Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

събота, 11 юни 2011 г.

Какво ли ще правя тази вечер?
Странно, но всичко, за което се сещам включва храна или филми, или двете заедно.
И ето как докато си пътувах на връщане от уморителен шопинг ден, се сетих какво ще правя тази вечер: ще мрънкам. Както винаги, ще бездействам и ще се оплаквам колко ми е смотано. Свикнахте ли? Ами не ви виня, чак аз свикнах да се радвам на дори най-малките светлинки за живот. Ех.
Въпросът е остана ли нещо от скучния ми живот, за което да не съм мрънкала тук ? Съмнявам се, мамка му, та аз дори мрънкам колко ми е скучен животът xD Изчерпах се.
Но въпреки това имам все още нуждата да говоря за проблемите си и тъй като няма някой със достатъчно здрави нерви и с интерес към мен, е... блогът ми е верен завинаги ^^
Днешната тема: какво е да си приятел? И какво се случва, когато даваш всичко от себе, за да бъдеш такъв, а виждаш от другата страна само безразличие и мрънкане.
Като човек, който може спокойно да заяви, че приятелството за него е най-ценното нещо, възможно да съществува в човешкия живот, мога също толкова спокойно да заявя, че май съм единствената, която го чувства така. Принципно никога не се оплаквам как другите грешат, а понясям всичко мълчаливо, но... малко започва да ми натежава цялата вина. ВИНАГИ. И в крайна сметка какво се получи? Не мога да спра да смятам оставащите дни и часове до заминаването ми, за да мога да съм далеч от всички и всичко. Може и да звуча твърде грубо, може би не го премислям добре напоследък, понеже съм твърде уморена да сдържам емоциите си в главата си както винаги, може би... но понякога ми остават само тези емоции, понякога единственият ми избор какво да правя е да си почивам от целия свят и дори няма с кого да го споделя. Защото ако вляза в скайп ме нападат защо съм имала време да стоя в скайп вместо да излезем и защо не съм им отговоряла в скайп, когато ми пишели.
Защо ли.
Глупаво или не, чувствам, че съм единствената, която досега влагаше цялата си енергия в осъществяване на приятелства и винаги мислеше за другите, а в единственият момент, когато имам нужда някой да помисли за самата мен - ... щурчета. Просто да разбере.... мамка ви, щурчета.
И свършвам там, където започнах - сама. Като огромен етикет, закачен на шията ми, виси си на гърдите ми и го нося цял живот. Което е по-лошо - никой не обръща внимание. Защото имам и друго качество, в което съм опасно добра - невидимостта.
И чакам и чакам и чакам, колко още ? Да спра най-сетне да се опитвам so hard, искам просто да се отпусна и всичко да се получава naturally, но все повече разбирам как е невъзможно.
Най-големият ми страх ме гони по петите откакто се помня и ми се хили от сенките, а аз съм толкона уплашена, продължавам да тичам без да ми пука колко съм уморена и колко изпускам по пътя, а когато реша да направя кратка почивка от тази фазата - Той ме хваща здраво и не ме пуска. Или пък ме пуска от време на време, ей така - за забавление, да ме погони и да се посмее.
Самотата е зла, зла, зла, зла моя най-добра приятелка.
Оказва се обаче, че всички приятели са такива - забавляват се чрез останалите. Приемам го толкова навътре, защото вярвам, че не е така, защото се надявам някой да се появи и да опровергае и в същото време се страхувам, че може тези, които го опровергават да слагат онази маска, който използвам и аз.
Не че съм лицемерна.. просто ми се ще някой да ме разбере, някой да види през тази маска. Някой....