Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

четвъртък, 15 декември 2011 г.

стоп

Събуждам се в 6 сутринта.
Не е справедливо, не е истинско, някой ме мрази, за да ми ограничава съня по тоя начин.
Обръщам се и заспивам отново. Сънищата ми се преплитат с реалността дотолкова, че си вярвам. Вървя към спирката, сама, но ги виждам напред. Тях. Доближавам се и смея да ги заговоря - ето къде усещам, че е сън, никога не бих го направила в реалността. Вървим един до друг, но той продължава да си гледа напред, сякаш някой е нарушил иначе приятното му спокойствие с приятеля му. Ето я и реалността. Той не поглежда.
Изпускам три рейса, докато чакам неговия. Мамка му, иска ми се просто да ме погледне.
И се събуждам.
Разбирам, че е било сън и искам да продължи,затварям очи и в състояние на полусън продължавам да навързвам историята. Той не ме поглежда, дори когато сама управлявам съня си, той не го прави.
ВИЖ МЕ.
Той се качва на автобуса и заминава, далеч от мен. Не че някога е бил истински близо от година насам. Мразя се още повече.

И отварям очи за нов ден с мисълта, че трябва да забравя и да продължа. Но когато изключа чувството към него, не мисля, че има нещо друго, за което да мисля, нещо друго, което да искам толкова силно.
Напразно е.
Оправям се с мисълта, че днес няма да погледна нататък. Нито веднъж, но знам, че лъжа лъжа лъжа себе си. Ще продължа да се надявам, защото това ме тика да се оправя и да изляза навън. Иначе бих останала да лежа в къщи, преструвайки се, че съм болна, а и няма да има нужда да се преструвам много, трябва само да сваля фалшивата си маска и всеки би видял тежко болен човек по лицето ми.
Влизам да се къпя, когато се къпя забравям за всичко. Мечтите нахлуват в тялото ми, но отклонявам мечтите си с него. Само този път, искам да съм сама с въображението си.
Искам да спра да мисля...

сряда, 14 декември 2011 г.

не-знам-как-да-озаглавя-напразното-си-съществуване

Уморих се да плача.
Сред всички неща в живота си, които се уморих да правя, това е най-лошото. Имам онова странно чувство, че всеки път нещо се забива в мен и не ми достига въздух, не ми достига надежда. И не искам да продължа, защото ЗНАМ че не е само сега, веднъж, а е всеки ден. Лежа в леглото на тъмно и се опитвам да се боря с чувството, но знам, че на другата сутрин ще се събудя и всичката тъга, изветряла от тялото ми през нощта, ще се впие в мен отново, наново.
Докато пиша, знам, че трябва да го запазя за себе си - нали така правят силните хора, онези, които заслужават живота си, но честно казано в моменти като този не ми пука особено какво заслужавам, не ми пука дали някой ще чете, дали някой ще ме напсува - мен и лабилната ми психика, дали ще бъда приета като лигаво малко момиченце, просто искам... да си помогна. Някак. Както и да е. Но в момент като този единственото, което мога да направя е да избърша сълзите си и да затракам по прашната клавиатура.
Искам да разкажа историята на една загубена възможност, на загубената възможност, заради която не мога да спра да плача, когато съм сама. Виждайки "своята" загубена възможност всеки ден, аз малко по малко осъзнавам колко глупава всъщност съм.... била. Съм и сега и вероятно ще бъда завинаги. Просто едно глупаво дете, което винаги бяга от късмета си, който и без това се появява веднъж в живота. А наистина ли любовта се появява веднъж в живота ? Или онова апокалиптично чувство, че сте създадени един за друг ... отива ли си някога ?
Точно в момента се мразя толкова много, че не мога да си поема дъх.
Още тогава знаех. Някъде вътре в себе си знаех, че трябва да внимавам. Че е нещо повече от просто самонабит филм, но не го виждах на повърхността и го изтървах. Корабът потегли и едва ли някога ще се върне, предполагам.
А чувството се усилва всеки ден, все по-дълбоко в мен бива забиван кол, когато виждам, че щастието е при всички, заслужили го естествено, а аз още се лутам, завинаги се лутам надянала качулката и пъхнала слушалките в ушите си, изобщо не виждам или чувам. И животът отминава ли отминава, а когато се обърна назад прозирам и това е най-лошата част.

Хубаво щеше да е ако те бях забравила, всъщност донякъде бях. Когато не те виждах, разбира се, когато бях твърде наивна да вярвам, че съм щастлива. Но лятото винаги ми действа така, простете ми.
Out of sight, out of heart, they say.
Но самият факт, че навлизаш все по-дълбоко в сърцето ми... съжалявам, по-скоро излизаш от него, където беше скрит досега, и нахлуваш в света ми, в мислите ми. Всяка сутрин се събуждам с мисълта за теб, всяка вечер заспивам с тази мисъл. И в двата случая обляна в сълзи по миналото. И всяко малко нещо, което споделяхме ми напомня и още по-лошо - кара ме да мечтая какво можеше да бъде, ако... ако не бях каквато съм, ако бях истинска, ако бях по-умна, по-проницателна, по-виждаща нещата както са. Какво щеше да е ако можех да те прегърна отново, какво може да е ако само можех да.. ти се усмихна.
Просто усмивка. Всичко, което искам. А не получавам дори поглед. Защото аз хвърлям много, твърде много, просто за да предначертая онзи миг, когато погледите ни ще се срещнат и и може би ще се спомниш, но това така и не се случва, ден след ден. И аз умирам.
Живея с надеждата, че утре ще се случи, ще те засека отново и този път може би и ти ще отчетеш съществуването ми.
Или 'живея' е пресилена дума ?
Всеки ден си натяквам, че трябва да продължа и да търпя, да си мълча, да се усмихвам, да се смея докато съм с приятелите си, понеже никой не би поискал да слуша за глупавите ми терзания, а и аз не искам да говоря, понеже говоренето ме прави още по-слаба отколкото съм. И надявам щастливото изражение, само за да мине денят, да се кача в автобуса и да бъда. Себе си. Сама.
Sometimes I can't stop crying when I'm alone.
Всичко е толкова глупаво, безсмислено, не ме интересува нищо, просто нищото, на което искам да се отдам. Искам да спа с месеци, с години, да се събудя като нов човек на ново място, да ги няма чувствата ми, мислите ми, да нямам минало, само бъдеще.
Понякога ще мисля колко хубаво ще е да получа амнезия. Хората не оценяват подобни възможности. Да започнеш отначало - не с други хора, на ново място, в друго време. Просто да започнеш наново СЪС СЕБЕ СИ.
Не ми трябва образование, не ми трябват способности, не ми трябва външност, не ми трябват мечти, о, особено мечти - не ми трябват. Когато бях малка, бях глупава да смятам, че мечтите ми да най-хубава част от самоличността ми. wrong.
В края на краищата, се оказва, че мечтите ни ни убиват. Разрушават ни. Глупавите ни надежди за нещо, което никога не получаваме. Bullshit.

Омръзна ми да бъда себе си, имам нужда да бъда някой друг. Нещо друго. Или това или по-добре да се превърна в нищо.