Чакаща

Някаква необикновена сила ме накара да напиша адреса на блога в лентата горе, както и да напиша паролата си, за да вляза, както и... да пиша това сега.
Независимо, че си имам дневник на хартия, както и приятели, на които мога да мрънкам в часове, понякога просто имам желанието да споделя с непознати. Е, знаете.
Изригващи кифленски чувства в мен - мразя ги от главата до петите, навсякъде са. Като че ли са родени от спомени за хубавите дни, когато имах за какво да пиша, те продължават да плуват из мен.
Понякога докато правя най-обикновените си ежедневни действия, изведнъж се отваря някаква вратичка в съзнанието ми, сякаш от друго измерение, което ми е толкова познато някак, но не мога да се сетя как. Като дежа вю, но не е. Просто спомен, довян от вятъра отново в главата ми. И това чувство, което носи със себе си..безценно е. Великолепна нахлуваща светлина само за кратък миг, след което отново оставам в тъмния скучен и сив свят. Оставам с мисълта... "Спомням си!" .. но не съвсем. Спомням си чувството, но не и събитието. По-силни ли са чувствата ? По-силни от моментите, които ги създават? Значи все пак си струва да вярваме, че има нещо и след края. Понеже чувствата остават в тялото, далеч от самото съзнание на простосмъртни. Но вярата ми не е така силна, както ми се ще.
Аз самата не съм така силна, щом дори не мога да отрека пред себе си съществуването на минали лица и събития. А по-лошото е... че не искам.
Най-лошото обаче е, че самата аз не се разбирам и очаквам някой да се появи, за да ме разбере и да ми обясни.
Както чакам и някой да се появи и да начертае съдбата ми вместо мен.
Както чакам и някой да се появи и да накара сърцето ми да бие вместо мен.
Не съм честна спрямо себе си, да. Нито спрямо сърцето си, за което имам теория, че спира доста често, просто защото се е уморило да се свива и отпуска. Е, аз също съм уморена, но спирам ли ? Да се свивам и отпускам...
Детската ми наивност е направо абсурдна в моменти като този. Още повече в моменти като май месец. Официално - най-самотната ми пролет откакто се помня. Чувствам се малко по-зряла, малко по-мъдра, малко по-довършена, малко по-самоуверена, малко по-проницателна и като съответствие на всичките малко.. МНОГО по-объркана и искаща. Искаща миналото и бъдещето едновременно толкова силно, че не може да мръдне ни напред, ни назад.
Сама отнемам шанса си да видя нещата. Сама отнемам шанса си да живея. Понеже изборът е труден, понеже искам всичко. А не получавам нищо.
Ама естествено, че всеки иска най-доброто за себе си. Само дето някои се задоволяват доколкото могат и в крайна сметка СА задоволени, а други просто предпочитат да почакат. И чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат, а тях самите никой никога не ги чака.

Приятно ми е, аз съм Чакаща. For-fuckin'-ever.