Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

вторник, 26 април 2011 г.

Be.

Change Everything you are And everything you were Your number has been called Fights, battles have begun Revenge will surely come Your hard times are ahead Best You've got to be the best You've got to change the world And use this chance to be heard Your time is now

От известно време намерих посока.
Хубава посока, такава, която ще ми донесе повече, която ще ме научи на повече, която ще ме приближи повече до съвършенството ми за човек. Да, посоката не е за кривване дори, но е фалшива посока. Колкото и да го обмислям (глупавия си живот), толкова повече стигам само до едно заключение: промяна. Към по-добро. Към нещо, което да ме накара да ставам сутрин от леглото с усмивка, а не да отказвам да посрещна поредния ден, нещо, което да ме кара да се усмихвам повече, а не да съм на ръба да се разплача, понеже трябва да изхвърля това, което ме дави отвътре. В повечето случаи сълзите са неизплачими. А щастието е немислимо дори.
Понякога се смятам за рядка порода мечтател и вярващ с невероятна смелост да си представя дори малко щастие. Някои печелят щастието си и то е неразделна част от тях. Други, като мен, никога не са го срещали и досега би трябвало отдавна да са се отказали от мисълта за него. Но не.
Виждам, че мога да променя много неща, мога да опитам, мога да задържам фалшивите усмивки на лицето си, мога да потискам напиращите сълзи, мога да вървя с гордо вдигната глава, дори когато се чувствам толкова нищожна, че предпочитам никой да не ме забелязва. Мога, защото съм борец. Мога да имитирам щастие.
Защото понякога външното щастие води и до вътрешно щастие.
Но това ме прави фалшива ? Фалшификатите винаги са евтини подобия на оригинала. А аз не искам евтино фалшиво щастие, което да не ме оставя да заспа вечер.
Искам нещо истинско. Поне едно истинско нещо, което да ми принадлежи. Поне... поне нещо, което да ме изкара от транса на сивото ежедневие.
И страхът дебне зад всеки ъгъл...страхът всичките ми усилия да са напразни, да са проваля. Защото проваля ли се още веднъж и падна ли за пореден път, не съм сигурна, че ще мога да продължа. Мислите, че се свиква с провалите, когато те са живота ти ? Ами не.
Никога не свикваш с вътрешното убеждение, че не заслужаваш още един шанс. Защото се прохабиш силите на вселената.
Звуча глупаво ? И наивно.
Голяма работа.
Никой никога няма да ме забележи заради това, което показвам на света. Никой никога няма да ме забележи, да ме усети, да ме заобича. И го знам. И събирам сили да направя нещо по въпроса, но не съм сигурна дали не съм твърде самоуверена, че да експериментирам със себе си.
Предполагам няма как да се превърна в нещо по-лошо от това, което съм сега.

За едното щастие съм, да.

сряда, 6 април 2011 г.

Едно ненужно писание

Ето ги кофти моментите, когато се чувстваш все едно не принадлежиш в този свят.
Ей там, не ги ли виждате?!
Вярно, на вас са ви далечни и посещенията им са веднъж в живота ви, а за някои са дори непознати.

Неприятно ми е да знам, че съм досадна и глупава и само занимавам хората с моите излишни глупости.
В къщи, в училище, навън. Като фон? Дори фон не съм, какъв фон да съм, та никой не би си избрал такъв фон. Искам да знаете, че не съм толкова мрънкаща по принцип, напротив дори понякога съм щастлива (рядко де), просто пиша тук само когато чувствам, че няма накъде.
Като последна гара ми е. Като последната ...
Все едно.
Кофти моментите, когато се чувствам сякаш не принадлежа на този свят? Ежедневие. Дори едноминутие, ако имаше такава дума, разбира се, без да преувеличавам.
Може би защото никога не съм пушила/ вземала наркотици, може би защото никога не съм се чукала с никого или не съм била заобиколена от драми, знам ли. Просто...е обществото ми е непонятно, аз съм непонятна на великото общество.
And all I wanted was to be someone.
Просто. Ясно. Но някой си там велик е казал, че колкото по-малко искаш, към колкото по-малко се стремиш - толкова по-малко получаваш.
Но ме е яд, страх ме е от глупостта ми понякога. Не мога ли да бъда... нормална? Да, прави сте, звуча тривиално на образа си на човек, който се стреми да е различен и ненавижда нормалността и' във всичките и' форми. Бих била доволна и да бъда ненормална и хората да ме гледат странно и уплашено. Бих била доволна да бъда идиот, приказващ глупости, бих била доволна да бъда изпаднал наркоман, бих била доволна да бъда досадна лепка, бих била доволна да бъда хейтър, който не дава на хората да се доближат до него, бих била доволна на всичко. Всичко, само да не бях това нищо, което съм и което ме описва толкова пълно като личност.
Не спирам да повтарям, че мразя промените, защото колкото и те да са добри, самият факт, че се променя нещо/някой, когото/ което харесвам означава, че промяната само вреди на психиката ми, а всъщност така искам промяна. Промяна за самата себе си. Но съм убедена, че не мога да я постигна сама, нямам силата. Нямам мотив, нямам образец, нямам смисъл.
Съжалявам за всяко разочарование, което съм нанесла, а те са много.
Проект "мамо, искам да заминем за Лондон" започва сега. И дори да трябва да си скъсам задника от учене, дори да трябва да живея с баща си (v.v), би било по-добре от колкото да съжалявам всяка секунда за всяка своя постъпка и да плача за ново начало безцелно.
Искам ново начало.
Дори да ме превърне в нещо много по-лошо от това, което съм сега.


Трябва да бръкнеш много по надълбоко, за да извадиш на показ нещо съществено, нещо хубаво от мен, за да разбереш поне малко какво съм. Повечето хора нямат времето, нямат силите, нямат желанието да се опитат. И не ги видя, понеже аз никога не съм подавала ръка на някого, който има нужда от гореспоменатото разбиране и време, и разбирам, че не заслужавам.
Тълкувайте както щете.