Какво ли ще правя тази вечер?
Странно, но всичко, за което се сещам включва храна или филми, или двете заедно.
И ето как докато си пътувах на връщане от уморителен шопинг ден, се сетих какво ще правя тази вечер: ще мрънкам. Както винаги, ще бездействам и ще се оплаквам колко ми е смотано. Свикнахте ли? Ами не ви виня, чак аз свикнах да се радвам на дори най-малките светлинки за живот. Ех.
Въпросът е остана ли нещо от скучния ми живот, за което да не съм мрънкала тук ? Съмнявам се, мамка му, та аз дори мрънкам колко ми е скучен животът xD Изчерпах се.
Но въпреки това имам все още нуждата да говоря за проблемите си и тъй като няма някой със достатъчно здрави нерви и с интерес към мен, е... блогът ми е верен завинаги ^^
Днешната тема: какво е да си приятел? И какво се случва, когато даваш всичко от себе, за да бъдеш такъв, а виждаш от другата страна само безразличие и мрънкане.
Като човек, който може спокойно да заяви, че приятелството за него е най-ценното нещо, възможно да съществува в човешкия живот, мога също толкова спокойно да заявя, че май съм единствената, която го чувства така. Принципно никога не се оплаквам как другите грешат, а понясям всичко мълчаливо, но... малко започва да ми натежава цялата вина. ВИНАГИ. И в крайна сметка какво се получи? Не мога да спра да смятам оставащите дни и часове до заминаването ми, за да мога да съм далеч от всички и всичко. Може и да звуча твърде грубо, може би не го премислям добре напоследък, понеже съм твърде уморена да сдържам емоциите си в главата си както винаги, може би... но понякога ми остават само тези емоции, понякога единственият ми избор какво да правя е да си почивам от целия свят и дори няма с кого да го споделя. Защото ако вляза в скайп ме нападат защо съм имала време да стоя в скайп вместо да излезем и защо не съм им отговоряла в скайп, когато ми пишели.
Защо ли.
Глупаво или не, чувствам, че съм единствената, която досега влагаше цялата си енергия в осъществяване на приятелства и винаги мислеше за другите, а в единственият момент, когато имам нужда някой да помисли за самата мен - ... щурчета. Просто да разбере.... мамка ви, щурчета.
И свършвам там, където започнах - сама. Като огромен етикет, закачен на шията ми, виси си на гърдите ми и го нося цял живот. Което е по-лошо - никой не обръща внимание. Защото имам и друго качество, в което съм опасно добра - невидимостта.
И чакам и чакам и чакам, колко още ? Да спра най-сетне да се опитвам so hard, искам просто да се отпусна и всичко да се получава naturally, но все повече разбирам как е невъзможно.
Най-големият ми страх ме гони по петите откакто се помня и ми се хили от сенките, а аз съм толкона уплашена, продължавам да тичам без да ми пука колко съм уморена и колко изпускам по пътя, а когато реша да направя кратка почивка от тази фазата - Той ме хваща здраво и не ме пуска. Или пък ме пуска от време на време, ей така - за забавление, да ме погони и да се посмее.
Самотата е зла, зла, зла, зла моя най-добра приятелка.
Оказва се обаче, че всички приятели са такива - забавляват се чрез останалите. Приемам го толкова навътре, защото вярвам, че не е така, защото се надявам някой да се появи и да опровергае и в същото време се страхувам, че може тези, които го опровергават да слагат онази маска, който използвам и аз.
Не че съм лицемерна.. просто ми се ще някой да ме разбере, някой да види през тази маска. Някой....

Чакаща

Някаква необикновена сила ме накара да напиша адреса на блога в лентата горе, както и да напиша паролата си, за да вляза, както и... да пиша това сега.
Независимо, че си имам дневник на хартия, както и приятели, на които мога да мрънкам в часове, понякога просто имам желанието да споделя с непознати. Е, знаете.
Изригващи кифленски чувства в мен - мразя ги от главата до петите, навсякъде са. Като че ли са родени от спомени за хубавите дни, когато имах за какво да пиша, те продължават да плуват из мен.
Понякога докато правя най-обикновените си ежедневни действия, изведнъж се отваря някаква вратичка в съзнанието ми, сякаш от друго измерение, което ми е толкова познато някак, но не мога да се сетя как. Като дежа вю, но не е. Просто спомен, довян от вятъра отново в главата ми. И това чувство, което носи със себе си..безценно е. Великолепна нахлуваща светлина само за кратък миг, след което отново оставам в тъмния скучен и сив свят. Оставам с мисълта... "Спомням си!" .. но не съвсем. Спомням си чувството, но не и събитието. По-силни ли са чувствата ? По-силни от моментите, които ги създават? Значи все пак си струва да вярваме, че има нещо и след края. Понеже чувствата остават в тялото, далеч от самото съзнание на простосмъртни. Но вярата ми не е така силна, както ми се ще.
Аз самата не съм така силна, щом дори не мога да отрека пред себе си съществуването на минали лица и събития. А по-лошото е... че не искам.
Най-лошото обаче е, че самата аз не се разбирам и очаквам някой да се появи, за да ме разбере и да ми обясни.
Както чакам и някой да се появи и да начертае съдбата ми вместо мен.
Както чакам и някой да се появи и да накара сърцето ми да бие вместо мен.
Не съм честна спрямо себе си, да. Нито спрямо сърцето си, за което имам теория, че спира доста често, просто защото се е уморило да се свива и отпуска. Е, аз също съм уморена, но спирам ли ? Да се свивам и отпускам...
Детската ми наивност е направо абсурдна в моменти като този. Още повече в моменти като май месец. Официално - най-самотната ми пролет откакто се помня. Чувствам се малко по-зряла, малко по-мъдра, малко по-довършена, малко по-самоуверена, малко по-проницателна и като съответствие на всичките малко.. МНОГО по-объркана и искаща. Искаща миналото и бъдещето едновременно толкова силно, че не може да мръдне ни напред, ни назад.
Сама отнемам шанса си да видя нещата. Сама отнемам шанса си да живея. Понеже изборът е труден, понеже искам всичко. А не получавам нищо.
Ама естествено, че всеки иска най-доброто за себе си. Само дето някои се задоволяват доколкото могат и в крайна сметка СА задоволени, а други просто предпочитат да почакат. И чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат, а тях самите никой никога не ги чака.

Приятно ми е, аз съм Чакаща. For-fuckin'-ever.

Be.

Change Everything you are And everything you were Your number has been called Fights, battles have begun Revenge will surely come Your hard times are ahead Best You've got to be the best You've got to change the world And use this chance to be heard Your time is now

От известно време намерих посока.
Хубава посока, такава, която ще ми донесе повече, която ще ме научи на повече, която ще ме приближи повече до съвършенството ми за човек. Да, посоката не е за кривване дори, но е фалшива посока. Колкото и да го обмислям (глупавия си живот), толкова повече стигам само до едно заключение: промяна. Към по-добро. Към нещо, което да ме накара да ставам сутрин от леглото с усмивка, а не да отказвам да посрещна поредния ден, нещо, което да ме кара да се усмихвам повече, а не да съм на ръба да се разплача, понеже трябва да изхвърля това, което ме дави отвътре. В повечето случаи сълзите са неизплачими. А щастието е немислимо дори.
Понякога се смятам за рядка порода мечтател и вярващ с невероятна смелост да си представя дори малко щастие. Някои печелят щастието си и то е неразделна част от тях. Други, като мен, никога не са го срещали и досега би трябвало отдавна да са се отказали от мисълта за него. Но не.
Виждам, че мога да променя много неща, мога да опитам, мога да задържам фалшивите усмивки на лицето си, мога да потискам напиращите сълзи, мога да вървя с гордо вдигната глава, дори когато се чувствам толкова нищожна, че предпочитам никой да не ме забелязва. Мога, защото съм борец. Мога да имитирам щастие.
Защото понякога външното щастие води и до вътрешно щастие.
Но това ме прави фалшива ? Фалшификатите винаги са евтини подобия на оригинала. А аз не искам евтино фалшиво щастие, което да не ме оставя да заспа вечер.
Искам нещо истинско. Поне едно истинско нещо, което да ми принадлежи. Поне... поне нещо, което да ме изкара от транса на сивото ежедневие.
И страхът дебне зад всеки ъгъл...страхът всичките ми усилия да са напразни, да са проваля. Защото проваля ли се още веднъж и падна ли за пореден път, не съм сигурна, че ще мога да продължа. Мислите, че се свиква с провалите, когато те са живота ти ? Ами не.
Никога не свикваш с вътрешното убеждение, че не заслужаваш още един шанс. Защото се прохабиш силите на вселената.
Звуча глупаво ? И наивно.
Голяма работа.
Никой никога няма да ме забележи заради това, което показвам на света. Никой никога няма да ме забележи, да ме усети, да ме заобича. И го знам. И събирам сили да направя нещо по въпроса, но не съм сигурна дали не съм твърде самоуверена, че да експериментирам със себе си.
Предполагам няма как да се превърна в нещо по-лошо от това, което съм сега.

За едното щастие съм, да.

Едно ненужно писание

Ето ги кофти моментите, когато се чувстваш все едно не принадлежиш в този свят.
Ей там, не ги ли виждате?!
Вярно, на вас са ви далечни и посещенията им са веднъж в живота ви, а за някои са дори непознати.

Неприятно ми е да знам, че съм досадна и глупава и само занимавам хората с моите излишни глупости.
В къщи, в училище, навън. Като фон? Дори фон не съм, какъв фон да съм, та никой не би си избрал такъв фон. Искам да знаете, че не съм толкова мрънкаща по принцип, напротив дори понякога съм щастлива (рядко де), просто пиша тук само когато чувствам, че няма накъде.
Като последна гара ми е. Като последната ...
Все едно.
Кофти моментите, когато се чувствам сякаш не принадлежа на този свят? Ежедневие. Дори едноминутие, ако имаше такава дума, разбира се, без да преувеличавам.
Може би защото никога не съм пушила/ вземала наркотици, може би защото никога не съм се чукала с никого или не съм била заобиколена от драми, знам ли. Просто...е обществото ми е непонятно, аз съм непонятна на великото общество.
And all I wanted was to be someone.
Просто. Ясно. Но някой си там велик е казал, че колкото по-малко искаш, към колкото по-малко се стремиш - толкова по-малко получаваш.
Но ме е яд, страх ме е от глупостта ми понякога. Не мога ли да бъда... нормална? Да, прави сте, звуча тривиално на образа си на човек, който се стреми да е различен и ненавижда нормалността и' във всичките и' форми. Бих била доволна и да бъда ненормална и хората да ме гледат странно и уплашено. Бих била доволна да бъда идиот, приказващ глупости, бих била доволна да бъда изпаднал наркоман, бих била доволна да бъда досадна лепка, бих била доволна да бъда хейтър, който не дава на хората да се доближат до него, бих била доволна на всичко. Всичко, само да не бях това нищо, което съм и което ме описва толкова пълно като личност.
Не спирам да повтарям, че мразя промените, защото колкото и те да са добри, самият факт, че се променя нещо/някой, когото/ което харесвам означава, че промяната само вреди на психиката ми, а всъщност така искам промяна. Промяна за самата себе си. Но съм убедена, че не мога да я постигна сама, нямам силата. Нямам мотив, нямам образец, нямам смисъл.
Съжалявам за всяко разочарование, което съм нанесла, а те са много.
Проект "мамо, искам да заминем за Лондон" започва сега. И дори да трябва да си скъсам задника от учене, дори да трябва да живея с баща си (v.v), би било по-добре от колкото да съжалявам всяка секунда за всяка своя постъпка и да плача за ново начало безцелно.
Искам ново начало.
Дори да ме превърне в нещо много по-лошо от това, което съм сега.


Трябва да бръкнеш много по надълбоко, за да извадиш на показ нещо съществено, нещо хубаво от мен, за да разбереш поне малко какво съм. Повечето хора нямат времето, нямат силите, нямат желанието да се опитат. И не ги видя, понеже аз никога не съм подавала ръка на някого, който има нужда от гореспоменатото разбиране и време, и разбирам, че не заслужавам.
Тълкувайте както щете.

PANIC

Let's get these teen hearts beating faster!, faster!
So testosterone boys and harlequin girls
Will you dance to this beat, and hold a lover close?

Щастливо начало, лошо продължение. Повярвайте при мен няма и добри краища.
Така, надявам се още.
Пътуването винаги ме кара да мисля, мисля, докато не успея да стигна до велико умозаключение или докато не науча текста на песента, която не мога да спра да слушам.
Правя грешки всеки ден, малки глупави грешки, които ме карат да си заблъскам главата някъде, всеки път щом си припомня бегло.
Радвам се на глупости, понеже няма нещо значително, на което да се.
Пиша безсмислени неща в глупав блог, който не бива четен, понеже... е, знаете.
И всичко това, което мразя мразя в себе си, е по вина на глупавия пубертет!
Тъп, глупав... няма ли да свършваш най-сетне, че да мога да продължа?!
А дали е пубертетът, или просто е човекът. Човекът.. толкова глупаво същество е този човек, че чак не мога да го гледам, иска ми се да изтръгна вътрешностите му, иска ми се да задействам тъпия му мозък, че да се научи да го използва по предназначение, а не само да му избива клетките с цигари и алкохол.. (и мъже).
Писна ми да бъда човек, не може ли да съм нещо повече? После човек бил свободен, как ще е свободен, щом е окован с една глупава рамка на собствените си (не)възможности..
Искам да мога да летя, искам да мога да тичам до безкрай, искам да мога да скачам високо, искам да победя гравитацията, искам да преплувам океан, искам да мога да задържам дъха си за години, искам тялото ми да не изтръпва всеки път щом видя някого, който харесвам, искам да мога да мисля, да МИСЛЯ преди да действам, преди да бия майната на хората, които значат много за мен, искам да вярвам, че имам възможността да направя всичко изброено.
Но съм затворена в тъп костюм на човек и ме прави така безсилна. Умирам бавно.
Не че някой е тръгнал да умира бързо.
Не искам да умирам.
А се боя, че вече съм мъртва?
Или имам още ден?
Час?
Минута?
Зарежи.
Просто.... LETS GET THESE TEEN HEARTS BEATING FASTER, FASTER!!!
Няма да съм човек повече, ще съм нещо повече, ще се науча да правя неща, които никой не може, ще се науча.. И ще изгоря това ми тяло, спира ме от всичко онова, което искам да направя.
Светът е перфектно измислен? Глупости, та ние сме БЕЗСИЛНИ.
Безсилни срещу самите себе си...

Следи

С какво си по-различен? Единственият правилен отговор тук би бил "Като всички останали съм, що за въпрос?!", но не го очаквам от теб. Не е от теб.
Не си преминал през толкова много, че да таиш скромност у себе си, че да са засмееш на глупавото ми мислене изобщо. Повярвай ми, дори в най-смелите си мечти не те виждам да се смееш, въпреки че една твоя усмивка дори би стоплила целия свят. Но не си принадлежите.
И с какво си по-различен, че да имаш такава власт над мен? С нищо. Не знам за тебе толкова много колкото си мисля, вероятно всяка констатация би била губене на време празна грешка, но знам ужасно много за себе си, повече от колкото бих искала. Няма изненада, няма трепет, няма ... скука е. Зная, че сутрин обичам да изскачам изпод завивките и да се втурвам към банята, подскачайки весело и енергично - кара ме да се чувствам млада, зная, че никога не бих могла да се примиря със съдбата, никога, зная, че онова, което ме спечелва, мен и сърцето ми, трябва да е ужасно чисто и прекрасно.
Сила, неземна сила. Имаш ли неземната сила, която търся ? Съмнява ме да имаш сила изобщо, освен онази да караш хората да те мразят и да повтаряш колко ти е безразлично съществуването. Няма човек без мисия, която да следва, не разбра ли? Без значение дали прибирането на прането, отиването на работа или всекиминутните дози крещяща омраза, с която се опитваш да отдалечиш всеки. Именно за това не можеш да ме излъжеш с глупавия отегчен поглед, който много рядко поглежда право към мен, а когато го прави, влагаш цялата си вътрешна сила, опитвайки да ме пронижеш с омразата си.
Онзи приятел, който ме нарече "наивна" преди време, е бил непросветен, че да съзнава какво изобщо означава наивността и как би могла тя да завладее нечия душа.
Не е наивност, ТИ си наивност, а аз съм влюбена.
Нито едно мускулче в мен няма да посмее някога да изрече това пред теб, колкото и да го пищи неосъзнат глас вътре в мен. А аз дори с последни сили не бих, повтарям не бих , те обичала заради това, което си.
Обясни ми защо те обичам, обясни ми, понеже въпросът дълбае дълбока яма в мен!
Виждам през тях, виждам историите им, виждам живота им - безсмислено отброяване на часове, минути, секунди. Чудя се дали със своята проницателност виждаш през мен?
На тази въпрос не бих могла да зная верния отговор, защото верен отговор няма - също като при всяка изречена благородна лъжа, един напразен опит да сториш добро, но единственото което постигаш е още болка.
Ще ме спасиш ли, ако ме видиш лежаща на железопътна линия?
Или по пътя остават жертви, аз съм просто поредната?
Колко дълго ще дълбаеш, разбирам какво печелиш, но не разбирам какво губиш ако опиташ.
Тя вярваше, като по-малка, разбира се, че нейната цел на нейното съществуване е да се научи да прави хората щастливи. Но една усмивка никога не би направила някого щастлив, и то от човек, който не спира да се усмихва с цел да го постигне. Все едно да даваш на кучето си всеки ден от един и същ хляб - с времето той изсъхва, мухлясва, а кучето не е толкова щастливо, колкото е било при първия път, когато си му хвърлил онзи крайшник. Но тя продължи да опитва, срещна толкова много хора, някои успя да зарадва, други не, но вътре в нея нямаше и помен от нечисти чувства, мисли, от студената зима, която нахлу в цялото и тяло, когато срещна теб.
Спомняш ли си, когато си подаде ръка и те попита какво би те направило щастлив? Питаше те всеки ден, да, молеше се да я погледнеш и да и кажеш, понеже нито усмивките и', нито топлият шоколад, нито непрекъснатото и' внимание към успя да те накара да се почувстваш обичан. Беше ли отегчен?
Старо куче, което не иска вече от глупавото и' подаяние, това си ти !
Съжалявам.
Но понякога ми се ще за част от секундата да прогледнеш, виж в какво я превърна! Превърна я в развалината, която стои пред теб, несломимото дете отвътре почти изхаби глупавия си кибрит и светлината мъждука единствено дълбоко в очите и'.
Понякога ми ще да видиш глупавата ми фалшива усмивка и как оставям да ме блъскат по пътя към теб, нямам сили да се бия, а падна ли още само веднъж..не съм сигурна че ще стана повече. Защото омразата вътре в мен е толкова силна, че целта на съществуването ми стана да разкъсам пердето пред очите ти....
И...

....

Боли ме, защото тази омраза не е насочена към теб. Защото никога няма да е. Породена е от вътрешното съзнание на детето, което винаги е знаело, че доброто побеждава злото само в книгите. Но се бореше на страната на първото, заради наивността си.
Тази наивност ме кара и сега да запаля последната клечка кибрит...

Написано е за теб.

Като главният герой си именно ти.

И е написано е с ясното съзнание,

че никога няма да го прочетеш...

Like years without "me"

Ако тук и сега ни бяха достатъчни, какво би ни карало да продължаваме да се движим?
Но нали накрая трябва да достигнем все пак това тук и сега и да останем там завинаги... е поне докато спрем да дишаме...

Въпреки че първата седмица от новата година започна повече от перфектно, съвсем нещата не останаха така константни, както мечтаех да се случи. Втора смяна => Наспиване => Добро настроение цял ден => Щастие.
Формулата на успеха работеше до онзи нов злополучен понеделник, когато се събудих с онова, до болка познато, чувство, че всичко започва да се повтаря, а на мен ми доскуча. Не е трудно да ставаш, да се разсънваш и да ядеш, да отидеш на училище, да киснеш в тъпата стая цял ден, да се прибереш, да хванеш някой учебник, но изморен да го захвърлиш и да цъкнеш фейсбук и най-накрая - да си легнеш оползотворен от никаквата работа дето си свършил. Не е трудно, но е глупаво. Глупаво, та чак те е яд, че си пилееш времето.
Дължа, разбира се всичката ненавист, и към хилядите филми, които ме научиха да мисля.
Мъчно ми е за самата мен и се питам какво би било да живея ден за ден, кухо.
(Какво ли би било да изпиеш толкова алкохол, че да ти изтрепе всяка мозъчна клетка?)
Всяка секунда да е запълнена с маловажни подробности, които градят една цяла система, основата на спомени и смях.
(Би ли могло просто да си блъсна главата с някой стълб и да получа амнезия? ТАКА става по филмите!)
И сълзи, де.
(Спри да пишеш празни неща)
О, да.

Всъщност нямам основателна причина да пиша - нито ми се мрънка, нито ме се разтягат локуми по проблемите в живота ми, нито ми се е насъбрала гняв към хората, която да лея тук, нито изобщо ми се мисли за нещо. Пиша просто, защото не съм писала твърде дълго и усещам как изворът пресъхва и все по-малко хора четат.
(Слава на интернет, на това и се надявам)
Какво казах за мисленето ? А, да, не ми се мисли за НИЩО съществено и важно, за нищо основополагащо, не ми се мисли колко е безсмислено всичко ,не ми се мисли как бих могла да си разнообразя живота, не ми се мисли защо пропуснах още един урок по английски и защо не отидох на Интеракт, не ми се мисли какво би станало ако бях отишла. Най-малко пък ми се мисли как реагират останалите на тая ми апатия, но това ми е най-малкият проблем, тъй като едва ли някой я забелязва.
Никой така и не разбра: Когато не съм депресирана, значи имам някакъв сериозен проблем, а именно няма приток на кръв до главния мозък и не мога да мисля. Липса на мисловна дейност ме прави ТОЛКОВА щастлива, ДАДАДА!
Защото когато мисля -осъзнавам, и това ме прави нещастна. Това е то, да съм си съвсем наред, и мисля, че хората свикнаха с мен.
(Общо взето не ми се поддържат и дискусии в скайп, жалко. А да не говорим как ще убия следващия, който ми прати покана за игра във фейсбук!)
Толкова ми е лениво, че един пост не мога да напиша, не мога да се ядосам на нещо, не мога да се разочаровам от нещо, кво пък остава да изразявам това и външно. Пф.
Не знам дали е на добре или не е на добре, но определено ми харесва и не смятам да правя нещо по въпроса, че да го променям. Все пак всичко е тленно и любов без секс не оцелява... oh wait, това не беше по темата, поне не съвсем.

" Но знаете, че с достатъчно труд, дори перманентният маркер може да бъде премахнат. "
Край.

Единственото място, където все още усещам, са отново сънищата - говорят ми, толкова ясно ми диктуват какво трябва да направя, но аз се дърпам и не им позволявам. Все едно са два различни свята - реалността и сънищата. И само във втория съм доволна, другият не го барам, че да не стане по-зле. Ако има накъде.
Все пак не знам дали да се вслушам, не знам дали да се опитам за залепя тъпото огледало, което разруших с момент на слабост.
А писмото си чака на бюрото ми, събира прах и се чуди, дали някога ще бъде пуснато в оная жълта пощенска кутия. Дали, дали, дали, и аз не знам, надявам се да разбера.
Толкова е трудно да предвидиш собственото си бъдеще, ЗАЩО?! Не може ли веднага щом си помислиш за някое действие, в главата ти да се зароди картина на последствията от това действие? Светът би бил едно по-хубаво място.
Но никога няма да бъде, и колкото и да се опитваме да го променяме - остава си мираж.
Мислим, мислим, мислим.
Предпочитам да не. Предпочитам да ме боли глава и да избягвам да задвижа механизма.
Предпочитам да изпия ТОЛКОВА алкохол, че да ми изтреби всяка мозъчна клетка.
Би бил един хубав подарък за предстоящия Свети Валентин.

Празен пост, лека вечер, хубави сънища.