Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

събота, 25 септември 2010 г.

Незначително си блогвам

Този пореден прекрасен пост вероятно също ще бъде изтрит, понеже всичко интересно в мен се изчерпа. Пука му на никой. Щото пък на мене ми пука, хах.

Стоя си сама в тъмното и се чудя какво да правя, нещо, което да ми отвлече мислите от миналото. Защо се ровя изобщо толкова дълбоко назад (дълбоко, няма и година) и не спирам да се обвинявам каква глупачка съм била и как съм пренебрегвала хора, които сега ги няма и без това, и съм обръщала внимание на такива, които винаги ще са тук. Но не съвсем, знаете.
Тъжно е как се получи всичко, как поглеждайки назад виждам само провали и моменти, в които съм приличала повече или по-малко на жалко подобие на човек, борещ се за мечтите си.
Защо мисля, след като просто мога да гледам напред и да направя нещо!, за да променя посоката и след също толкова време (година, да речем) да се обърна назад и да видя как провалите се засенчват от прекрасни моменти.
Ама не, защо де не стоя и да не мисля колко съм прозрачна за света?
Съжалявам, наистина (пак, едва ли тези хора изобщо следят жалкото ми подобие на блог, но..) съжалявам. Наистина. Безкрайно много.
И понеже не мога да ви го кажа лично.. от липса на характер и от възможността да прозвучи ужасно плоско.. го казвам тук на себе си.
Още ли по-жалко звуча? Зная.
"Съжалявам, Рин, че си била такава използвачка. И че не си знаела нищо. Съжалявам хората, които държат на теб и които са държали някога.
Глупачка."
Няма смисъл да се самосъжалявам де, освен ако не си пусна Аврил. Тогава винаги има смисъл. *вече дори чашата ми ме гледа странно, не сте само вие*
И какво ми липсва от преди година? Нищо.
И какво ми липсва попринцип? Всичко.
Може би е вярно, че въпреки хилядите ужасни неща, които те се случват всекидневно - един ден ще бъдат оправдани с нещо наистина хубаво и стойностно. Възможно ли е подобни догадки да ме водят напред... глупости. Защото виждам как всеки ден хората правят ужасни неща, без дори да им пука особено, и естествено, нищо не им се връща.Защото... не зная защо, как бих могла. Но е факт. Виждам и всеки ден как на прекрасни хора им се случват ужасни неща. И съм убедена,че дори след 20 години нещата ще са същите.
А не е честно, не е редно да е така.
И следващият, който посмее да ми твърди, че горе имало някой дето гледа постъпките ни - мога само да му отправя средния си пръст, поздравявайки го с ОМД. Мамка му, заболя ме пръста да го показвам на всички, спрете се!
Няма никой, който ни съди според постъпките ни, примирете се. Защо тогава да не съм отвратителна к***а, играеща си с хората като с кукли на конци и знаеща!, че никога няма да и' бъде върнато. Мога и да се обзаложа, че сега повече хора ме мразят, отколкото биха ме мразили ако бях гореспоменатото. А е ясно, че го умея - всеки го умее, стига да поиска.
Мъча се някъде по средата на "добра" и "зла" и каква се оказвам накрая... никаква.
Оу уел.

"Живеем заедно, умираме сами."
Не искам да умра сама. Дори и да е нужно да заключвам хора в мазата и против волята им да стоят с мен - не искам да умра сама!
Сега може да бягате с писъци, разрешавам.
*гледа как всички отстъпват назад с каменни физиономии и опулени очи*

петък, 24 септември 2010 г.

Далеч съм и искам още по-далеч

Училището ме депресира.
Не, не само на мен ми звучи доста позната тази фраза.
И НЕ, не, защото не е лично моя (тми), а защото всииички мразим училище и се депресираме от него. Освен, разбира се, тези, които стават хиперактивни от вредните елементи, съдържащи се в училищния въздух.
Отклоних се, зная.
Само две седмици, какво говоря, и толкова няма, и се чувствам закърняваща. Тази прекрасна иначе училищна система убива всичко прекрасно в мен, сериозно. И докато до преди две седмици бях най-усмихнатото и весело същество, говорещо с всички и радващо се на всичко, сега се превръщам малко по малкото в същия отчаян депресар, който бях преди лятната ваканция. И за пръв път осъзнавам, че не нещо друго, а самото училище ме прави такава. Аз придавах заслуги на други, ех.
Оправдани сте, няма да ви съдя.

Pain - without love.
Pain - I can't get enough.
Pain - I like it rough,
Cause I'd rather feel pain than nothing at all.

Причинете ми болка, бе хора! Не виждате ли, че страдам ! v.v
Всъщност не знам как би било по-добре, но едно разбрах: "щастие" го няма в графата под името ми. Имам събота и неделя да прочета Декамерон, както и да реша три листа задачи, и струва ми се, това е единственото бъдеще, което е предначертано. Ден за ден? Ден за ден. Така е по-добре, отколкото да провалям живота си в мислене за бъдещето, което... е пълна мъгла и единственото, което се вижда е черен тунел. А в края му, уверявам ви!, няма светлинка.
Не искам да вървя срещу себе си, не е честно да се саморазрушавам, а всяка секунда я чувствам като че ми свършва батерията. Лошото е, че когато се прибера у дома - нямам време да я заредя заради хилядите домашни, неща за четене, неща за писане, неща дето просто ТРЯБВА да ги направя, за да не получа някоя двойка и, които са НАПЪЛНО безсмислени.
Искам далеч, далеч, далеч и искам да съм с хората, на които държа и да имам време за тях, а се получава така, че единственото време, което имам го прекарвам в скучни часове в тъпата класна стая. Ужасното е,че в целия ми клас няма абсолютно един човек, който може да...дори не мога да го обясня... да изкара наяве светлата ми половина.
А аз не понасям тъмната си.
Просто няма да ми пука? Просто ще си бъда неемоционално същество, което гледа само да му мине деня, без да разговаря с никого, без да се усмихва и прочие? И всичко ще е наред?
Ще видим, какво като пробвам? И без това не губя.
Мразя се.
Че не съм достатъчно това, което истинските хора търсят, и повече от това, което фалшивите одобряват.
Искам далеч.

сряда, 22 септември 2010 г.

Bullshit

Колко време ще ми трябва, за да осъзная най-сетне, че съдбата съществува? И че става това, което тя реши, че ще стане?!
Години, десетилетия? Изобщо ще ми стигне ли малкото време на тази планета, за да осъзная, че не определям аз съдбата си и не контролирам аз мечтите си. А и дори да го правя - смисъл няма, защото НИЩО НИКОГА НЕ СТАВА КАКТО АЗ ГО ИСКАМ!
За да стигна и до тези велики прозрения ми трябваше малък знак от съдбата! Ето, виждате ли, тя решава, че аз няма да получа това, което искам, че и ми го казва по най-милия начин. И го повтаря по още по-мил. Но си беше моя вината, че не схванах още първия намек. Още като отидох до Европа-та и те не работеха, щото било празник. Ня.
Не се усетих и когато Мухоморката не работеше. А между другото ще я посетя аз тази мухоморка. Утре, отдруги ден, след седмица - ще ! Просто ме зарадва "anti-fashion shop" и реших, че няма как да пропусна. Че и вероятно обици ще има каквито си искам. Муахаха.
Опа, отклоних се. Та да, мисля, че не разбирам от намеци - нито от тези на съдбата, нито от тези на приятелите ми, нито от тези на майка ми, която си ходи по кафенца, а аз ВИЖ ТИ! трябва да решавам задачи по математика в къщи. Да бе да, ще стане. Мрън.
Неделя, неделя, неделя!!! Всъщност знам, че всичко ще се фейлне, защото съдбата не иска аз да отида, но пък защо да не си помечтая малко? И после да съм още по-разочарована? *не правете това в къщи!*
Единственото хубаво събитие от деня е, че си приготвих ненормално як лилаво-бяло-черен аутфит, с който мисля да се появя в неделя. Ако се появя изобщо. Ако не - ... е ще го използвам пък, но не всеки заслужава да гледа каква съм яка. ХА!
..
Това беше шега, вие пък.
Но наистина, не всеки заслужава. Примерно не си струва да отида на училище така, защото просто нали на никого не му пука. И така. Едва ли ще намеря някога някого, на когото толкова да му пука, но все пак.
Всъщност сродна душа си търся и да, май я намерих, но нали ни дели половин България. Фък. А го познавам толкова добре и го чувствам толкова близък. Все едно. Съдбата крещи НЕ в главата ми.
Крещи също да се залавям със задачите по математика, тъй като не иска да будува цяла нощ с мен и да не ми дава да ги реша.
Крещи си.
Вземам хапчета и чувам лека музика, отекваща в ушите ми. Чувам Систем ъф ъ даун. Оу, то идва от тонколоните. Е, все едно. Депресиращо си е, особено, когато песента е Atwa. Защото...е защо пък да не. Тази си е НЕГОВАТА песен, мълча си. Мразя я и ми я любима. Мразя, когато се получава така. И обичам едновременно.
Съдбата ми подсказва да спра да пиша, преди да съм издала нещо, което няма да ми се хареса, защото когато съм разстроена винаги го правя.

Ангели, работи. Знаете.
*ето пак.*
Have no fear (:

събота, 18 септември 2010 г.

Съм ли? Да.

Аз ли съм?
Изобщо не съм, но нали така се казва?
Защото е да бъдеш или да не бъдеш, нали?
Или пак съм чела Хамлет?
Вие на кое залагате?
Защо изобщо залагате срещу мен, като знаете, че ще загубите?
Всъщност и да не загубите, знаете ли, че няма да загубя и аз?
Защо ли?
Защото никога не губя?
Други идеи?
Хей, кой посмя да нарече творчеството ми клиширано?
Грешите?
Или не?
Някой ден ще стоим ли изобщо лице в лице?
Тогава ще посмеете ли да ми кажете, че не струвам?
Как бихте могли да ми кажете подобно нещо в очите, за какви се имате?
Всъщност аз за каква се имам?
Та не съм ли само една недорасла глупачка, дрогираща се с музика?
Да? Не?
Никога не е късно, нали?
Обаче накрая винаги се оказва, че е твърде късно?
Твърде ли философски прозвучах?
Не ме бива във философията?
Знам, но какво пък знаете вие?
Искам ли да избягам?
И с кого, къде? Сама ли?
Та не виждам ли сама какво се случва щом съм сама?
Това сирени на линейка ли са?
Е, време ми беше май да влизам в лудница, знаете ли?
Знаете ли, че H.I.M. са велики?
Ако не знаете, ще го научите ли НАЙ-СЕТНЕ?
Обичам ли?
А точно вас обичам ли?
Само себе си ли обичам?
И вие това си помислихте?
Грешите?
Прави сте?
Кой знае?
Може би аз?
Защо пък аз?
Защото аз съм.

петък, 17 септември 2010 г.

Безкрай

Силата, водеща ни все нагоре и нагоре към небето, е нашият личен огледален образ и желанията ни, мечтите ни, както и малките пукнатини в съзнанието, които изграждат личността ни.
Защото всеки е единствено себе си е едновременно един като всички други. Аз ли? "А аз съм една малка прашинка в голямата прашна вселена". Също като всички останали, въпреки че често бивам определяна от приятелите си като противоречаща на себе си и всичко установено в малкия ни, клатушкащ се като дървена лодка в бурно море, свят. А единственото, което истински ми подхожда е да греба, докато най-сетне не стигна бряг. След това да го разгледам, да вървя известно време мълчаливо по пясъка, да се усмихна и пак да греба с малката си лодка. Към непознатото, към новото, към себе си.
Никога не бих се отказала от пътешествието, скучно и клиширано, наречено живот. Дори и никога да не намеря място, където принадлежа, дори и да не открия себе си - това ще е историята, която ще разказвам.
Въпреки че знам, че няма да има на кого да я разказвам.
Вярвам единствено в нещата, които са вечни - като океана, из който винаги ще плавам с лодчицата си. Докато мечтая да заприличам на него - да съм вечна. За да мога най-сетне да повярвам в себе си.
Много отдавна, още като много малка, разбрах, че за да съществуваш - някой трябва да повярва с теб. Дори и това да си самият ти. Особено внимание докато пътувам обръщам на заобикалящата ме мечта, която съм превърнала в свой живот. Грешките, които ме направиха по-добра, са хиляди, но най-важния урок, на който ме научиха е, че реалността е твърде сива за човек като мен, човек, мечтаещ да се научи да рисува с цветовете на вятъра, цветовете, които живеят единствено в мечтите ми.
С хиляди цветни бои, аз най-сетне успях да изрисувам моята празна стая с бели стени - моят свят, но това, което все още ми липсва е някой, който да успее да го види така както аз го виждам, да го разбере. Защото ако успее да го разбере, ще разбере мен. И стремежите ми.
И след всички бели редове, които изписах, и поради факта, че нямам в себе си боички, с които да ги оцветя, вероятно отново ще останат неща, значещи единствено за мен. Все едно, характерно е за мен да искам, характерно е да мечтая и да вярвам.
И да плавам. Докато открия къде принадлежа.
А последното красива нещо, което искам да видя в малкото си пътешествие, най-красивото нещо - би било животът ми на лента пред очите ми.
И после черна празнота.

сряда, 15 септември 2010 г.

Венчелистче

"Погледни къде стигнахме. След всички онези опити да се изиграем, погледни. Виждаш ли ме? Виждаш ли ме сега?!"
Гласът изкрещя в тъмнината и заглъхна, докато коленете му се прекършиха и го повалиха на земята, върху рохкавата пръст.

Онази сутрин бе важна. Само тя. Не че бе с нещо различна онази сутрин, напротив: слънцето се показа точно в шест и четиридесет и седем, мъглата се разнесе глухо над града, тежките стъпки на забързаните пешеходци раздраха тъмнината, докато от нея не остана и частица.
Тя стана от меко постланото в пепел от рози легло, облече бледо синя тениска и сиви джинси, направи си кафе, но не го допи - също както всяка сутрин. След това си взе малката дънкена чантичка, нахлузи старите очила с черни рамки и си проправи път из тълпата от пешеходци, бързаща за училище.
Пред прага се спря за миг. Както винаги. Не и' отнемаше много, само броени секунди, през които си даваше време да помисли. През мозъчната и' кора минаха като на лента последните две седмици, след това и онази преди последните две седмици. Тя се забравяше трудно, останалото бе като копринен плат, който тя бе късала с нокти.
Две седмици тя не смееше да срещне дори погледа му, не бе чувала медния му глас, с който успяваше всеки път да спре механизма и', както и дъха, и сърцето и'. Две седмици нито полъх от една едничка усмивка. Неговите усмивки, които я разтапяха като шоколад.
Цели две седмици тя не бе чула ударите на сърцето си, понеже то не искаше повече да бие - всеки удар бе болка.
Защото последния път, когато той си тръгна я остави отново на онзи зловещ черен път, където не знаеше накъде да поеме. Колко време е минало от последната му прегръдка - година, две? А всъщност само две седмици. Две болезнени седмици, през които той отново бе така близо и така далеч.
А секундите са нижеха, докато сцените минаваха през главата и', давайки и' сили да продължи напред към класната стая.





Лейм съм, писала съм го 9ти клас. Бях дете, както очаквате?!
А в интерес на истината тя го убива, ако ви е интересно да научите.
Жалко, че идеята бе само в главата ми.

неделя, 5 септември 2010 г.

End of the story

Дълго съм се борила, за да спечеля това, което искам. А дългите битки са загуба на време и на стимул, защото бих желала поне веднъж да се хвърля във водопада. И после в реката, и нека ме отнесе, където иска. Вече не принадлежа там, където съм, може да ме отнесе, където иска - нека само е ново място, нека само мечтите там се сбъдват, нека усмивките са милиарди и ако е възможно - нека са върху лицата на хората, а не изрисувани черно на бяло, изобразяващи две точки и скоба. Защото всичко, което ми носят тези фалшиво изписани усмивки, не е достатъчно. Не и за мен, която иска все повече с всеки следващ дъх. И нека думите, които пиша сега, да ги изговорям - не само на себе си, не само на ум. Липсва ми да съм далеч от реалността, да съм дете, неразбиращо нищо, вярващо във всичко, което е чувало, че съществува. Липсва ми да сядам по улицата, когато някой не е изпълнил желанието ми и да плача с лъжливи сълзи, отказвайки да продължа. Липсва ми да не се примирявам със съдбата.
И тичането с вятъра ми липсва.
А време няма, времето си заминава и отнема всеки неизживян миг.
Есента дойде.
Сбогом, щастлива Рин, няма много време да изразиш себе си сега, когато броени дни те притискат до края. Сбогом.