глупава и нещастна, ирония, аномалия.
Защо всичко се подрежда за всичко освен за самата мен - тази, чиято надежда винаги е по-силна, чиято кръв е по-гореща? Никой не може да ми отговори, ако можех само да повярвам, че над мен има голяма черна фуния, създадена от тъмен маг. Ако само на това се дължеше шибаният ми лош късмет. Не. Няма нищо над мен, освен белия таван на стаята ми. Значи само съм си виновна. Чудесно.
Четвърти ден от ваканцията е, чувствам го сякаш е 40тият. Сякаш от много време насам съм мързелувала по цял ден из вкъщи, четейки книги, гледайки филми и цъкайки GTA.
Аргх, мразя този начин на живот. Дебелее се от него. Много.
Тежичко. Не казвам, че ми се почва училище, съвсем не, просто казвам, че не искам нещата да са винаги така както са сега. Тревожи ме това -самотата. Кой би искал, когато остарее да е луда жена с много котки. Апък аз частта с котките вече съм я отбелязала. С лудостта също, остава ми само да остарея, а времето минава страшно безпощадно.
Много по-успокояваща е мисълта, че до теб има някой. Някой незначителен, някой който просто да те подкрепя, когато не можеш да спреш да повтаряш, че се чувстваш зле, а не си сигурен защо. Знам, защото и до мен е имало някой, някога. Сега - едва ли. Сега съм сама, не ми пука, но не искам да продължава дълго.. когато човек свикне с нещо, го приема като нещо нормално, нещо лично негово, нещо, с което не иска да се разделя.
Мразя това и се боя, че и аз ще свикна със самотата и ще намразя себе си.
Lets face it, никога няма да тръгна на стоп. Сама със себе си. Страх ме е да остана сама, страх ме е от мислите, които ще ме атакуват, ако остана сама за продължителен период от време. И ще съм лесна мишена, лесно ще бъда унищожена от самата себе си.
И когато им казах предната вечер : Дишай, всичко ще си дойде на мястото. Усмихнах се вяло, но сякаш наистина вярвах в това, което говоря, и те ме погледнаха с надежда. След това се смяхме и през сълзи и сълзите бавно изчезнаха.
Обаче бях права, всичко се оправи.
Всеки получава каквото иска, бавно, малко по малко се бори, и го получава.
Аз никога не съм искала кой-знае-колко.
Даа, колкото по-малко искаш, толкова по-малко получаваш. Пф.
Но не е справедливо пък. Не е, всеки друг се радва. Лято е, слънцето ни опича къртуните и почваме да изтъпяваме. А нали знаете, че когато човек е глупав - той е по-щастлив.
Аз съм глупава и нещастна, ирония, аномалия.
Защо всичко се подрежда за всичко освен за самата мен - тази, чиято надежда винаги е по-силна, чиято кръв е по-гореща? Никой не може да ми отговори, ако можех само да повярвам, че над мен има голяма черна фуния, създадена от тъмен маг. Ако само на това се дължеше шибаният ми лош късмет. Не. Няма нищо над мен, освен белия таван на стаята ми. Значи само съм си виновна. Чудесно.
Четвърти ден от ваканцията е, чувствам го сякаш е 40тият. Сякаш от много време насам съм мързелувала по цял ден из вкъщи, четейки книги, гледайки филми и цъкайки GTA.
Аргх, мразя този начин на живот. Дебелее се от него. Много.
Тежичко. Не казвам, че ми се почва училище, съвсем не, просто казвам, че не искам нещата да са винаги така както са сега. Тревожи ме това -самотата. Кой би искал, когато остарее да е луда жена с много котки. Апък аз частта с котките вече съм я отбелязала. С лудостта също, остава ми само да остарея, а времето минава страшно безпощадно.
Много по-успокояваща е мисълта, че до теб има някой. Някой незначителен, някой който просто да те подкрепя, когато не можеш да спреш да повтаряш, че се чувстваш зле, а не си сигурен защо. Знам, защото и до мен е имало някой, някога. Сега - едва ли. Сега съм сама, не ми пука, но не искам да продължава дълго.. когато човек свикне с нещо, го приема като нещо нормално, нещо лично негово, нещо, с което не иска да се разделя.
Мразя това и се боя, че и аз ще свикна със самотата и ще намразя себе си.
Lets face it, никога няма да тръгна на стоп. Сама със себе си. Страх ме е да остана сама, страх ме е от мислите, които ще ме атакуват, ако остана сама за продължителен период от време. И ще съм лесна мишена, лесно ще бъда унищожена от самата себе си.
сряда, 30 юни 2010 г.
Aggression could kill the noise in your head
Омръзна ми от вас, сериозно, хора. И животни.
Да се има впредвид, че почти сяко изречение, в което говоря за много хора, всъщност се отнася за абсолютно един.
То не бяха филми, не бяха криви усмивки, не бяха злобни погледи.
Знам, знааам, че е трудно. Познавам се все пак, знам, че съм трудна. Много дори съм трудна, знам, че никой не може да ме разбере. Недейте опитвайте тогава.
И мамка му, как мразя някой да се прави на интересен, използвайки добрия стар игнор. Ок, и аз понякога го прилагам и то на хора, за които главата си режа, обаче ме дразни фактът, че вие го правите нарочно. Ей така да ми стане тъпо, да се почувствам виновна, да тръгна да ви се извинявам, омолявам.. чакай. Стоп.
Да се извинявам ли? Та за какво ще се извинявам, нали не бях тая дето ви заеба.
But no one cares about the truth.
Всеки иска да се почувства ценен нали? Особено вие. Искате да се почувствате ценени не заради това, което сте, а заради тъпото чувство у ваш'те наивни приятели, че си струвате всъщност. Wrong, wrong, wrong.
Знам, че е супер мега хипер wrong, ама съм го правила знаааам. Няма нужда да ми го натяквате, и на колене бих паднала да не го правите. Бла.
Днеска мислех, че е ще утра хубаво :> И в един момент, да, онзи момент, в който наближих училище и видях как на двора се изнизва малка група хора. На групички. И нещо ми цъкна в главата (чудя се какво, драги, крушката отдавна гръмна) и ми мина мисълта, че може би, само може би, това няма да е дългоочакваният ден.
Не може и да си предствите колко се оказах права.
Обаче нали хората са казали, че колкото по-малко очакваш - още по-малко получаваш.
Deeply disappointed. Yeah.
Би било хубаво. Ако не мълчах през цялото време като риба и ако не смеех да направя нито една шеговита забележка. Щото иди речи, много смях щеше да има ако бях си отворила устата. Защото доста можех да кажа.
Карай. Нали с тъпаци не тряа да се занимаваме.
За сметка на това обаче, някой не млъкнаха.
What did u think, Riiiiin?!
Ъргх, не мислих, просто не помислих. Апък се канех на Джулай да ходя с тях, хаха.
Айде бе, смях щеше да е. Щях да си тръгна на втората секунда като започнат да говорят пълни безсмислени шитни по адрес на напълно шитави хора.
Ама не, вижте, може пък да отида на Джулай с Галс ииии с онея прочутите от 11 клас, дето не ги знаем даже от кое даскало са и какъв цвят долни гащи носят (да, аз винаги проучвам хората и първото нещо, което научавам е цвета на гащите). Right, изненадах ви, изненадах ви. Почти колкото бях изненадана днес.
Апък, за да стигна до Марияна сутринта ми трябваше ансансьор... или стъпби. Но мързела надделя и взех че се бътнах в малката кабинка и натиснах копчето. На няколко пъти ми се изправи косата, на няколко пъти на гърлото ми засядаше пъсък и си казвах "омг, ся ще спре тази магична кутия и ще се озова заклещена тук." Но най-лошото беше, че си помислих също: "...и няма да мога да отида на училище" После се засмях. Не, защото беше смешно, просто реших, че няма начин да пропусна прекрасния последен ден.
Wrong, truly, madly, deeply wroooong.
Съжелявах, че не съм заседнала в кутията, но кой да чуе.
Айде тва да не е "Дони Дарко", че да върна времето на назад и да набия един шут на кутията. И тя нали не е Тардис, щото не е синя ии знаете: не е bigger on the inside -- щеше да спре и да се развали за поне половин ден. Фейл. Ама от яките.
Хах, на какво не съм готова само да не ходя на даскало, да.
Разочарована съм. Много рядко някой успява така да ме разочарова.
Единствени сме по рода си, братя ^^
Мисля отнех много от ценното ви време, за да ви занимавам с пълни глупости. Еми да ама не. Не са глупости! Така де, за мен не са. Значат много. Значеха много и хората, и мястото, и времето, и снимките. Обаче май беше само за мен.
Ако можеш да си остана лятната ваканция със спомените за тях преди този знаменит ден.
Но не. За урок да ми е.
Stay away from disappointments.
-- Рин бяга да яде маслини и да се радва на Нощен патрул *оплез*
Да се има впредвид, че почти сяко изречение, в което говоря за много хора, всъщност се отнася за абсолютно един.
То не бяха филми, не бяха криви усмивки, не бяха злобни погледи.
Знам, знааам, че е трудно. Познавам се все пак, знам, че съм трудна. Много дори съм трудна, знам, че никой не може да ме разбере. Недейте опитвайте тогава.
И мамка му, как мразя някой да се прави на интересен, използвайки добрия стар игнор. Ок, и аз понякога го прилагам и то на хора, за които главата си режа, обаче ме дразни фактът, че вие го правите нарочно. Ей така да ми стане тъпо, да се почувствам виновна, да тръгна да ви се извинявам, омолявам.. чакай. Стоп.
Да се извинявам ли? Та за какво ще се извинявам, нали не бях тая дето ви заеба.
But no one cares about the truth.
Всеки иска да се почувства ценен нали? Особено вие. Искате да се почувствате ценени не заради това, което сте, а заради тъпото чувство у ваш'те наивни приятели, че си струвате всъщност. Wrong, wrong, wrong.
Знам, че е супер мега хипер wrong, ама съм го правила знаааам. Няма нужда да ми го натяквате, и на колене бих паднала да не го правите. Бла.
Днеска мислех, че е ще утра хубаво :> И в един момент, да, онзи момент, в който наближих училище и видях как на двора се изнизва малка група хора. На групички. И нещо ми цъкна в главата (чудя се какво, драги, крушката отдавна гръмна) и ми мина мисълта, че може би, само може би, това няма да е дългоочакваният ден.
Не може и да си предствите колко се оказах права.
Обаче нали хората са казали, че колкото по-малко очакваш - още по-малко получаваш.
Deeply disappointed. Yeah.
Би било хубаво. Ако не мълчах през цялото време като риба и ако не смеех да направя нито една шеговита забележка. Щото иди речи, много смях щеше да има ако бях си отворила устата. Защото доста можех да кажа.
Карай. Нали с тъпаци не тряа да се занимаваме.
За сметка на това обаче, някой не млъкнаха.
What did u think, Riiiiin?!
Ъргх, не мислих, просто не помислих. Апък се канех на Джулай да ходя с тях, хаха.
Айде бе, смях щеше да е. Щях да си тръгна на втората секунда като започнат да говорят пълни безсмислени шитни по адрес на напълно шитави хора.
Ама не, вижте, може пък да отида на Джулай с Галс ииии с онея прочутите от 11 клас, дето не ги знаем даже от кое даскало са и какъв цвят долни гащи носят (да, аз винаги проучвам хората и първото нещо, което научавам е цвета на гащите). Right, изненадах ви, изненадах ви. Почти колкото бях изненадана днес.
Апък, за да стигна до Марияна сутринта ми трябваше ансансьор... или стъпби. Но мързела надделя и взех че се бътнах в малката кабинка и натиснах копчето. На няколко пъти ми се изправи косата, на няколко пъти на гърлото ми засядаше пъсък и си казвах "омг, ся ще спре тази магична кутия и ще се озова заклещена тук." Но най-лошото беше, че си помислих също: "...и няма да мога да отида на училище" После се засмях. Не, защото беше смешно, просто реших, че няма начин да пропусна прекрасния последен ден.
Wrong, truly, madly, deeply wroooong.
Съжелявах, че не съм заседнала в кутията, но кой да чуе.
Айде тва да не е "Дони Дарко", че да върна времето на назад и да набия един шут на кутията. И тя нали не е Тардис, щото не е синя ии знаете: не е bigger on the inside -- щеше да спре и да се развали за поне половин ден. Фейл. Ама от яките.
Хах, на какво не съм готова само да не ходя на даскало, да.
Разочарована съм. Много рядко някой успява така да ме разочарова.
Единствени сме по рода си, братя ^^
Мисля отнех много от ценното ви време, за да ви занимавам с пълни глупости. Еми да ама не. Не са глупости! Така де, за мен не са. Значат много. Значеха много и хората, и мястото, и времето, и снимките. Обаче май беше само за мен.
Ако можеш да си остана лятната ваканция със спомените за тях преди този знаменит ден.
Но не. За урок да ми е.
Stay away from disappointments.
-- Рин бяга да яде маслини и да се радва на Нощен патрул *оплез*
понеделник, 14 юни 2010 г.
Bye
Ще ми се щастието ти да не беше фалшиво колкото самия теб.
Изключително ми е неприятно да призная, че границата между любовта и омразата е така тънка. Уви. Съзерцевам развоя на събитията и най-после започвам да виждам ценните неща.
И ти не си едно от тях.
Съжелявам.
Сбогом... изгубен страннико.
Изключително ми е неприятно да призная, че границата между любовта и омразата е така тънка. Уви. Съзерцевам развоя на събитията и най-после започвам да виждам ценните неща.
И ти не си едно от тях.
Съжелявам.
Сбогом... изгубен страннико.
вторник, 8 юни 2010 г.
Draw a dream
Слушаш ли добре? Ок. Затвори очи и слушай.
Представи си, че си някъде другаде. Картина на празна бяла стая, празна ужасно бяла стая, толкова бяла, че те болят очите накъдето и да погледнеш. Няма врати. Няма прозорци. Само бяло. А ти си седнал в средата на празната бяла стая с четка в ръка, докато около теб са наредени кутии с бои.
Всеки цвят, за който се сетиш.
Ето ти бяла стая с бели стени, четка за рисуване и милиони цветове.
Сега рисувай.
Своя свят.
~
Добро утро. Без значение, че е 16:00, без значение, че моето утро започна още в 6:00, когато майка, в един глас с алармите на телефона и тази на айпода, се разпищя.
Няма значение нищо друго освен това, че е утро!
Утро е и е пролет и е така познато всичко, сякаш съм в дежа-вю картина. А спомените нахлуват в главата ми, но толкова неясни и объркани, че изглеждат като далечен сън.
Сякаш е както преди две години. Чувствам го абсолютно същото както онзи юни месец.
Като изключим тежастта, болката, сълзите, алкохола, кламерите, спомените, изгорелите мечти, слънцето, дъжда, музиката, филмите, бягането в дъжда, скачането в локвите, ангелите, звездите, теб.
Но всичко е някак маловажно. И се върнахме на мястото, от където бяхме тръгнали.Почвам пак да ставам леко червена като си помисля за глупавите автобуси, за глупавата Варна. Обръщам се да гледам назад и те виждам, но също като онзи юни преди две години - не съществувам. Invisible. Всичко се отмива от летния дъжд. Всичко освен болката. И кръвта по ръцете ти - да, кръвта от сърцето ми, което ти стиска до пръсване.
И също като онзи юни 2008 те искам силно. Още по-силно. Но още по-добре знам, че всичко е загуба на време и сълзи. Невъзможно е.
Беше невъзможно от самото начало, но аз взех, че повярвах, и се оставиш по течението. А то ме върна на същото място.
An angel like you to be with a jerk like me. Impossible.
Представи си, че си някъде другаде. Картина на празна бяла стая, празна ужасно бяла стая, толкова бяла, че те болят очите накъдето и да погледнеш. Няма врати. Няма прозорци. Само бяло. А ти си седнал в средата на празната бяла стая с четка в ръка, докато около теб са наредени кутии с бои.
Всеки цвят, за който се сетиш.
Ето ти бяла стая с бели стени, четка за рисуване и милиони цветове.
Сега рисувай.
Своя свят.
~
Добро утро. Без значение, че е 16:00, без значение, че моето утро започна още в 6:00, когато майка, в един глас с алармите на телефона и тази на айпода, се разпищя.
Няма значение нищо друго освен това, че е утро!
Утро е и е пролет и е така познато всичко, сякаш съм в дежа-вю картина. А спомените нахлуват в главата ми, но толкова неясни и объркани, че изглеждат като далечен сън.
Сякаш е както преди две години. Чувствам го абсолютно същото както онзи юни месец.
Като изключим тежастта, болката, сълзите, алкохола, кламерите, спомените, изгорелите мечти, слънцето, дъжда, музиката, филмите, бягането в дъжда, скачането в локвите, ангелите, звездите, теб.
Но всичко е някак маловажно. И се върнахме на мястото, от където бяхме тръгнали.Почвам пак да ставам леко червена като си помисля за глупавите автобуси, за глупавата Варна. Обръщам се да гледам назад и те виждам, но също като онзи юни преди две години - не съществувам. Invisible. Всичко се отмива от летния дъжд. Всичко освен болката. И кръвта по ръцете ти - да, кръвта от сърцето ми, което ти стиска до пръсване.
И също като онзи юни 2008 те искам силно. Още по-силно. Но още по-добре знам, че всичко е загуба на време и сълзи. Невъзможно е.
Беше невъзможно от самото начало, но аз взех, че повярвах, и се оставиш по течението. А то ме върна на същото място.
An angel like you to be with a jerk like me. Impossible.
вторник, 1 юни 2010 г.
Forever
Завинаги,спомняй си онези дни.
Нека дъжда да ти напомни,
как от мен се стопли,
докато навън вали.
И как се радвах,че се будя,
Вярвах,че ще бъде-Завинаги.
~ Борис Солтарийски - Завинаги
Ще запомня датата 12.02.2009 завинаги, с това, че на тази дата изпитах едно от най-невероятно-истинските чувства, които съм изпитвала. Чувствах се така щастлива, чувствах живота си така подреден, че исках да умра точно в тези секунди. Исках сърцето ми да спре. Точно тогава, когато съм щастлива.
Искам да умра с онази усмивка, с трепет, гъделичкащ ме отвътре.
Завинаги ще помня тази нощ, защото знам, че почувствах нещо толкова чисто и просто: щастие. И то не от друго, а от прости факт, че говорихме като приятели. Стига ми, да, само това. Само приятелство ми стига, искам любов, изпитвам любов, но дори най-малкият му жест би могъл да ме съживи.
И да ме убие още веднъж. Но поне се опита да ме убие с щастие.
Красива смърт.
Туптящо сърце.
Чисти мисли.
Виждам как продължава да ме търси, продължава да ми пише, продължава да се интересува. На знам дали е просто от чувство за дълг или е истинско, но... единственото, което мога да направя е да се примиря и да продължавам да съм щастлива.
От това се нуждае сърцето ми. От това, някой да го кара да бие за него.
п.с. Това е изключително стара публикация от мой стар блог, който закрих отдавна. Но тази съм я запазила. И сега като я чета - виждам защо - ценна е. И красива.
Нека дъжда да ти напомни,
как от мен се стопли,
докато навън вали.
И как се радвах,че се будя,
Вярвах,че ще бъде-Завинаги.
~ Борис Солтарийски - Завинаги
Ще запомня датата 12.02.2009 завинаги, с това, че на тази дата изпитах едно от най-невероятно-истинските чувства, които съм изпитвала. Чувствах се така щастлива, чувствах живота си така подреден, че исках да умра точно в тези секунди. Исках сърцето ми да спре. Точно тогава, когато съм щастлива.
Искам да умра с онази усмивка, с трепет, гъделичкащ ме отвътре.
Завинаги ще помня тази нощ, защото знам, че почувствах нещо толкова чисто и просто: щастие. И то не от друго, а от прости факт, че говорихме като приятели. Стига ми, да, само това. Само приятелство ми стига, искам любов, изпитвам любов, но дори най-малкият му жест би могъл да ме съживи.
И да ме убие още веднъж. Но поне се опита да ме убие с щастие.
Красива смърт.
Туптящо сърце.
Чисти мисли.
Виждам как продължава да ме търси, продължава да ми пише, продължава да се интересува. На знам дали е просто от чувство за дълг или е истинско, но... единственото, което мога да направя е да се примиря и да продължавам да съм щастлива.
От това се нуждае сърцето ми. От това, някой да го кара да бие за него.
п.с. Това е изключително стара публикация от мой стар блог, който закрих отдавна. Но тази съм я запазила. И сега като я чета - виждам защо - ценна е. И красива.
To burry the castle
Често се питам, какво би било ако всички говорихме истината лице в лице. Без тайни, без скрити истини, без лъжи.
Като малка винаги съм вярвала в един по-истински свят, от този, който тогава не познавах. Представях си сладоледени хълмове с летящи понита, акащи пеперудки.
Представях си как всички се държим за ръце, без да се пускаме каквото и да стане.
Представях си, че сме едно цяло, че на никого не му пука за самия себе си, толкова колкото за останалите.
Представях си, че всяка стъпка към върха - ни доближава към най-хубавото, че няма връщане назад.
Представях си, че мечтите стават реалност.
Представях си всичко това и живеех в собствената си представа, без страх, че всичко ще свърши, без угризение, че може би част от представите ми са лъжа.
Представях си, че сме едно цяло, че на никого не му пука за самия себе си, толкова колкото за останалите.
Представях си, че всяка стъпка към върха - ни доближава към най-хубавото, че няма връщане назад.
Представях си, че мечтите стават реалност.
Представях си всичко това и живеех в собствената си представа, без страх, че всичко ще свърши, без угризение, че може би част от представите ми са лъжа.
Тогава реших да им позволя да нахлуят в живота. И не само - предложих им възможно най-уютната стая - в гръдния си кош, близо до сърцето си.Предложих им кошче за всеки техен душевен отпадък, от който имат нужда да се отърват. Предложих им приятел.
А те ми взеха всичко и ме напуснаха.И представите ми взеха, дори не осъзнах как целият ми измислен от самата мен свят рухна - все едно ей така, на шега. Гледах дълго назад, опитвайки си да си обясня къде сгреших, опитвах да поправя грешката си, но дори не знаех каква е тя и нямаше как да направя каквото и да е.Търсих спасение в по-маловажни неща, които там, в моя разрушен свят, бяха така грешни, така ненужни.
Чувствах се самотна, независимо, че бях обградена от хора, готови на всичко, за да ми помогнат. Аз исках да ми върнат всичко, което ми отнеха. Исках си старите приятели, въпреки че знаех колко е глупаво да искам хора, на които явно никога не им е пукало за мен.
Но препрочитайки стари хронологии, стари смс-и на стария, потънал в прах, телефон, дневници, които отдавна не значат нищо... привидно, всъщност са така вярни, всъщност много малко се е променило, от това, което чувствах тогава, виждам че съм грешала. Че съм искала твърде много в замяна на нищо – че аз бях тяхното кошче за душевни отпадаци, а когато те искаха да ми помогнат аз се дърпах.
Опитах се да променя това, да се уча от грешките си, но това ме направи само още по-уязвима. Отново допуснах хора до себе си, този път още по-близко, още по-истински. Още по-болезнено... беше, когато отново ми отнеха това, което бях спечелила.
Въпреки че продължавах да вярвам сляпо, да се боря срещу всеки обрат на живота, отново се срути красивият ми замък от карти. И отново всички успяха да избягат, само аз останах затрупана там – под хилядите черно-червени карти – сама със себе си. Пак. Пардон, не пак – отново. Годините прекарани под отломките на разбитите ми мечти, по-скоро разбития ми вълшебен свят, който се опитах да възродя, ме накараха да спра да вярвам.
Спрях и сега съм объркана. Понеже не знам какво искат хората. Чувствам как аз съм единствена, последна от своя вид – мечтателка. Чувствам, че това, което съм изпитала, не еспособен да изпита всеки, защото вземам всичко твърде лично. Въртя оста около мен. И може би това ми е грешката... онази, която така отчаяно се мъчих да науча през цялото време, лежейки под струтения свят на сладоледени хълмове с летящи понита, акащи пеперудки...
понеделник, 31 май 2010 г.
Shoulder to cry on
I`ve been away.
Too far from reality.
Когато загасна и последната свещ, когато останах на тъмно в огромната празна стая... осъзнах, че вече и чувството го няма в стомаха ми. Пеперудите отлетяха и го отнесоха заедно със себе си някъде другаде. Далеч.
Но също така осъзнах, че онази част от сърцето ми, която отне без никакво усилие, завинаги остава при теб, няма да ми я върнеш. Вероятно си я пъхнал в някоя стара кутия за обувки, където криеш и всички други отнети парчета от сърца. Защото наистина не заслужавам своя собствена кутия за обувки, както остава за малко пространство в гръдния ти кош, където да носиш откраднатото ми сърце близо до своето.
Жалко е всичко, на което бях готова тогава. Жалко е и как провалих всичко с напразното си желание да избягам от любовта... но когато аз не успях - любовта избяга от мен. Без да и мигне окото. Избяга и отнесе част от сърцето ми, което сега стои в някоя кутия за обувки и бие едвам чуто.
Чудя се как стигнахме до тук, след всичко, през което минахме.
Нито хората, нито мечтите, нито разстоянието можеше по някакъв начин да ни накара да се обичаме по-малко. И не говоря просто така, защото знам, че любов имаше. Знам, защото го показвахме, не беше простодуми. Знам, че е далеч ... всичко, но имам нужда да върна времето. Не, за да променя нещо, просто, за да го изживея отново.
Това сега няма значение обаче.
Не за това отворих дълго неотваряния си блог.
Когато споделя някое мое опасение с някого..започвам да си вярвам още повече. Лошо. Защото виждам, какво смятам да направя сега.
Споделям.
Че пак започвам да обмислям варианта .. да искам нещо, което не мога да имам.
А нещото и толкова грешно, че чак ме кара да се чувствам гузно, а аз не се чувствам така често. Даже е твърде рядко и така ми харесва - да вярвам в себе си.
Не разбирам лесно намеци, ясно е, обаче от няколко дни насам се чувствам, хах, искаща да започнем даскало най-после. Знам, че ще е безполезно, защото вече е почти юни и лятото е така близо, но съм тотално объркана от себе си и ми е супер трудно да призная какво искам. Не искам да признавам, защото ме е страх, че шибаното увлечение почти никога не остава само шибано увлечение щом говорим за мен.
Лошо. Защото не бих могла да забравя последния път. Последния път, когато разруших живота и мечтите си заради нещо, което не мога да имам. Можех само да се надявам в хората, че тях ги е грижа. Че в крайна сметка си струвам усилието, обаче грешах. Още греша.
Спомням си и че обещах да не се поддавам отново, защото знам каква безнадеждна романтичка съм... някъде мноооого дълбоко в себе си xD Знам, че това ще е поредната грешка, поредното откъснато от сърцето ми парче, което никой няма да ми върне. Отдавна не се раздавам, съжелявам. От сега нататък ще чакам останалите да действат, ще оставя тях да остават с разбити сърца и отнети мечти, майната им, честно.
А аз мога само да стоя отстрани и да вярвам... че някой ден ще се почувствам горда от това, което съм избрала като свой път... да остана на тротуара.
Но все си мисля, че би излязло нещо много хубаво от тази драма. (:
Нищо, че значеше само за мен.. дам.
Too far from reality.
Когато загасна и последната свещ, когато останах на тъмно в огромната празна стая... осъзнах, че вече и чувството го няма в стомаха ми. Пеперудите отлетяха и го отнесоха заедно със себе си някъде другаде. Далеч.
Но също така осъзнах, че онази част от сърцето ми, която отне без никакво усилие, завинаги остава при теб, няма да ми я върнеш. Вероятно си я пъхнал в някоя стара кутия за обувки, където криеш и всички други отнети парчета от сърца. Защото наистина не заслужавам своя собствена кутия за обувки, както остава за малко пространство в гръдния ти кош, където да носиш откраднатото ми сърце близо до своето.
Жалко е всичко, на което бях готова тогава. Жалко е и как провалих всичко с напразното си желание да избягам от любовта... но когато аз не успях - любовта избяга от мен. Без да и мигне окото. Избяга и отнесе част от сърцето ми, което сега стои в някоя кутия за обувки и бие едвам чуто.
Чудя се как стигнахме до тук, след всичко, през което минахме.
Нито хората, нито мечтите, нито разстоянието можеше по някакъв начин да ни накара да се обичаме по-малко. И не говоря просто така, защото знам, че любов имаше. Знам, защото го показвахме, не беше простодуми. Знам, че е далеч ... всичко, но имам нужда да върна времето. Не, за да променя нещо, просто, за да го изживея отново.
Това сега няма значение обаче.
Не за това отворих дълго неотваряния си блог.
Когато споделя някое мое опасение с някого..започвам да си вярвам още повече. Лошо. Защото виждам, какво смятам да направя сега.
Споделям.
Че пак започвам да обмислям варианта .. да искам нещо, което не мога да имам.
А нещото и толкова грешно, че чак ме кара да се чувствам гузно, а аз не се чувствам така често. Даже е твърде рядко и така ми харесва - да вярвам в себе си.
Не разбирам лесно намеци, ясно е, обаче от няколко дни насам се чувствам, хах, искаща да започнем даскало най-после. Знам, че ще е безполезно, защото вече е почти юни и лятото е така близо, но съм тотално объркана от себе си и ми е супер трудно да призная какво искам. Не искам да признавам, защото ме е страх, че шибаното увлечение почти никога не остава само шибано увлечение щом говорим за мен.
Лошо. Защото не бих могла да забравя последния път. Последния път, когато разруших живота и мечтите си заради нещо, което не мога да имам. Можех само да се надявам в хората, че тях ги е грижа. Че в крайна сметка си струвам усилието, обаче грешах. Още греша.
Спомням си и че обещах да не се поддавам отново, защото знам каква безнадеждна романтичка съм... някъде мноооого дълбоко в себе си xD Знам, че това ще е поредната грешка, поредното откъснато от сърцето ми парче, което никой няма да ми върне. Отдавна не се раздавам, съжелявам. От сега нататък ще чакам останалите да действат, ще оставя тях да остават с разбити сърца и отнети мечти, майната им, честно.
А аз мога само да стоя отстрани и да вярвам... че някой ден ще се почувствам горда от това, което съм избрала като свой път... да остана на тротуара.
Но все си мисля, че би излязло нещо много хубаво от тази драма. (:
Нищо, че значеше само за мен.. дам.
вторник, 18 май 2010 г.
Blue memories
Синьо е.
Знаеш ли, като гледам колко е синьо си спомням за теб.
Синьото небе, изпъстрено с бели пухкави облачета.
Там, на онази зелена поляна, която открихме на средата на нищото, там, където и на двамата ни беше трудно да отлепим поглед от синьото небе, което беше сякаш целия ни свят. И нищо друго нямаше значение. За миг само си позволих да се откъсна от него, за миг само, просто профилактично, откъсвах погледа си и се взирах навместо в небето - в очите ти.
И виждах погледа на дете, получило всичко за което е мечтало някога. Поглед пълен с мечти, поглед пълен с живот. И тогава ти отлепи този поглед от синьото небе и ме погледна в очите. Тогава видях, че е пълен с любов. И нямаше нито капка страх от това да ме изгубиш. Защото виждаше моя поглед и знаеше, че това никога няма да се случи. Където и да сме, каквито и да сме, каквото и да правим.
Нищо от времето, когато не бяхме заедно, нямаше значение.
Нямаше значение с кого се прегръщаме.
Нямаше значение на чие рамо плачем.
Нямаше значение колко бонбончета тик-так изядохме, въпреки че си обещахме да не го правим.
Нямаше значение колко цигари изпуши, въпреки че уж ги спря заради мен.
Нямаше значение, че всички ни повтаряха колко обречена е връзката ни.
Нямаше значение, когато погледите ни следяха други.
Нито пък, когато казвахме на други колко много значат.
Всичко това нямаше значение. Всичко беше лъжа.
Истинско беше от момента, в който те видех да слизаш от автобуса. До този, в който си тръгваше. Истинско беше, когато ТИ ме прегръщаше, когато ТИ ме целуваше, когато се взирах с часове в ТВОЯТА усмивка и не исках да знам, какво има навън, в реалния свят.
Моята вълшебна приказка ми стигаше, ти ми стигаше.
Тогава.
И още би ми стигал, ако беше мой. Ако не бях напуснала вълшебния свят, за да се върна в реалността, ако знаех какво губя, когато си взех живота с последни думи "Сбогом. Вече не се обичаме както преди". Въпреки че виждах в погледа ти, че огънят е същият.
А аз се опитвах да го огася с кофи вода, само за да смекча съвестта си.
Грешах.
Греша и сега като пиша това, няма да ми олекне, няма да сломя болката.
Просто чувствам нужда да пиша за нещо... истинско.
Стига сме се лъгали, знам, че загубих много. Лощото е, че не спечелих нищо в заменя.
И че съм готова на всичко за още един поглед очи в очи.
Както преди. Както винаги.
Знаеш ли, като гледам колко е синьо си спомням за теб.
Синьото небе, изпъстрено с бели пухкави облачета.
Там, на онази зелена поляна, която открихме на средата на нищото, там, където и на двамата ни беше трудно да отлепим поглед от синьото небе, което беше сякаш целия ни свят. И нищо друго нямаше значение. За миг само си позволих да се откъсна от него, за миг само, просто профилактично, откъсвах погледа си и се взирах навместо в небето - в очите ти.
И виждах погледа на дете, получило всичко за което е мечтало някога. Поглед пълен с мечти, поглед пълен с живот. И тогава ти отлепи този поглед от синьото небе и ме погледна в очите. Тогава видях, че е пълен с любов. И нямаше нито капка страх от това да ме изгубиш. Защото виждаше моя поглед и знаеше, че това никога няма да се случи. Където и да сме, каквито и да сме, каквото и да правим.
Нищо от времето, когато не бяхме заедно, нямаше значение.
Нямаше значение с кого се прегръщаме.
Нямаше значение на чие рамо плачем.
Нямаше значение колко бонбончета тик-так изядохме, въпреки че си обещахме да не го правим.
Нямаше значение колко цигари изпуши, въпреки че уж ги спря заради мен.
Нямаше значение, че всички ни повтаряха колко обречена е връзката ни.
Нямаше значение, когато погледите ни следяха други.
Нито пък, когато казвахме на други колко много значат.
Всичко това нямаше значение. Всичко беше лъжа.
Истинско беше от момента, в който те видех да слизаш от автобуса. До този, в който си тръгваше. Истинско беше, когато ТИ ме прегръщаше, когато ТИ ме целуваше, когато се взирах с часове в ТВОЯТА усмивка и не исках да знам, какво има навън, в реалния свят.
Моята вълшебна приказка ми стигаше, ти ми стигаше.
Тогава.
И още би ми стигал, ако беше мой. Ако не бях напуснала вълшебния свят, за да се върна в реалността, ако знаех какво губя, когато си взех живота с последни думи "Сбогом. Вече не се обичаме както преди". Въпреки че виждах в погледа ти, че огънят е същият.
А аз се опитвах да го огася с кофи вода, само за да смекча съвестта си.
Грешах.
Греша и сега като пиша това, няма да ми олекне, няма да сломя болката.
Просто чувствам нужда да пиша за нещо... истинско.
Стига сме се лъгали, знам, че загубих много. Лощото е, че не спечелих нищо в заменя.
И че съм готова на всичко за още един поглед очи в очи.
Както преди. Както винаги.
понеделник, 17 май 2010 г.
Just close your eyes and ignore the smoke
" Изгрев е. И ? Красиво е. И? Не разбираш ли, това е изгрев, гледай и не говори. Какво му е толкова специалното, всяка сутрин има изгрев. Всяка сутрин е различна, всяка сутрин принадлежи на различен живот. А тази може да ни е последната, гледай и не говори. "
Мислите ми са пропити с мизирмата на изгорели мечти. Дори пламъкът угасна бавно и постепенно, вече дори не помня какво беше, когато все още чувах ударите на сърцето си - всеки по-силен от предишния, всеки все повече за любовта от предишния. Вече не виждам в миналото на забравените думи, прогоних го нарочно, за да не боли, но виждам какво стана, когато празнотата замести болката. И никога не съм вярвала, че ще падам на колене с молби да върна времето назад със шест месеца. Тогава, през онази незабравима ваканция, когато затварях очи и игнорирах пушека на изгорялата до основи свещ с последни сили. Когато сълзите бяха така горещи, че нощите не стигаха, за да се наситя на нежния им допир. Когато посрещах изгрева, след като не бях мигвала цяла нощ в очакване на нищото, когато тялото ми се слееше със студените завивки, след игрев - когато очите вече подпухваха от компютърния екран и започваха сами да се затварят, сякаш търсещи спасение. Спасение от всичко ужасно, което виждаха. Спасение от всяка нова сълза. И сънищата бяха единствено избавление, когато вече не знаех защо живея и чаках единствено изгрева. Ден след ден. А болката ставаше все по-силна, докато смеха - все по-приглушен.
И спрях да вярвам, спрях да се надявам, че може би някой ден... че може би някак всичко ще се промени. Спрях и да искам това да се случи, защото болката започна да ми харесва. Такава каквато я получавах, каквата си я причинявах. Обичах силната музика, проглушаваща ушите ми и караща ме да усещам пулса в главата си. Обичах пукането на тялото ми, когато се опитвах да стана на крака след поредния проспан ден. Обичах острието на ножицата, с което се забавлявах да изписвам думи по тялото си през безсънните нощи в очакване на искрица светлина.
Не исках нищо, не исках да живея, но не исках и да умирам и беше перфектно. Защото беше точно така: полужива, полумъртва се носих като сянка, незабележима сива сянка, избягвах погледи, защото в тях се криеха искри надежда, а аз не исках надежда. Бях я преудоляла, не исках да се връща. А хората малко по малко започнаха да странят от мен, виждайки, че ги мразя от дъното на душата си . И ги мразех, как ми липсва омразата, как ми липсва да ги гледам и да виждам отчаяните им опити да намерят смисъл на жалкия си живот.
Мразя онзи ден, в който реших да поставя ново начало. Мразя го така както мразех през онези дни себе си. Започнах да се усмихвам, макар и фалшиво, започнах да харесвам хората, започнах отново да държа на тях и виждах как те ме разочароват, но продължавах да ги обичам, защото най-сетне осъзнах, че те са ми най-ценни. Вече не изпитвах потребност от многоцветните изгреви, нали светлината нахлу в живота ми и през останалата част от деня. Въртях се около себе си, опитвайке си да се погледна отстрани, за да видя промяната и да се почувствам горда поне за част от секундата. Но когато това се случи... видях, че не е истинско. Одавях спомените, криех сълзите, повтарях си - на мен и на всички останали - че всичко е наред докато вътрешно крещях с пълен глас и с последна надежда някой да ме чуе. Защото и надеждата се беше върнала по-силно от всякога и не искаше да ми даде и минута тишина. Не беше истинско, не. Истинско беше през онази ваканция - тогава усетих всичко, което човек би могъл да усети и се чувствах нещастна... но хубаво нещастна. Влюбено нещастна.
Но всичко е така далечно - нямаше трепети, нямаше вълнения.
А болка.
Сега е празнота.
А мислите са пропити с миризмата на изгорели мечти.
Мечти, които вече не значат нищо.
Мислите ми са пропити с мизирмата на изгорели мечти. Дори пламъкът угасна бавно и постепенно, вече дори не помня какво беше, когато все още чувах ударите на сърцето си - всеки по-силен от предишния, всеки все повече за любовта от предишния. Вече не виждам в миналото на забравените думи, прогоних го нарочно, за да не боли, но виждам какво стана, когато празнотата замести болката. И никога не съм вярвала, че ще падам на колене с молби да върна времето назад със шест месеца. Тогава, през онази незабравима ваканция, когато затварях очи и игнорирах пушека на изгорялата до основи свещ с последни сили. Когато сълзите бяха така горещи, че нощите не стигаха, за да се наситя на нежния им допир. Когато посрещах изгрева, след като не бях мигвала цяла нощ в очакване на нищото, когато тялото ми се слееше със студените завивки, след игрев - когато очите вече подпухваха от компютърния екран и започваха сами да се затварят, сякаш търсещи спасение. Спасение от всичко ужасно, което виждаха. Спасение от всяка нова сълза. И сънищата бяха единствено избавление, когато вече не знаех защо живея и чаках единствено изгрева. Ден след ден. А болката ставаше все по-силна, докато смеха - все по-приглушен.
И спрях да вярвам, спрях да се надявам, че може би някой ден... че може би някак всичко ще се промени. Спрях и да искам това да се случи, защото болката започна да ми харесва. Такава каквато я получавах, каквата си я причинявах. Обичах силната музика, проглушаваща ушите ми и караща ме да усещам пулса в главата си. Обичах пукането на тялото ми, когато се опитвах да стана на крака след поредния проспан ден. Обичах острието на ножицата, с което се забавлявах да изписвам думи по тялото си през безсънните нощи в очакване на искрица светлина.
Не исках нищо, не исках да живея, но не исках и да умирам и беше перфектно. Защото беше точно така: полужива, полумъртва се носих като сянка, незабележима сива сянка, избягвах погледи, защото в тях се криеха искри надежда, а аз не исках надежда. Бях я преудоляла, не исках да се връща. А хората малко по малко започнаха да странят от мен, виждайки, че ги мразя от дъното на душата си . И ги мразех, как ми липсва омразата, как ми липсва да ги гледам и да виждам отчаяните им опити да намерят смисъл на жалкия си живот.
Мразя онзи ден, в който реших да поставя ново начало. Мразя го така както мразех през онези дни себе си. Започнах да се усмихвам, макар и фалшиво, започнах да харесвам хората, започнах отново да държа на тях и виждах как те ме разочароват, но продължавах да ги обичам, защото най-сетне осъзнах, че те са ми най-ценни. Вече не изпитвах потребност от многоцветните изгреви, нали светлината нахлу в живота ми и през останалата част от деня. Въртях се около себе си, опитвайке си да се погледна отстрани, за да видя промяната и да се почувствам горда поне за част от секундата. Но когато това се случи... видях, че не е истинско. Одавях спомените, криех сълзите, повтарях си - на мен и на всички останали - че всичко е наред докато вътрешно крещях с пълен глас и с последна надежда някой да ме чуе. Защото и надеждата се беше върнала по-силно от всякога и не искаше да ми даде и минута тишина. Не беше истинско, не. Истинско беше през онази ваканция - тогава усетих всичко, което човек би могъл да усети и се чувствах нещастна... но хубаво нещастна. Влюбено нещастна.
Но всичко е така далечно - нямаше трепети, нямаше вълнения.
А болка.
Сега е празнота.
А мислите са пропити с миризмата на изгорели мечти.
Мечти, които вече не значат нищо.
Еverywhere, nowhere
Keep your feet on the ground
When your head's in the clouds
Отказах се. Сериозно, този път бях сериозна до мозъка на костите си - край.
Блоговете имам предвид, от блоговете се отказах. И не само. Но особено от блоговете, защото е излишно да споделям всяко чувство минало през мен с шепа хора, които не познавам, при положение, че мога да го споделя с тези, които наистина са до мен - готови да слушат всяка мизерна частица от скучния ми живот.
Въпреки че се отказах пак съм тук - поредното доказателство колко спазвам обещанията си. Но това е едно незначително доказателство.
Докато четях извадки от стари блогове и дневници, тогава открих колко глупави напразни обещания съм дала и колко некадърно съм ги изпълнила. Откривам и колко глупави неща продължавам да правя, дори след като вече не давам и чук за това, какво ще си помислят хората. Виждам как постоянно си отварям скайпа само, за да хвърля едно око какво има в скайп балончето. Преглеждам фейсбук листата си, за да видя дали случайно ... само случайно. И знам, че мисълта, че е както съм пожелала по никакъв начин не ме топли, защото и без това няма да се променя. Нито аз. Но поглеждам. Понякога поглеждам с някаква последна надежда. И когато се върна от някъде и на скайп са ми се насъбрали 43573 пропуснати съобщения пак се надявам едно от тях да е от него. Знам, че няма никакъв шанс. Знам, че лятната ваканция бе така далеч, но тая напразната надежда да пише. Защото ми липсва.
Не че искам, напротив - не искам. Не искам, защото знам какво ще последва. Знам, че ще дойде ред на дълго упражняваната от мен сцена, в която главна роля изиграва последното "сбогом" . Не искам да идва този момент, моментът, в който най-сетне показвам, че не съм безплатна, нито глупава. Страх ме е. Страх ме е да говоря истината пред него, но щом не мога да говоря истината, няма смисъл да оповавам всичко на лъжи, нали? Няма.
...
Напразните обещания, който така и така остават само обещания, които мачкам упорито. Те и аз вървим заедно към моя край. Те да бяха истина, де да можех да си повярвам. Поне веднъж. Веднъж да мога да си повярвам, че съм го намразила толкова - колкото го обичах.
На път съм да го сторя, но няма да обещавам нищо. Не и този път. Понеже не искам да се превърне в поредното напразно обещание. Не и този път, твърде дълбоко затънах, за да продължавам да вярвам. От сега нататък само ще го искам. Колкото по-силно мога - толкова по-добре.
Въпреки че се отказах пак съм тук - поредното доказателство колко спазвам обещанията си. Но това е едно незначително доказателство.
Докато четях извадки от стари блогове и дневници, тогава открих колко глупави напразни обещания съм дала и колко некадърно съм ги изпълнила. Откривам и колко глупави неща продължавам да правя, дори след като вече не давам и чук за това, какво ще си помислят хората. Виждам как постоянно си отварям скайпа само, за да хвърля едно око какво има в скайп балончето. Преглеждам фейсбук листата си, за да видя дали случайно ... само случайно. И знам, че мисълта, че е както съм пожелала по никакъв начин не ме топли, защото и без това няма да се променя. Нито аз. Но поглеждам. Понякога поглеждам с някаква последна надежда. И когато се върна от някъде и на скайп са ми се насъбрали 43573 пропуснати съобщения пак се надявам едно от тях да е от него. Знам, че няма никакъв шанс. Знам, че лятната ваканция бе така далеч, но тая напразната надежда да пише. Защото ми липсва.
Не че искам, напротив - не искам. Не искам, защото знам какво ще последва. Знам, че ще дойде ред на дълго упражняваната от мен сцена, в която главна роля изиграва последното "сбогом" . Не искам да идва този момент, моментът, в който най-сетне показвам, че не съм безплатна, нито глупава. Страх ме е. Страх ме е да говоря истината пред него, но щом не мога да говоря истината, няма смисъл да оповавам всичко на лъжи, нали? Няма.
...
Напразните обещания, който така и така остават само обещания, които мачкам упорито. Те и аз вървим заедно към моя край. Те да бяха истина, де да можех да си повярвам. Поне веднъж. Веднъж да мога да си повярвам, че съм го намразила толкова - колкото го обичах.
На път съм да го сторя, но няма да обещавам нищо. Не и този път. Понеже не искам да се превърне в поредното напразно обещание. Не и този път, твърде дълбоко затънах, за да продължавам да вярвам. От сега нататък само ще го искам. Колкото по-силно мога - толкова по-добре.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
