Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

сряда, 14 юли 2010 г.

It makes no sense

Прекрасно е да виждаш всеки ден неща, които те отвращават.
Е не, замислете се поне за мъничко.
Тези, които четат изобщо, вие, защо четете? Сигурна съм, че не е защото допринасям с нещо за вашото настроение/ден/чувства/мисли. Обаче реално погледнато може да ви стане доста леко, докато ми четете блога. Ще се уверите, че животът ви... е приказка. В сравнение с моя.
Гоош, стана като обява за някаква секта. Не исках така да прозвучи, ор сомтинг.
Все едно ми е де.
Какво ще си помислите, за каква ще ме помислите в действителност, все едно ми е, защото знам каква съм в действителност. Едно тъпо нещо. Граничещо с нищо.
Даже ми отнеха мимолетната наслада от писмата. Ъх, чувствам се, сякаш си пропилявам живота ... при това много скоростно. И осъзнавам, че е точно така.
Така че ако някой някога в този живот си е помислил дори за секунда, че всъщност съм супер яка мацка с чувство за хумор.. еми объркал се е доста жестоко, объркал е човека.
Аз съм човек, който не харесва останалите като него.
Аз съм човек, който пасивно агресивно си изразява чувствата.
И не ми дреме как изглежда в очите на другите.
Аз съм човек, който трудно може да бъде впечатлен, понеже е видял доста неща.
И е разбрало, че обвивката не е особено важна, но играе неприкосновена роля в човешкото съзнание.
Аз съм човек, който просто и ясно иска до него винаги да има хора.
Обаче почва супер много да се дразни, когато хората показват колко им пука за него.
Аз съм човек, който... просто иска някой да го обича.
И в същото време чувството да фък оф-не всичко и всички е неустоимо.
Аз съм човек, който винаги няма достатъчно време да излезе с всичките си "приятели".
Но поглъща почти два сезона на "Декстър" за 24 часа.
Аз...не мога без чувствам.
Но мразя да чувствам.
И мразя него.
Но не мога да живея без мисълта за него.

i can pretty fuck myself, yeah?

събота, 10 юли 2010 г.

Достатъчност?

These roads never seemed so long
Since your paperheart start beating leaving me suddenly alone
Will daybreak ever come?
Who's gonna call on Sunday morning?
Who's gonna drive you home?
I just want one more chance
To put my arms in fragile hands
I thought you said forever
Over and over
A sleepless night becomes bitter oblivion
These thoughts run through my head
Over and over
Complains of violins become my only friends
August evening
Bring solemn warnings
To remember to kiss the ones you love goodnight
You never know what temporal days may bring
So laugh,love,live free and sing
When life is in dischord
Praise ye the lord

Защо пиша текстове на песни си е повече от спорен въпрос. Ок, важното е, че нямам нищо особено, за което да блогвам.
Факт.
Мога само да мрънкам за прекрасната Стара Загора <3, за прекрасния Дневен патрул на Лукяненко и за нещожното внимание от страна на света. Само се опраквам, знам, но за това ми плащат. Deal with it.
Почвам да гледам филми, да чета книги, надявайки се нещо да ме разстрои. От доста отдавна не съм плакала, даже не го смятам за нужно вече. А всъщност плаченето е един доста добър начин за изразходване на енергия. Имам я в излишък и се чудя как да я изразходя, не бойте се.
Обаче не изпитвам потребност да рева. Странно, аз съм ревла - супер ревла. А сега като се замисля незабавно изкача отговор в главата ми: Nah, не ми се занимава сега, пък и не ми се става да търся носни кърпички.
What a shame.
Като малка имах една ужасно добра приятелка, още в детската градина. Казваше се Вики. Тхм, Виктория всъщност. Общо взето бяхме неразделни, постоянно висяхме по детски площадки или пък у тях, рядко у нас, понеже тогава още нямах компютър и у тях определено бе по-забавно. А в интерес на истината те бяха на квартира, но въпреки всичко апартамента им беше доста по-добър от нашия тук. Хъх.
От постоянното тичане подир задните ни части и майките ни се сближиха, които е още по-странно, понеже майка ми не се сближава с хората. Никога. Просто няма приятели, освен колежките си, които се сменят доста често при изложените фактори: тя доста често сменя работата си.
Аз мразех детска градина. Indeed. Беше отвратително, а най-отвратителната част беше следобедниян сън. Не виждам защо карат децата да спат на обяд при полужение, че не им се спи, а им се... играе примерно. Потресаващо гадно е и аз никога ама никога не оставах да спя там. В дните, в които изобщо ходих на детска градина, оставах само до обяд, после майка ме вземаше, но и тези дни не бяха много. Единствено последната година преди предучилищната ходех по-редовно и то само защото бяхме с Вики, а не е като да се чувствах самотно. Мразим самота, римембър?
Та с Вики бяхме изключителни приятелки, но по стечение на обстоятелствата тя не беше от Бургас и веднага щом свършихме детска градина се изнесе с техните.
Майка казва, че е било за Велико Търново, но аз съм твърдо обедена, че беше Варна. Все пак съм била на ъмм 6?, така че не е удачно да споря с майка, но изключително добре знам, че нейната памен не е от най-силните.
Когато си заминаха плаках доста. Доста доста... изключително много - от онзи плач, който просто не можеш да спреш, дори да искаш, той напира в гърлото ти и не можеш да запазиш спокойствие, понеже се чувстваш сякаш се задушаваш.
Умирам за такъв плач, съвсем малко. Тоест предполагам, че умирам, понеже чувството е хубаво, но както споменах - не ми е до ревливи театри. Не тази вечер. Не тази ваканция, обзалагам се, че още щом почне година ще се наплача здраво.

Не съм съвсем сигурна, че съм по правия път, не съм съвсем сигурна, че именно пътя на пропиляване на хората е правият, но нямам време и желание да тествам друг.
Straight ahead през сълзите и мъката. И през хилядите фалшиви усмивки, естествено. Без тях щях да съм още някъде далеч на дъното. Хората обичат фалшиви усмивки. Аз обичам да се усмихвам без причина. Перфектна достатъчност. Достатъчност. Алиса знаеше... :)

П.П.П.Н.К.Д.Г.В.(п.п.понеже нямаше къде да го вмести) Помня, че последната година от проклетата детска градина ни снимаха. Бях излязла много яко. Както и да е, на задната страна на снимката имаше адресите и телефоните на всички от групата + пълните имена.
Чудех се ако случайно намеря снимката може би ще мога да намеря и Виктория.
Но, уви, тя е изчезнала.
Също като спомена за името на града, където се преместиха.
Също като сълзите.

сряда, 7 юли 2010 г.

Fuck the pain, i can feel

Боли.Боли.Мамка му, много.
Мислих си, че всичко е минало. Мисля го, по дяволите, знам, че е така. Права съм.
Няма и капка любов вече, но шибаните изблици на носталгия идват неканени.
Какво разбирате за любовта, нищо не разбирате, а сякаш разбирате всичко.
Стига сте ме карали да се чувствам непотребна, не разбирате ли колко боли. Тъпа примивна болка.
Знаеш ли, че ако беше решил да дойдеш щях да простя. Естествено, в природата ми е - да прощавам. Да ценя. Да обичам. Просто човек съм. Ок, понякога може да се държа като пълна кучка, но се надявам някой да осъзнава, че е предпазна реакция. Просто ме е страх от онова, което се крие зад тъпите ви фалшиви усмивки.
И, по дяволите, щях да се усмихна, да фалшиво, щях. И щях да ти простя за всичко, а то е толкова трудно за опрoщавяне, знаеш.
Да еба, какво ти трябва толкова?
Не разбра ли, че съм готова да изоставя всичко, да предам принципи и прочие, за да получа малко шибана мазохистична любов?
А ти реши да ме унищожиш. Добре.
А аз пак чакам.
Готова да простя.

петък, 2 юли 2010 г.

Face

Защо, защо, защо, защо винаги всичко се нарежда?!
И когато им казах предната вечер : Дишай, всичко ще си дойде на мястото. Усмихнах се вяло, но сякаш наистина вярвах в това, което говоря, и те ме погледнаха с надежда. След това се смяхме и през сълзи и сълзите бавно изчезнаха.
Обаче бях права, всичко се оправи.
Всеки получава каквото иска, бавно, малко по малко се бори, и го получава.
Аз никога не съм искала кой-знае-колко.
Даа, колкото по-малко искаш, толкова по-малко получаваш. Пф.
Но не е справедливо пък. Не е, всеки друг се радва. Лято е, слънцето ни опича къртуните и почваме да изтъпяваме. А нали знаете, че когато човек е глупав - той е по-щастлив.
Аз съм глупава и нещастна, ирония, аномалия.
Защо всичко се подрежда за всичко освен за самата мен - тази, чиято надежда винаги е по-силна, чиято кръв е по-гореща? Никой не може да ми отговори, ако можех само да повярвам, че над мен има голяма черна фуния, създадена от тъмен маг. Ако само на това се дължеше шибаният ми лош късмет. Не. Няма нищо над мен, освен белия таван на стаята ми. Значи само съм си виновна. Чудесно.

Четвърти ден от ваканцията е, чувствам го сякаш е 40тият. Сякаш от много време насам съм мързелувала по цял ден из вкъщи, четейки книги, гледайки филми и цъкайки GTA.
Аргх, мразя този начин на живот. Дебелее се от него. Много.
Тежичко. Не казвам, че ми се почва училище, съвсем не, просто казвам, че не искам нещата да са винаги така както са сега. Тревожи ме това -самотата. Кой би искал, когато остарее да е луда жена с много котки. Апък аз частта с котките вече съм я отбелязала. С лудостта също, остава ми само да остарея, а времето минава страшно безпощадно.
Много по-успокояваща е мисълта, че до теб има някой. Някой незначителен, някой който просто да те подкрепя, когато не можеш да спреш да повтаряш, че се чувстваш зле, а не си сигурен защо. Знам, защото и до мен е имало някой, някога. Сега - едва ли. Сега съм сама, не ми пука, но не искам да продължава дълго.. когато човек свикне с нещо, го приема като нещо нормално, нещо лично негово, нещо, с което не иска да се разделя.
Мразя това и се боя, че и аз ще свикна със самотата и ще намразя себе си.

Lets face it, никога няма да тръгна на стоп. Сама със себе си. Страх ме е да остана сама, страх ме е от мислите, които ще ме атакуват, ако остана сама за продължителен период от време. И ще съм лесна мишена, лесно ще бъда унищожена от самата себе си.