Понякога докато се мъча над тестове в 2 и 30 сутринта, пиейки Монстър след Монстър, едва държаща се на бюрото, поддържана от единствената мисъл, че ТРЯБВА да продължа ако искам да направя нещо хубаво с живота си, се сещам за човекът, който някога бях.
Липсвам си, чисто и просто си липсвам и повече от всичко искам да се върна към себе си и повече никога да не се отделям в търсене на нещо по-добро. Чудя се дали ще мисля така и след години бягане от себе си, дали някога ще пожелая да бъда този човек, който сега стои пред монитора в 2 и 30 сутринта и не знае как опише какво иска.
Сигурно.
Но стоейки над листите пожълтяла от времето хартия, на нощна лампа и няколко Монстъра, осъзнавам какво искам и ми се ще някой просто да... знае? И докато не съм забравила коя съм и за какво се боря, дори когато няма никой онлайн в скайп, нито пък не съм достатъчно мотивирана да пиша в реалния си дневник, ето ме тук.
Помня какъв оптимист съм била някога, обзалагам се, че всички сме тръгнали от там. Тогава, когато реално имах приятели, когато имах едни огромни колкото Тексас амбиции, когато имах надежда, че ще бъда специална, различна, обичана, когато всичко се въртеше около мен и какво аз искам, когато все още имах вяра в себе си, когато всеки ден за мен беше възможност да се усмихна още хиляди пъти, да прегърна любимите си хора, да почувствам, че принадлежа, да надмогна себе си, обикна себе си ...
Тогава затварях очи в леглото вечер, през всички онези вечери, които така обичах, от които сега така се боя, боя се от тъмнината и студа, и празнината, и сълзите, които никой не вижда, от собствените гласове в главата ми как няма смисъл, как съм никой и нищо и как просто трябва да се скрия под завивките и да заспа, за да избягам, защото това е което мога най-добре след всички тези години - да бягам от страховете си вместо да се изправям през тях с гордостта на онова малко момиченце, което се превърна в мой идол, който за жалост аз собственоръчно (с малко помощ от грозния свят) унищожих.
Тогава, затворила очи в леглото, си представях... си се представях един ден, там някъде, в щатите, все пак - моята най-голяма мечта, която също забравих, засмяна и щастлива, заобиколена от хора, които ме ценят, обичат, с които се чувствам в безопасност. И се усмихвах, докато не заспях, а и след това, и сънищата ми бяха изпълнени с толкова цвят и живот, че не знаех дали не са истински, все пак най-малкото, което бяха, е отражение на същността ми. Дете.
Пропастта е толкова голяма, че не знам как съм я прескочила някога, нямам идея как да я прескоча обратно. Пропастта между мечтите ми и реалността.
Пропастта между сърцето ми и това, което ТРЯБВА. А мостът е затворен за мен, докато не се науча да не се боя да мина по него, дори и да е въжен, оръфан мост, който ще се скъса всеки момент. Да, или ще се скъса и ще ме провали или ще издържи и ще ме издигне над самата мен, въпрос на вяра. Вяра, която вече почти загубих и сякаш е била само един от онези мои детски сънища, всички знаем, че след недълго сънищата изчезват от паметта ни като вял спомен от предишен живот.
Но стоейки тук тази вечер съм готова да се изправя над всичко, което се крие в тъмнината, готова съм да надвия всеки страх, всяка пречка по пътя ми към светлината.
Докато още вярвам, че там някъде, далеч, далеч от света, който съм си изградила, има светлина, която ме очаква.
И ще плувам, докато вярвам, че някъде там има бряг. И ще вярвам, докато вярата ще ме поддържа жива.
А докато намеря каквото търся, ще се опитам да завърша теста си, за да легна и да заспя доволна от себе си. Най-вероятно, за да се събудя утре сутрин отново неуверена в това, което правя и в това което съм, несигурна дали си струва...
Но тази вечер, тук и сега, някак вярвам, че греша.
четвъртък, 5 януари 2012 г.
четвъртък, 15 декември 2011 г.
стоп
Събуждам се в 6 сутринта.
Не е справедливо, не е истинско, някой ме мрази, за да ми ограничава съня по тоя начин.
Обръщам се и заспивам отново. Сънищата ми се преплитат с реалността дотолкова, че си вярвам. Вървя към спирката, сама, но ги виждам напред. Тях. Доближавам се и смея да ги заговоря - ето къде усещам, че е сън, никога не бих го направила в реалността. Вървим един до друг, но той продължава да си гледа напред, сякаш някой е нарушил иначе приятното му спокойствие с приятеля му. Ето я и реалността. Той не поглежда.
Изпускам три рейса, докато чакам неговия. Мамка му, иска ми се просто да ме погледне.
И се събуждам.
Разбирам, че е било сън и искам да продължи,затварям очи и в състояние на полусън продължавам да навързвам историята. Той не ме поглежда, дори когато сама управлявам съня си, той не го прави.
ВИЖ МЕ.
Той се качва на автобуса и заминава, далеч от мен. Не че някога е бил истински близо от година насам. Мразя се още повече.
И отварям очи за нов ден с мисълта, че трябва да забравя и да продължа. Но когато изключа чувството към него, не мисля, че има нещо друго, за което да мисля, нещо друго, което да искам толкова силно.
Напразно е.
Оправям се с мисълта, че днес няма да погледна нататък. Нито веднъж, но знам, че лъжа лъжа лъжа себе си. Ще продължа да се надявам, защото това ме тика да се оправя и да изляза навън. Иначе бих останала да лежа в къщи, преструвайки се, че съм болна, а и няма да има нужда да се преструвам много, трябва само да сваля фалшивата си маска и всеки би видял тежко болен човек по лицето ми.
Влизам да се къпя, когато се къпя забравям за всичко. Мечтите нахлуват в тялото ми, но отклонявам мечтите си с него. Само този път, искам да съм сама с въображението си.
Искам да спра да мисля...
Не е справедливо, не е истинско, някой ме мрази, за да ми ограничава съня по тоя начин.
Обръщам се и заспивам отново. Сънищата ми се преплитат с реалността дотолкова, че си вярвам. Вървя към спирката, сама, но ги виждам напред. Тях. Доближавам се и смея да ги заговоря - ето къде усещам, че е сън, никога не бих го направила в реалността. Вървим един до друг, но той продължава да си гледа напред, сякаш някой е нарушил иначе приятното му спокойствие с приятеля му. Ето я и реалността. Той не поглежда.
Изпускам три рейса, докато чакам неговия. Мамка му, иска ми се просто да ме погледне.
И се събуждам.
Разбирам, че е било сън и искам да продължи,затварям очи и в състояние на полусън продължавам да навързвам историята. Той не ме поглежда, дори когато сама управлявам съня си, той не го прави.
ВИЖ МЕ.
Той се качва на автобуса и заминава, далеч от мен. Не че някога е бил истински близо от година насам. Мразя се още повече.
И отварям очи за нов ден с мисълта, че трябва да забравя и да продължа. Но когато изключа чувството към него, не мисля, че има нещо друго, за което да мисля, нещо друго, което да искам толкова силно.
Напразно е.
Оправям се с мисълта, че днес няма да погледна нататък. Нито веднъж, но знам, че лъжа лъжа лъжа себе си. Ще продължа да се надявам, защото това ме тика да се оправя и да изляза навън. Иначе бих останала да лежа в къщи, преструвайки се, че съм болна, а и няма да има нужда да се преструвам много, трябва само да сваля фалшивата си маска и всеки би видял тежко болен човек по лицето ми.
Влизам да се къпя, когато се къпя забравям за всичко. Мечтите нахлуват в тялото ми, но отклонявам мечтите си с него. Само този път, искам да съм сама с въображението си.
Искам да спра да мисля...
сряда, 14 декември 2011 г.
не-знам-как-да-озаглавя-напразното-си-съществуване
Уморих се да плача.
Сред всички неща в живота си, които се уморих да правя, това е най-лошото. Имам онова странно чувство, че всеки път нещо се забива в мен и не ми достига въздух, не ми достига надежда. И не искам да продължа, защото ЗНАМ че не е само сега, веднъж, а е всеки ден. Лежа в леглото на тъмно и се опитвам да се боря с чувството, но знам, че на другата сутрин ще се събудя и всичката тъга, изветряла от тялото ми през нощта, ще се впие в мен отново, наново.
Докато пиша, знам, че трябва да го запазя за себе си - нали така правят силните хора, онези, които заслужават живота си, но честно казано в моменти като този не ми пука особено какво заслужавам, не ми пука дали някой ще чете, дали някой ще ме напсува - мен и лабилната ми психика, дали ще бъда приета като лигаво малко момиченце, просто искам... да си помогна. Някак. Както и да е. Но в момент като този единственото, което мога да направя е да избърша сълзите си и да затракам по прашната клавиатура.
Искам да разкажа историята на една загубена възможност, на загубената възможност, заради която не мога да спра да плача, когато съм сама. Виждайки "своята" загубена възможност всеки ден, аз малко по малко осъзнавам колко глупава всъщност съм.... била. Съм и сега и вероятно ще бъда завинаги. Просто едно глупаво дете, което винаги бяга от късмета си, който и без това се появява веднъж в живота. А наистина ли любовта се появява веднъж в живота ? Или онова апокалиптично чувство, че сте създадени един за друг ... отива ли си някога ?
Точно в момента се мразя толкова много, че не мога да си поема дъх.
Още тогава знаех. Някъде вътре в себе си знаех, че трябва да внимавам. Че е нещо повече от просто самонабит филм, но не го виждах на повърхността и го изтървах. Корабът потегли и едва ли някога ще се върне, предполагам.
А чувството се усилва всеки ден, все по-дълбоко в мен бива забиван кол, когато виждам, че щастието е при всички, заслужили го естествено, а аз още се лутам, завинаги се лутам надянала качулката и пъхнала слушалките в ушите си, изобщо не виждам или чувам. И животът отминава ли отминава, а когато се обърна назад прозирам и това е най-лошата част.
Хубаво щеше да е ако те бях забравила, всъщност донякъде бях. Когато не те виждах, разбира се, когато бях твърде наивна да вярвам, че съм щастлива. Но лятото винаги ми действа така, простете ми.
Out of sight, out of heart, they say.
Но самият факт, че навлизаш все по-дълбоко в сърцето ми... съжалявам, по-скоро излизаш от него, където беше скрит досега, и нахлуваш в света ми, в мислите ми. Всяка сутрин се събуждам с мисълта за теб, всяка вечер заспивам с тази мисъл. И в двата случая обляна в сълзи по миналото. И всяко малко нещо, което споделяхме ми напомня и още по-лошо - кара ме да мечтая какво можеше да бъде, ако... ако не бях каквато съм, ако бях истинска, ако бях по-умна, по-проницателна, по-виждаща нещата както са. Какво щеше да е ако можех да те прегърна отново, какво може да е ако само можех да.. ти се усмихна.
Просто усмивка. Всичко, което искам. А не получавам дори поглед. Защото аз хвърлям много, твърде много, просто за да предначертая онзи миг, когато погледите ни ще се срещнат и и може би ще се спомниш, но това така и не се случва, ден след ден. И аз умирам.
Живея с надеждата, че утре ще се случи, ще те засека отново и този път може би и ти ще отчетеш съществуването ми.
Или 'живея' е пресилена дума ?
Всеки ден си натяквам, че трябва да продължа и да търпя, да си мълча, да се усмихвам, да се смея докато съм с приятелите си, понеже никой не би поискал да слуша за глупавите ми терзания, а и аз не искам да говоря, понеже говоренето ме прави още по-слаба отколкото съм. И надявам щастливото изражение, само за да мине денят, да се кача в автобуса и да бъда. Себе си. Сама.
Sometimes I can't stop crying when I'm alone.
Всичко е толкова глупаво, безсмислено, не ме интересува нищо, просто нищото, на което искам да се отдам. Искам да спа с месеци, с години, да се събудя като нов човек на ново място, да ги няма чувствата ми, мислите ми, да нямам минало, само бъдеще.
Понякога ще мисля колко хубаво ще е да получа амнезия. Хората не оценяват подобни възможности. Да започнеш отначало - не с други хора, на ново място, в друго време. Просто да започнеш наново СЪС СЕБЕ СИ.
Не ми трябва образование, не ми трябват способности, не ми трябва външност, не ми трябват мечти, о, особено мечти - не ми трябват. Когато бях малка, бях глупава да смятам, че мечтите ми да най-хубава част от самоличността ми. wrong.
В края на краищата, се оказва, че мечтите ни ни убиват. Разрушават ни. Глупавите ни надежди за нещо, което никога не получаваме. Bullshit.
Омръзна ми да бъда себе си, имам нужда да бъда някой друг. Нещо друго. Или това или по-добре да се превърна в нищо.
Сред всички неща в живота си, които се уморих да правя, това е най-лошото. Имам онова странно чувство, че всеки път нещо се забива в мен и не ми достига въздух, не ми достига надежда. И не искам да продължа, защото ЗНАМ че не е само сега, веднъж, а е всеки ден. Лежа в леглото на тъмно и се опитвам да се боря с чувството, но знам, че на другата сутрин ще се събудя и всичката тъга, изветряла от тялото ми през нощта, ще се впие в мен отново, наново.
Докато пиша, знам, че трябва да го запазя за себе си - нали така правят силните хора, онези, които заслужават живота си, но честно казано в моменти като този не ми пука особено какво заслужавам, не ми пука дали някой ще чете, дали някой ще ме напсува - мен и лабилната ми психика, дали ще бъда приета като лигаво малко момиченце, просто искам... да си помогна. Някак. Както и да е. Но в момент като този единственото, което мога да направя е да избърша сълзите си и да затракам по прашната клавиатура.
Искам да разкажа историята на една загубена възможност, на загубената възможност, заради която не мога да спра да плача, когато съм сама. Виждайки "своята" загубена възможност всеки ден, аз малко по малко осъзнавам колко глупава всъщност съм.... била. Съм и сега и вероятно ще бъда завинаги. Просто едно глупаво дете, което винаги бяга от късмета си, който и без това се появява веднъж в живота. А наистина ли любовта се появява веднъж в живота ? Или онова апокалиптично чувство, че сте създадени един за друг ... отива ли си някога ?
Точно в момента се мразя толкова много, че не мога да си поема дъх.
Още тогава знаех. Някъде вътре в себе си знаех, че трябва да внимавам. Че е нещо повече от просто самонабит филм, но не го виждах на повърхността и го изтървах. Корабът потегли и едва ли някога ще се върне, предполагам.
А чувството се усилва всеки ден, все по-дълбоко в мен бива забиван кол, когато виждам, че щастието е при всички, заслужили го естествено, а аз още се лутам, завинаги се лутам надянала качулката и пъхнала слушалките в ушите си, изобщо не виждам или чувам. И животът отминава ли отминава, а когато се обърна назад прозирам и това е най-лошата част.
Хубаво щеше да е ако те бях забравила, всъщност донякъде бях. Когато не те виждах, разбира се, когато бях твърде наивна да вярвам, че съм щастлива. Но лятото винаги ми действа така, простете ми.
Out of sight, out of heart, they say.
Но самият факт, че навлизаш все по-дълбоко в сърцето ми... съжалявам, по-скоро излизаш от него, където беше скрит досега, и нахлуваш в света ми, в мислите ми. Всяка сутрин се събуждам с мисълта за теб, всяка вечер заспивам с тази мисъл. И в двата случая обляна в сълзи по миналото. И всяко малко нещо, което споделяхме ми напомня и още по-лошо - кара ме да мечтая какво можеше да бъде, ако... ако не бях каквато съм, ако бях истинска, ако бях по-умна, по-проницателна, по-виждаща нещата както са. Какво щеше да е ако можех да те прегърна отново, какво може да е ако само можех да.. ти се усмихна.
Просто усмивка. Всичко, което искам. А не получавам дори поглед. Защото аз хвърлям много, твърде много, просто за да предначертая онзи миг, когато погледите ни ще се срещнат и и може би ще се спомниш, но това така и не се случва, ден след ден. И аз умирам.
Живея с надеждата, че утре ще се случи, ще те засека отново и този път може би и ти ще отчетеш съществуването ми.
Или 'живея' е пресилена дума ?
Всеки ден си натяквам, че трябва да продължа и да търпя, да си мълча, да се усмихвам, да се смея докато съм с приятелите си, понеже никой не би поискал да слуша за глупавите ми терзания, а и аз не искам да говоря, понеже говоренето ме прави още по-слаба отколкото съм. И надявам щастливото изражение, само за да мине денят, да се кача в автобуса и да бъда. Себе си. Сама.
Sometimes I can't stop crying when I'm alone.
Всичко е толкова глупаво, безсмислено, не ме интересува нищо, просто нищото, на което искам да се отдам. Искам да спа с месеци, с години, да се събудя като нов човек на ново място, да ги няма чувствата ми, мислите ми, да нямам минало, само бъдеще.
Понякога ще мисля колко хубаво ще е да получа амнезия. Хората не оценяват подобни възможности. Да започнеш отначало - не с други хора, на ново място, в друго време. Просто да започнеш наново СЪС СЕБЕ СИ.
Не ми трябва образование, не ми трябват способности, не ми трябва външност, не ми трябват мечти, о, особено мечти - не ми трябват. Когато бях малка, бях глупава да смятам, че мечтите ми да най-хубава част от самоличността ми. wrong.
В края на краищата, се оказва, че мечтите ни ни убиват. Разрушават ни. Глупавите ни надежди за нещо, което никога не получаваме. Bullshit.
Омръзна ми да бъда себе си, имам нужда да бъда някой друг. Нещо друго. Или това или по-добре да се превърна в нищо.
неделя, 27 ноември 2011 г.
Wrong
В момент осъзнала истината, спирам се за секунда, секунда на учудване, секунда на тревога, секунда на страх. Секунда, в която виждам нещата както се - точно и ясно виждам истината. Но какво ако не мога да я приема, да я харесам, да съм една от ...тях. Казват, че всеки трябва да търси мястото си в живота, а наистина ли има място за всеки? Попадала съм съм в прекалено много светове - светове да хора, на които се възхищавам, светове на хора, които мразя, светове на хора, на които искам да подражавам, но никога такъв, в който да се впиша... и докато през голяма част от живота си приемам, че нещо в мен е нередно, в моменти като този тук и сега съм вътрешноубедена, че светът е грешен!
-- 3.11.2011.
-- 3.11.2011.
събота, 5 ноември 2011 г.
Погрешен ход
Отварям очи и гледам белия таван.
Не е възможно да съм тук и сега, да съм част от всички, да съм просто един от онези силуети без посока и цел, скитащи по Земята. Винаги съм се примала като един страничен наблюдател на чуждите животи, който никога няма да изчезне, да умре.
Сега нещо ме стяга отвътре, знаейки, че краят е близо, а аз не съм живяла.
Именно, не съм, аз съм наблюдавала чуждите животи и съм се смяла и плакала както се смее и плаче просто наблюдател в кинозалата. И когато един филм свърши, почва друг. Аз живея там, аз не мърдам оттам, а хората идват и си отиват. Чувствата преливат, но между прожекциите блесва светлина и виждам всичко съвсем ясно - аз съм сама.
Защото съм това, което съм. Защото като малка ми се е набило в главата - да бъда каквато съм и хората ще ме харесват, обичат, обожават. Лъжи.
Лъжи са, защо иначе хората слагат маски. Не че аз не нося, но както се казваше в една любима песен : I'm not a man of too many faces, the mask I wear is one.
Греша. Хората ме виждат каквато съм и това не е тръпката, която търсят.
Лъжи, лицемерие и болка е каквото хората искат. Това, за което живеят, е тънкият лъч светлина, пронизващ всичките лъжи, лицемери и болка, а без тях този лъч би бил незабележим.
Да си перфектен е безсмислено и е някак нередно, глупаво и СКУЧНО.
Да си правилен е грешно.
Да си грешен е правилно.
Не е възможно да съм тук и сега, да съм част от всички, да съм просто един от онези силуети без посока и цел, скитащи по Земята. Винаги съм се примала като един страничен наблюдател на чуждите животи, който никога няма да изчезне, да умре.
Сега нещо ме стяга отвътре, знаейки, че краят е близо, а аз не съм живяла.
Именно, не съм, аз съм наблюдавала чуждите животи и съм се смяла и плакала както се смее и плаче просто наблюдател в кинозалата. И когато един филм свърши, почва друг. Аз живея там, аз не мърдам оттам, а хората идват и си отиват. Чувствата преливат, но между прожекциите блесва светлина и виждам всичко съвсем ясно - аз съм сама.
Защото съм това, което съм. Защото като малка ми се е набило в главата - да бъда каквато съм и хората ще ме харесват, обичат, обожават. Лъжи.
Лъжи са, защо иначе хората слагат маски. Не че аз не нося, но както се казваше в една любима песен : I'm not a man of too many faces, the mask I wear is one.
Греша. Хората ме виждат каквато съм и това не е тръпката, която търсят.
Лъжи, лицемерие и болка е каквото хората искат. Това, за което живеят, е тънкият лъч светлина, пронизващ всичките лъжи, лицемери и болка, а без тях този лъч би бил незабележим.
Да си перфектен е безсмислено и е някак нередно, глупаво и СКУЧНО.
Да си правилен е грешно.
Да си грешен е правилно.
петък, 21 октомври 2011 г.
More or less
Не съм готова да обичам.
Не съм готова да ти дам всичко онова, което би трябвало - всеки допир, електричество може и да не усетиш, всеки поглед, изпълнен със светлина и надежда, всяка усмивка едва ли ще бъде за теб, няма да видиш оптималното, на което съм способна, няма да видиш истинската мен, няма да ме искаш повече и повече, няма да изпитваш желанието да си до мен всеки миг.
Не съм готова да те пусна.
Не съм готова въпреки всичко да те оставя да си тръгнеш, дори когато изглежда така сякаш просто стоя и гледам как си тръгваш, в един момент извръщам поглед и продължавам напред. Дори когато си мислиш, че не значиш нищо за мен, нямаш си идея как искам да ти се усмихва веднъж, веднъж докато си хванал някоя друга за ръка и ме боли. Но искам да се усмихна, само за да ти дам да разбереш, че аз помня завинаги.
Не съм готова да забравя.
Не съм готова да освободя себе си от спомените за моментите с теб, дори когато те са незначителни ежедневни случки, и ще помня винаги, че не съм успявала да говоря с никой друг така както с теб, дори когато съм уплашена до смърт от присъствието на някой друг в живота си.
Не съм готова да те намразя.
Не съм готова дори когато ми обърна гръб без да се интересуваш как се почувствах и как все още се чувствам, егоизмът е висша сила, да, тя ще спаси света, но едновременно с това руши доста, надявам се някой ден да го разбереш.
Истината е, че не съм готова за всичката болка, която идва с чувството, всичките сълзи, недостигът на въздух, когато те видя, изтръпването на цялото ми тяло, когато мина покрая теб. Твърде съм слаба и наивна и вярвам в доброто, още. Може би някой ден ще се науча как да го правя без да наранявам себе си и останалите, и теб, но дотогава...
Не съм готова да обичам.
Не съм готова да ти дам всичко онова, което би трябвало - всеки допир, електричество може и да не усетиш, всеки поглед, изпълнен със светлина и надежда, всяка усмивка едва ли ще бъде за теб, няма да видиш оптималното, на което съм способна, няма да видиш истинската мен, няма да ме искаш повече и повече, няма да изпитваш желанието да си до мен всеки миг.
Не съм готова да те пусна.
Не съм готова въпреки всичко да те оставя да си тръгнеш, дори когато изглежда така сякаш просто стоя и гледам как си тръгваш, в един момент извръщам поглед и продължавам напред. Дори когато си мислиш, че не значиш нищо за мен, нямаш си идея как искам да ти се усмихва веднъж, веднъж докато си хванал някоя друга за ръка и ме боли. Но искам да се усмихна, само за да ти дам да разбереш, че аз помня завинаги.
Не съм готова да забравя.
Не съм готова да освободя себе си от спомените за моментите с теб, дори когато те са незначителни ежедневни случки, и ще помня винаги, че не съм успявала да говоря с никой друг така както с теб, дори когато съм уплашена до смърт от присъствието на някой друг в живота си.
Не съм готова да те намразя.
Не съм готова дори когато ми обърна гръб без да се интересуваш как се почувствах и как все още се чувствам, егоизмът е висша сила, да, тя ще спаси света, но едновременно с това руши доста, надявам се някой ден да го разбереш.
Истината е, че не съм готова за всичката болка, която идва с чувството, всичките сълзи, недостигът на въздух, когато те видя, изтръпването на цялото ми тяло, когато мина покрая теб. Твърде съм слаба и наивна и вярвам в доброто, още. Може би някой ден ще се науча как да го правя без да наранявам себе си и останалите, и теб, но дотогава...
Не съм готова да обичам.
неделя, 2 октомври 2011 г.
Просто подхранване на илюзията
Открих себе си в литературна криза.
Така обичам да наричам неспособността си да напиша едно изречение за своите (както и за Ботевите, между другото) чувства напоследък и доста лесно всеки път, когато отворя блога си (или учебника по литература), да се примиря със своята "литературна криза", да затворя страницата и да се гмурна я в някой сериал, я в Хари Потър.
Но каквото и да правя, пред още стои проблемът, че писането не ми се отдава, поне не както преди, загубило е смисъл, не ми помага да помисля, след като видя думите бяло на черно, не ми помага да разбера себе си, да излея всичко, което ме притиска ... и да продължа.
Сблъсъкът с този пост беше неизбежен от няколко месеца насам и именно сега, в 19 часа, неделна спокойна вечер (като изключим, естествено, топуркащите звуци от съседите, които правят ремонт), когато ме чакат хиляди домашни и уроци, да седна за известно време и да се взирам глупаво в белия екран.
Въпреки моята любима "литературна криза", душата ми и мислите ми не спират да ме ръчкат нито за секунда, всяка вечер заспивам с мисълта как светът е безнадежден и смисъл няма и се събуждам сутрин с чувството, че желая краят да дойде колкото може по-бързо. Не мога да намеря наслада в нито едно ежедневно действие, дори в онези необичайни случаи, които напоследък не ми се отдават и без това, като например събиране, излизане и така нататък. И най-важното от всичко - не мога да намеря спасение в мечтите си за един по-добър живот в близкото бъдеще. Думата, която ме определя, свети все по-ярко на челото ми и (извинявам се за сравнението) придобивам харипотърски синдром, свързан в белега му - "безнадеждна" е което съм на този етап и вместо големият страшен Волдемор без нос мен ме преследва сянката на безсмислието и болката. Ще извинява Избраният, но аз печеля.
Та, опитвайки се да намеря утеха в писането, продължавам да осъзнавам, че временна илюзия, че това ще ми помогне, все някога ще се изпари, както се изпари илюзията, че веселието ще ме спаси, както се изпари илюзията, че уроците ще ме спасят, както се изпаи илюзията, че усмивката на хората ще ме спаси. Но илюзии винаги ще намирам, не искам да знам какво ще се случи, когато се изчерпам от идеи.
Едновременно с безнадежността, която ме е заляла цялата, обаче има още съществено в живота ми. И то определено не е нещо временно като момче, приятели или мисълта за скорошно събитие, от което да потръпвам. Гонят ме ужасните срокове за кандидатстване за университет и огромните ми очаквания - моите и онези на родителите ми. Тъй като винаги съм мечтала за медицина и огромна красива болница с много ранени и болни хора (не си мислете ,че съм някаква психопатка, все пак нищо още не сте видели от мен), съдбата, представляваща моята вътрешна нагласа и родителите ми, ме насочва по едни труднодостъпни пътища, за които ще ми трябват много усилия и сили - силите на борците, онези, които знаят какво искат и знаят, че си заслужава.
А аз, боя се, не съм от тях. До преди две години бих се изсмяла (а и го правех) на всеки мой връстник, който ми изтърсваше, че не знае с какво иска да се занимава след гимназия. Защото аз самата бях от онези борбени и силни личности, готови да посрещнат бъдещето и се гордеех със себе си заради това. Но сега .... сега всичко изглежда толкова по-абстрактно, толкова по-ясно виждам как не си струва да пропилявам години в учене, когато мога да се забавлявам, не си струва да отнемам свободата си, защото каквото и да правя... на където и да вървя .. накрая все се стига до едно място и ние всички знаем кое е то.
Е тогава защо живеем ? За да създаваме ? Не съм сигурна, че съм от онези важни личности, които все пак ще оставят следа в този свят, пък и съм убедена, че животът ми няма да има смисъл за никой. Тогава защо да има смисъл за самата мен ?
Може би живеем просто за да бъдем фон на онези, които променят света.
За да поддържаме баланса на планетата.
За да унищожаваме тази планета?
Безсмислено е, колкото и да се лъжем, и докато някои хора намират надежда в създаването на семейство, отглеждането на деца, мен съвсем не ме удовлетворява подобна картина, а бих искала да съм именно от тези хора - хората, които се радват на един нормално изживян живот и получават от него максимален брой усмивки върху лицата си.
Може би звуча направо глупашки глупаво, може би не си струва да напиша нито един ред, но създавам още веднъж илюзията в главата си, че след като цяло лято не съм написала нито ред, именно сега ще получа удовлетворение и ще мога да доживея ... деня.
А за утре ще мисля по-късно, .... ако ми се наложи.
Така обичам да наричам неспособността си да напиша едно изречение за своите (както и за Ботевите, между другото) чувства напоследък и доста лесно всеки път, когато отворя блога си (или учебника по литература), да се примиря със своята "литературна криза", да затворя страницата и да се гмурна я в някой сериал, я в Хари Потър.
Но каквото и да правя, пред още стои проблемът, че писането не ми се отдава, поне не както преди, загубило е смисъл, не ми помага да помисля, след като видя думите бяло на черно, не ми помага да разбера себе си, да излея всичко, което ме притиска ... и да продължа.
Сблъсъкът с този пост беше неизбежен от няколко месеца насам и именно сега, в 19 часа, неделна спокойна вечер (като изключим, естествено, топуркащите звуци от съседите, които правят ремонт), когато ме чакат хиляди домашни и уроци, да седна за известно време и да се взирам глупаво в белия екран.
Въпреки моята любима "литературна криза", душата ми и мислите ми не спират да ме ръчкат нито за секунда, всяка вечер заспивам с мисълта как светът е безнадежден и смисъл няма и се събуждам сутрин с чувството, че желая краят да дойде колкото може по-бързо. Не мога да намеря наслада в нито едно ежедневно действие, дори в онези необичайни случаи, които напоследък не ми се отдават и без това, като например събиране, излизане и така нататък. И най-важното от всичко - не мога да намеря спасение в мечтите си за един по-добър живот в близкото бъдеще. Думата, която ме определя, свети все по-ярко на челото ми и (извинявам се за сравнението) придобивам харипотърски синдром, свързан в белега му - "безнадеждна" е което съм на този етап и вместо големият страшен Волдемор без нос мен ме преследва сянката на безсмислието и болката. Ще извинява Избраният, но аз печеля.
Та, опитвайки се да намеря утеха в писането, продължавам да осъзнавам, че временна илюзия, че това ще ми помогне, все някога ще се изпари, както се изпари илюзията, че веселието ще ме спаси, както се изпари илюзията, че уроците ще ме спасят, както се изпаи илюзията, че усмивката на хората ще ме спаси. Но илюзии винаги ще намирам, не искам да знам какво ще се случи, когато се изчерпам от идеи.
Едновременно с безнадежността, която ме е заляла цялата, обаче има още съществено в живота ми. И то определено не е нещо временно като момче, приятели или мисълта за скорошно събитие, от което да потръпвам. Гонят ме ужасните срокове за кандидатстване за университет и огромните ми очаквания - моите и онези на родителите ми. Тъй като винаги съм мечтала за медицина и огромна красива болница с много ранени и болни хора (не си мислете ,че съм някаква психопатка, все пак нищо още не сте видели от мен), съдбата, представляваща моята вътрешна нагласа и родителите ми, ме насочва по едни труднодостъпни пътища, за които ще ми трябват много усилия и сили - силите на борците, онези, които знаят какво искат и знаят, че си заслужава.
А аз, боя се, не съм от тях. До преди две години бих се изсмяла (а и го правех) на всеки мой връстник, който ми изтърсваше, че не знае с какво иска да се занимава след гимназия. Защото аз самата бях от онези борбени и силни личности, готови да посрещнат бъдещето и се гордеех със себе си заради това. Но сега .... сега всичко изглежда толкова по-абстрактно, толкова по-ясно виждам как не си струва да пропилявам години в учене, когато мога да се забавлявам, не си струва да отнемам свободата си, защото каквото и да правя... на където и да вървя .. накрая все се стига до едно място и ние всички знаем кое е то.
Е тогава защо живеем ? За да създаваме ? Не съм сигурна, че съм от онези важни личности, които все пак ще оставят следа в този свят, пък и съм убедена, че животът ми няма да има смисъл за никой. Тогава защо да има смисъл за самата мен ?
Може би живеем просто за да бъдем фон на онези, които променят света.
За да поддържаме баланса на планетата.
За да унищожаваме тази планета?
Безсмислено е, колкото и да се лъжем, и докато някои хора намират надежда в създаването на семейство, отглеждането на деца, мен съвсем не ме удовлетворява подобна картина, а бих искала да съм именно от тези хора - хората, които се радват на един нормално изживян живот и получават от него максимален брой усмивки върху лицата си.
Може би звуча направо глупашки глупаво, може би не си струва да напиша нито един ред, но създавам още веднъж илюзията в главата си, че след като цяло лято не съм написала нито ред, именно сега ще получа удовлетворение и ще мога да доживея ... деня.
А за утре ще мисля по-късно, .... ако ми се наложи.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
