Искам да разруша нещо красиво

Аз съм необикновена.
Достатъчно странна и непреодолима, че едновременно да се харесвам и да се мразя.
И съм глупава...от време на време, и съм меланхолична, и убивам болката с болка, и се смея, когато ме боли, опитвайки да не предавам на останалите, и понякога съм досадна, злобна, често - иронична и саркастична, понякога съм толкова зла, че ми се ще всички да са нещастни и не мога да гледам чуждото щастие, завиждам, казвам неща, които не мисля, правя неща, които нараняват околните, издавам тайни, бягам от истината, обличам се в лъжи и после рева на нечие рамо колко глупаво постъпвам, понякога ме е страх да бъда себе си, страх ме е да допускам хора до себе си, страх ме е да признавам недостатъците си, понякога наранявам, да, понякога мразя по-силно отколкото мога да преодолея.
Понякога съм ужасен човек и се мразя, толкова много, че спирам да общувам с хора, за да не ме намразят и те.
Но истината е, че мога да бъда много повече, о колко много мога да бъда. Всеки може да бъде много повече от това, което е. И ако някой... някой обикновен човек бъде ЧОВЕК, аз мога да извърша немислимото. Но къде да търсиш хора в тоя ужасен свят, това ми е въпросът. Къде да виждам надежда, как да мечтая, как да произвеждам щастие, как да се усмихвам, как да спра да се страхувам, когато всеки шибан "човек", който някога съм мислила за ЧОВЕК, успява да ми докаже, че всичко на този отвратителен свят е лъжа?
Ще кажете, че съм млада и не разбирам. Ами окей, истината е, че предпочитам да не разбирам и да мисля как всичко и цветно и сладко и всички са се хванали за ръце и се обичат. И всичко да е розово и най-голямата ми грижа е какво да си сготвя да ям.
Предпочитам да си остана дете завинаги, предпочитам да съм ТВЪРДЕ весела за хората, толкова, че чак да ми твърдят, че съм фалшива.
Да, ще ми се да не разбирам живота, защото всъщност животът е гаден. И колкото повече го опознаваме и го разбираме и ние ставаме така гадни и лицемерни, и егоистични.
Затова не ми пука, честно, какво си помислихте, защото знам достатъчно и не искам да разбирам повече. А на 16 наистина си способен да знаеш всичко.
Отдалечих се от първоначалната си мисъл толкова много, че забравих каква беше тя, а нямам психическа сила да прочета началото. Имам чувството, че ме удря на вълни : превъзходство, величие, падение, заравяне в пясъка. Дали е чувство изобщо, вече не съм убедена дали искам да чувствам: всеки път, когато някой от онези така любими ми хора ме нараняват и си играят с мен и лицемерничат зад гърба ми. Трудна съм за разбиране, сигурно, защото не съм като всички, именно, защото съм странна и скучна на моменти, защото бягам от драми, знаейки, че не носят нищо хубаво.
Предполагам също така, че никога няма да се намери някой, който да ме разбере, и ще си бъда сама, понеже съм ТВЪРДЕ *поставете отрицателно прилагателно на празното място*, но съм твърдо убедена, че не ми пука особено. Защото надеждата умира последна и защото вярвам в себе си достатъчно, за да не позволявам да се променям в лоша насока и за да знам, че съм способна на много повече. Жалко, че no one gives a fuck, но го преодолявам бавно и болезнено, доколкото мога, разбира се.
Дори когато виждам как хората около мен се променят, продават болката си и продават себе си с нея, без да го осъзнават.
И когато дам всичко за някого, което мога, когато изпробвам всеки начин, за да донеса на някого щастие, излиза, че съм фалшива и че самата аз имам изгода. Нека съм. Дано, някой ден да обичам повече себе си от останалите, но дотогава ще остана себе си - онзи фалшив образ, за който ме мислите, и ще давам повече отколкото трябва и ще се самоунищожавам, за да градя чужди основи...
Или свиквате, или бягате, или ме наричате "фалшива" зад гърба ми, а пред мен се усмихвате мило и кимате.
Истината е,... на първо място тъжна и на второ - горчива - все по-малко започва да ми пука...








п.с. написано на 5ти юли, когато всичко, което ми трябваше беше бутилка бира.