Inbetween

Измежду всичките ужасни чувства, които бушуват в мен, промъква се късче светлина. Толкова мимолетно, че го виждам само за миг, а след това ми е трудно да разбера какво означава, къде да го намеря. Късчето рай.

Светлина, ослепителна светлина над хоризонта, но галеща, нежна, тиха, не пареща, а такава, която сякаш се впива в теб и ти си част от нея, ти си светлината. Ти, в пълното си съвършенство на човек, стоиш сам със светлината и се чувстваш пълен, цял, сякаш нищо не ти трябва, сякаш светът е открит пред теб,целият, и е толкова красив, толкова перфектен.
Мирис на свобода, ефирен, приличен на леко сладникав парфюм, и ти вдишваш и издишваш свободата. Своята.Собствена.
И няма болка, няма угризения, няма тежест, няма запушен нос, няма сънливост.
Нямаш нужда от никого, особено това, хората са толкова далеч, сякаш почти не съществуват, за да се месят в перфектния ти живот. Но не се чувстваш и самотен, напротив, всичко около теб ти е достатъчно, природата, музиката, книгите, филмите - твоя собствена вселена на чудеса.
А ти си центърът и' и ...

И край. Всичко се стопява и пак съм там, в тъмната, тиха, празна, лилава стая и съм сама със себе си, не съм се чувствала по-нещастна, по-самотна, по-далеч от съвършенството.
Просто искам да избягам някъде в главата си и да възцаря хармония там, малко кътче, където да се скрия от целия ужас на този свят.
За ден, два, може би.
Моля ?