Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

четвъртък, 27 януари 2011 г.

Следи

С какво си по-различен? Единственият правилен отговор тук би бил "Като всички останали съм, що за въпрос?!", но не го очаквам от теб. Не е от теб.
Не си преминал през толкова много, че да таиш скромност у себе си, че да са засмееш на глупавото ми мислене изобщо. Повярвай ми, дори в най-смелите си мечти не те виждам да се смееш, въпреки че една твоя усмивка дори би стоплила целия свят. Но не си принадлежите.
И с какво си по-различен, че да имаш такава власт над мен? С нищо. Не знам за тебе толкова много колкото си мисля, вероятно всяка констатация би била губене на време празна грешка, но знам ужасно много за себе си, повече от колкото бих искала. Няма изненада, няма трепет, няма ... скука е. Зная, че сутрин обичам да изскачам изпод завивките и да се втурвам към банята, подскачайки весело и енергично - кара ме да се чувствам млада, зная, че никога не бих могла да се примиря със съдбата, никога, зная, че онова, което ме спечелва, мен и сърцето ми, трябва да е ужасно чисто и прекрасно.
Сила, неземна сила. Имаш ли неземната сила, която търся ? Съмнява ме да имаш сила изобщо, освен онази да караш хората да те мразят и да повтаряш колко ти е безразлично съществуването. Няма човек без мисия, която да следва, не разбра ли? Без значение дали прибирането на прането, отиването на работа или всекиминутните дози крещяща омраза, с която се опитваш да отдалечиш всеки. Именно за това не можеш да ме излъжеш с глупавия отегчен поглед, който много рядко поглежда право към мен, а когато го прави, влагаш цялата си вътрешна сила, опитвайки да ме пронижеш с омразата си.
Онзи приятел, който ме нарече "наивна" преди време, е бил непросветен, че да съзнава какво изобщо означава наивността и как би могла тя да завладее нечия душа.
Не е наивност, ТИ си наивност, а аз съм влюбена.
Нито едно мускулче в мен няма да посмее някога да изрече това пред теб, колкото и да го пищи неосъзнат глас вътре в мен. А аз дори с последни сили не бих, повтарям не бих , те обичала заради това, което си.
Обясни ми защо те обичам, обясни ми, понеже въпросът дълбае дълбока яма в мен!
Виждам през тях, виждам историите им, виждам живота им - безсмислено отброяване на часове, минути, секунди. Чудя се дали със своята проницателност виждаш през мен?
На тази въпрос не бих могла да зная верния отговор, защото верен отговор няма - също като при всяка изречена благородна лъжа, един напразен опит да сториш добро, но единственото което постигаш е още болка.
Ще ме спасиш ли, ако ме видиш лежаща на железопътна линия?
Или по пътя остават жертви, аз съм просто поредната?
Колко дълго ще дълбаеш, разбирам какво печелиш, но не разбирам какво губиш ако опиташ.
Тя вярваше, като по-малка, разбира се, че нейната цел на нейното съществуване е да се научи да прави хората щастливи. Но една усмивка никога не би направила някого щастлив, и то от човек, който не спира да се усмихва с цел да го постигне. Все едно да даваш на кучето си всеки ден от един и същ хляб - с времето той изсъхва, мухлясва, а кучето не е толкова щастливо, колкото е било при първия път, когато си му хвърлил онзи крайшник. Но тя продължи да опитва, срещна толкова много хора, някои успя да зарадва, други не, но вътре в нея нямаше и помен от нечисти чувства, мисли, от студената зима, която нахлу в цялото и тяло, когато срещна теб.
Спомняш ли си, когато си подаде ръка и те попита какво би те направило щастлив? Питаше те всеки ден, да, молеше се да я погледнеш и да и кажеш, понеже нито усмивките и', нито топлият шоколад, нито непрекъснатото и' внимание към успя да те накара да се почувстваш обичан. Беше ли отегчен?
Старо куче, което не иска вече от глупавото и' подаяние, това си ти !
Съжалявам.
Но понякога ми се ще за част от секундата да прогледнеш, виж в какво я превърна! Превърна я в развалината, която стои пред теб, несломимото дете отвътре почти изхаби глупавия си кибрит и светлината мъждука единствено дълбоко в очите и'.
Понякога ми ще да видиш глупавата ми фалшива усмивка и как оставям да ме блъскат по пътя към теб, нямам сили да се бия, а падна ли още само веднъж..не съм сигурна че ще стана повече. Защото омразата вътре в мен е толкова силна, че целта на съществуването ми стана да разкъсам пердето пред очите ти....
И...

....

Боли ме, защото тази омраза не е насочена към теб. Защото никога няма да е. Породена е от вътрешното съзнание на детето, което винаги е знаело, че доброто побеждава злото само в книгите. Но се бореше на страната на първото, заради наивността си.
Тази наивност ме кара и сега да запаля последната клечка кибрит...




Написано е за теб.
Като главният герой си именно ти.
И е написано е с ясното съзнание,
че никога няма да го прочетеш...

петък, 21 януари 2011 г.

Like years without "me"

Ако тук и сега ни бяха достатъчни, какво би ни карало да продължаваме да се движим?
Но нали накрая трябва да достигнем все пак това тук и сега и да останем там завинаги... е поне докато спрем да дишаме...

Въпреки че първата седмица от новата година започна повече от перфектно, съвсем нещата не останаха така константни, както мечтаех да се случи. Втора смяна => Наспиване => Добро настроение цял ден => Щастие.
Формулата на успеха работеше до онзи нов злополучен понеделник, когато се събудих с онова, до болка познато, чувство, че всичко започва да се повтаря, а на мен ми доскуча. Не е трудно да ставаш, да се разсънваш и да ядеш, да отидеш на училище, да киснеш в тъпата стая цял ден, да се прибереш, да хванеш някой учебник, но изморен да го захвърлиш и да цъкнеш фейсбук и най-накрая - да си легнеш оползотворен от никаквата работа дето си свършил. Не е трудно, но е глупаво. Глупаво, та чак те е яд, че си пилееш времето.
Дължа, разбира се всичката ненавист, и към хилядите филми, които ме научиха да мисля.
Мъчно ми е за самата мен и се питам какво би било да живея ден за ден, кухо.
(Какво ли би било да изпиеш толкова алкохол, че да ти изтрепе всяка мозъчна клетка?)
Всяка секунда да е запълнена с маловажни подробности, които градят една цяла система, основата на спомени и смях.
(Би ли могло просто да си блъсна главата с някой стълб и да получа амнезия? ТАКА става по филмите!)
И сълзи, де.
(Спри да пишеш празни неща)
О, да.

Всъщност нямам основателна причина да пиша - нито ми се мрънка, нито ме се разтягат локуми по проблемите в живота ми, нито ми се е насъбрала гняв към хората, която да лея тук, нито изобщо ми се мисли за нещо. Пиша просто, защото не съм писала твърде дълго и усещам как изворът пресъхва и все по-малко хора четат.
(Слава на интернет, на това и се надявам)
Какво казах за мисленето ? А, да, не ми се мисли за НИЩО съществено и важно, за нищо основополагащо, не ми се мисли колко е безсмислено всичко ,не ми се мисли как бих могла да си разнообразя живота, не ми се мисли защо пропуснах още един урок по английски и защо не отидох на Интеракт, не ми се мисли какво би станало ако бях отишла. Най-малко пък ми се мисли как реагират останалите на тая ми апатия, но това ми е най-малкият проблем, тъй като едва ли някой я забелязва.
Никой така и не разбра: Когато не съм депресирана, значи имам някакъв сериозен проблем, а именно няма приток на кръв до главния мозък и не мога да мисля. Липса на мисловна дейност ме прави ТОЛКОВА щастлива, ДАДАДА!
Защото когато мисля -осъзнавам, и това ме прави нещастна. Това е то, да съм си съвсем наред, и мисля, че хората свикнаха с мен.
(Общо взето не ми се поддържат и дискусии в скайп, жалко. А да не говорим как ще убия следващия, който ми прати покана за игра във фейсбук!)
Толкова ми е лениво, че един пост не мога да напиша, не мога да се ядосам на нещо, не мога да се разочаровам от нещо, кво пък остава да изразявам това и външно. Пф.
Не знам дали е на добре или не е на добре, но определено ми харесва и не смятам да правя нещо по въпроса, че да го променям. Все пак всичко е тленно и любов без секс не оцелява... oh wait, това не беше по темата, поне не съвсем.

" Но знаете, че с достатъчно труд, дори перманентният маркер може да бъде премахнат. "
Край.

Единственото място, където все още усещам, са отново сънищата - говорят ми, толкова ясно ми диктуват какво трябва да направя, но аз се дърпам и не им позволявам. Все едно са два различни свята - реалността и сънищата. И само във втория съм доволна, другият не го барам, че да не стане по-зле. Ако има накъде.
Все пак не знам дали да се вслушам, не знам дали да се опитам за залепя тъпото огледало, което разруших с момент на слабост.
А писмото си чака на бюрото ми, събира прах и се чуди, дали някога ще бъде пуснато в оная жълта пощенска кутия. Дали, дали, дали, и аз не знам, надявам се да разбера.
Толкова е трудно да предвидиш собственото си бъдеще, ЗАЩО?! Не може ли веднага щом си помислиш за някое действие, в главата ти да се зароди картина на последствията от това действие? Светът би бил едно по-хубаво място.
Но никога няма да бъде, и колкото и да се опитваме да го променяме - остава си мираж.
Мислим, мислим, мислим.
Предпочитам да не. Предпочитам да ме боли глава и да избягвам да задвижа механизма.
Предпочитам да изпия ТОЛКОВА алкохол, че да ми изтреби всяка мозъчна клетка.
Би бил един хубав подарък за предстоящия Свети Валентин.

Празен пост, лека вечер, хубави сънища.

понеделник, 3 януари 2011 г.

Everyme is worse than...

To every broken heart in here
Love was once a part, but now it's disappeared
She told me that it's all part of the choices that you making
Even when you think you're right
You have to give to take

ХА! Казаха ли ви го, трябва да дадеш, за да вземеш. За ваша радост обаче, както и за моя, не винаги е така и независимо колко егоистичен кучи син си пак получаваш повече от ония дето се раздават на макс. Нарича се "човечност" и всички сме болни от тази непреодолима болест, а после ще ми разправяте, че хепатитът завземал света. Ха.
Не разбирам само защо тази мания за величие трябва да ви прави толкова глупави и да не оценявате малките жестове на другите.
Не че ми пука (а може би ми!), но всеки пък щом реша, че си струва всъщност да дам нещо от себе си и да зарадвам някого,.. после съжалявам, че съм го направила и се чувствам толкова жалко жалка, че мисълта колко съм глупава в момента в очите на другите, ме съсипва с един удар. Нок аут и толкова.
И гледам ден след ден как хората около мен са щастливи от това, което имат, от хората, които са до тях, живеят за себе си и не им пука как ще бъдат възприети от света, колко удара ще им нанесе. Защото знаят, че имат щит, който да ги предпази.
Има хора, които ще са зад тях каквото и да става, които ще им дадат рамо да поплачат (от смях), които ще спрат въртенето на земята заради тях.
Още от малка мечтая именно за ТАКОВА приятелство, знаех, че е някъде там, когато порасна, когато изградя личност, която хората да харесват и когато фактически се науча как да живея ползотворно. С усмивка, там където и' е мястото. И вярвах, вярвах без да спирам, докато не се събудих една сутрин.
Онази сутрин. Тя няма дата, час, място, но определя всичко.
Събудих се и станах тихо от леглото, докато се вслушвах в звука на пукащите кости по тялото ми. Отсреща ме погледна образът на, на пръв поглед, младо, живо момиче, готово за още от живота. Но не съвсем, защото под очите и' определено имаше сълзи от нощта, която е прекарала плачейки в леглото (oh, so me), имаше торбички, образувани от времето (и самотата), имаше крива усмивка, намекваща за нещо липсващо... и ме гледаше право в очите, приветствайки ме в нейния свят, да го видя, изживея. Късно, де.
Подминах огледалото, бягайки от истината, и още един път се опитах да си кажа, че ... все още мога да мечтая, дори когато знам, че на старите ми мечти им е минало времето. Можех да измисля нови, по-хубави.
But dreams, of course, are for children.
...

Искам да вярвам и да нямам време да мисля колко безсмислен е животът. Защото Е безсмислен, както за мен, така и за всички други, но аз съм само на 16 и имам още тооолкова време да мисля колко е безсмислен животът, че чак се съсипвам.
(това все пак остава най-безсмисленото изречение, което съм писала през живота си, доу xD)
Да, няма колко велики дела да съм извършила, няма колко да съм преживяла (но определено съм преживяла почти всяко лошо чувство, за което се сетите), но сравнение с онези, които са точно колкото мен, губя със светлинни години.
По житейски опит.
Та, мисълта на този пост беше, че аз ИСКАМ ДА ИЗЖИВЕЯ ВСИЧКО. Възможно и невъзможно.
Искам да продължавам да се изкачвам нагоре и да знам, че отдолу все пак някой се изкачва след мен и ще ме спаси ако се подхлъзна. И искам да има някой, който да се изкачва заедно с мен, защото онова, което ме убива най-бързо и мъчително е тая самота. Гадна, глупава, буквална самота, като болест е. Чумата на 21ви век навярно, но може и да греша, някой каза, че е спин-ът.
Пф, кво знаят те, хората.
Утре ЩЕ е един по-хубав ден, no matter what they say.
Без значение, че училището ще ме погубва бавно, малко по малко.
Без значение, че ще съм на прага да се разплача и всички ще ме питат дали съм добре, а аз ще се усмихвам, напрягайки всеки мускул на лицето си.
Не, мамка му, не съм добре, що, добре ли изглеждам? После аз имам нужда от очила,... съжалявам?!?!
Тъй като съм опитала И по този начин, никой не може да разбере въпреки това. Никой не се опитва, така че защо аз да се опитвам да усмихна другите?
Глупаво и погубващо ме.

айде ЧНФГ
любими другарчета! ^^

неделя, 2 януари 2011 г.

Noissergga like a flier with self - back home

Идея си нямате какво става?
Подобно. Не, не е пролет, недейте наднича през прозореца безцелно.
Светът още е грозен и сив, а аз още съм плоска и всичко, което правя се превръща в епик фейл, думите все още изплуват на повърхността само, за да изпишат зов за помощ и потъват в тишината. Нищо не се е променило, и това място, колкото и да го обичам, чувствам все така тъжащо за човешки стъпки и шепот, и признавам, липсва ми. Може би спря да ми помага, може би дори ме кара да затъвам в още по-дълбоки депресии, когато го видя бяло (розово, лол) на черно, но никога никога няма да бъде способно да ме изчерпи и да най-сетне да го оставя на мира.
Беше огромна грешка и вместо да решавам, че се изтърквам с всеки следващ пост (неоспорим факт), можех да променя нещо. Да стана интересна, например. Което си беше най-яката шега за новата година ^^
Сега се смея, продължавайки да пиша, и знам, че пак ще съжаля след като публикувам това... или пък няма да го публикувам? Никак не съм наясно със себе си, изненада!

"Когато всичко свърши и остане единствено празна бездна, където са пропаднали всички отминали чувства, започваме да разбираме, че предпочитаме да изпитваме дори болката и страховете пред това да не изпитваме абсолютно нищо.
Аз съм незабележима през повечето време и не особено много същества се интересуват от това, което изпитвам вътрешно. Нито пък се интересуват, че всяка усмивка на лицето ми е фалшива или че всеки истеричен смях в пристъп на безтегловност, когато си на прага да се разплачеш, и прикриваш емоцията с безцелно разтягане на устни, дава знак, че притежавам вътрешно щастие и свобода. "

...беше написано от мен на 07.10.
Дори когато избягах от ТУК, не престанах да виждам света със същите очи и не престанах да изливам в кофи своите чувства, навместо пред човешки същества. А тогава наистина вярвах.
Не знам защо си мислих, че промяната е за добро, че хората се променят, че променят света със себе си, че смехът не е просто издаване на нечленоразделен звук, а много повече: разкриване на емоции. Но какви емоции търсим у тялото на един, търсещ все още къде принадлежи, пътник.
Вървях, тичах, падах, плаках, ставах, давех се, умирах духом, обичах, живях, ненавиждах, търсих, търсих, търсих. Търсих мечти, които да изпълня, желания, моменти, които да изживея.

U: It will be your dream coming true.
R: And what if it is? What do I do then?
U: Well,that's the good part I guess. You get to go find a new dream.

Де да беше толкова просто, толкова чисто и прекрасно. Мечта след мечта да изграждаме лайфлайн-а си, но винаги ги има онези моменти, в които се питаш дали наистина мечтаеш за това. Може би ще ти донесе щастие, може би ще те разочарова, а всяко разочарование те връща назад, бута те надолу. Страх те, живееш в страх от всеки следващ ден, от всяка следваща стъпка. Искам да живея във филмче на Дисни, много! Но като се познавам вероятно ще съм злата вещица, спираща щастието на света, която накрая все пак умира сама и мразена. So effin me ! *и тя отново сама струши мечтата си на хиляди парченца*
Независимо дали вярвате или мислите, че пак е някоя от моите глупави шеги, изпълнени с черен хумор, I'm back. Новогодишен/Коледен подарък за скъпия ми блог е да му напълня страниците с мрънкане и оплакване, с много песимизъм и доза оптимизъм, разбъркани и заляти със шоколадова заливка. Ако пък ми го върне, например сега да ми спре интернета/компа и всичко да се изтрие... ще го приема като знак от някой ... майка-кон ^^ Защото опитвам да се боря, наистина, изглеждам слаба и лесно ранима, да, такава съм, но се боря за това, което искам. Стига да съм сигурна ,че го искам. Независимо колко явно хората ме сочат в пръст и ми казват, че не опитвам достатъчно, бих мога да ги опровергая както в редове, така и наяве. Не съм сигурна с какво мога да променя този свят, но ще живея, за да намеря правилната цел и да я достигна. С издрани колене и изпокъсани дрехи, както си му е редът, войнът без рани не е войн.
Напред?

И с всеки спомен, който времето ми връща,
съдбата ми е сякаш все една и съща.
Безследно губя все аз моята посока,
Дали целта ми не е твърде пак висока?