Погрешен ход

Отварям очи и гледам белия таван.
Не е възможно да съм тук и сега, да съм част от всички, да съм просто един от онези силуети без посока и цел, скитащи по Земята. Винаги съм се примала като един страничен наблюдател на чуждите животи, който никога няма да изчезне, да умре.
Сега нещо ме стяга отвътре, знаейки, че краят е близо, а аз не съм живяла.
Именно, не съм, аз съм наблюдавала чуждите животи и съм се смяла и плакала както се смее и плаче просто наблюдател в кинозалата. И когато един филм свърши, почва друг. Аз живея там, аз не мърдам оттам, а хората идват и си отиват. Чувствата преливат, но между прожекциите блесва светлина и виждам всичко съвсем ясно - аз съм сама.
Защото съм това, което съм. Защото като малка ми се е набило в главата - да бъда каквато съм и хората ще ме харесват, обичат, обожават. Лъжи.
Лъжи са, защо иначе хората слагат маски. Не че аз не нося, но както се казваше в една любима песен : I'm not a man of too many faces, the mask I wear is one.
Греша. Хората ме виждат каквато съм и това не е тръпката, която търсят.
Лъжи, лицемерие и болка е каквото хората искат. Това, за което живеят, е тънкият лъч светлина, пронизващ всичките лъжи, лицемери и болка, а без тях този лъч би бил незабележим.
Да си перфектен е безсмислено и е някак нередно, глупаво и СКУЧНО.
Да си правилен е грешно.
Да си грешен е правилно.

More or less

Не съм готова да обичам.
Не съм готова да ти дам всичко онова, което би трябвало - всеки допир, електричество може и да не усетиш, всеки поглед, изпълнен със светлина и надежда, всяка усмивка едва ли ще бъде за теб, няма да видиш оптималното, на което съм способна, няма да видиш истинската мен, няма да ме искаш повече и повече, няма да изпитваш желанието да си до мен всеки миг.
Не съм готова да те пусна.
Не съм готова въпреки всичко да те оставя да си тръгнеш, дори когато изглежда така сякаш просто стоя и гледам как си тръгваш, в един момент извръщам поглед и продължавам напред. Дори когато си мислиш, че не значиш нищо за мен, нямаш си идея как искам да ти се усмихва веднъж, веднъж докато си хванал някоя друга за ръка и ме боли. Но искам да се усмихна, само за да ти дам да разбереш, че аз помня завинаги.
Не съм готова да забравя.
Не съм готова да освободя себе си от спомените за моментите с теб, дори когато те са незначителни ежедневни случки, и ще помня винаги, че не съм успявала да говоря с никой друг така както с теб, дори когато съм уплашена до смърт от присъствието на някой друг в живота си.
Не съм готова да те намразя.
Не съм готова дори когато ми обърна гръб без да се интересуваш как се почувствах и как все още се чувствам, егоизмът е висша сила, да, тя ще спаси света, но едновременно с това руши доста, надявам се някой ден да го разбереш.
Истината е, че не съм готова за всичката болка, която идва с чувството, всичките сълзи, недостигът на въздух, когато те видя, изтръпването на цялото ми тяло, когато мина покрая теб. Твърде съм слаба и наивна и вярвам в доброто, още. Може би някой ден ще се науча как да го правя без да наранявам себе си и останалите, и теб, но дотогава...
Не съм готова да обичам.

Просто подхранване на илюзията

Открих себе си в литературна криза.
Така обичам да наричам неспособността си да напиша едно изречение за своите (както и за Ботевите, между другото) чувства напоследък и доста лесно всеки път, когато отворя блога си (или учебника по литература), да се примиря със своята "литературна криза", да затворя страницата и да се гмурна я в някой сериал, я в Хари Потър.
Но каквото и да правя, пред още стои проблемът, че писането не ми се отдава, поне не както преди, загубило е смисъл, не ми помага да помисля, след като видя думите бяло на черно, не ми помага да разбера себе си, да излея всичко, което ме притиска ... и да продължа.
Сблъсъкът с този пост беше неизбежен от няколко месеца насам и именно сега, в 19 часа, неделна спокойна вечер (като изключим, естествено, топуркащите звуци от съседите, които правят ремонт), когато ме чакат хиляди домашни и уроци, да седна за известно време и да се взирам глупаво в белия екран.

Въпреки моята любима "литературна криза", душата ми и мислите ми не спират да ме ръчкат нито за секунда, всяка вечер заспивам с мисълта как светът е безнадежден и смисъл няма и се събуждам сутрин с чувството, че желая краят да дойде колкото може по-бързо. Не мога да намеря наслада в нито едно ежедневно действие, дори в онези необичайни случаи, които напоследък не ми се отдават и без това, като например събиране, излизане и така нататък. И най-важното от всичко - не мога да намеря спасение в мечтите си за един по-добър живот в близкото бъдеще. Думата, която ме определя, свети все по-ярко на челото ми и (извинявам се за сравнението) придобивам харипотърски синдром, свързан в белега му - "безнадеждна" е което съм на този етап и вместо големият страшен Волдемор без нос мен ме преследва сянката на безсмислието и болката. Ще извинява Избраният, но аз печеля.
Та, опитвайки се да намеря утеха в писането, продължавам да осъзнавам, че временна илюзия, че това ще ми помогне, все някога ще се изпари, както се изпари илюзията, че веселието ще ме спаси, както се изпари илюзията, че уроците ще ме спасят, както се изпаи илюзията, че усмивката на хората ще ме спаси. Но илюзии винаги ще намирам, не искам да знам какво ще се случи, когато се изчерпам от идеи.
Едновременно с безнадежността, която ме е заляла цялата, обаче има още съществено в живота ми. И то определено не е нещо временно като момче, приятели или мисълта за скорошно събитие, от което да потръпвам. Гонят ме ужасните срокове за кандидатстване за университет и огромните ми очаквания - моите и онези на родителите ми. Тъй като винаги съм мечтала за медицина и огромна красива болница с много ранени и болни хора (не си мислете ,че съм някаква психопатка, все пак нищо още не сте видели от мен), съдбата, представляваща моята вътрешна нагласа и родителите ми, ме насочва по едни труднодостъпни пътища, за които ще ми трябват много усилия и сили - силите на борците, онези, които знаят какво искат и знаят, че си заслужава.
А аз, боя се, не съм от тях. До преди две години бих се изсмяла (а и го правех) на всеки мой връстник, който ми изтърсваше, че не знае с какво иска да се занимава след гимназия. Защото аз самата бях от онези борбени и силни личности, готови да посрещнат бъдещето и се гордеех със себе си заради това. Но сега .... сега всичко изглежда толкова по-абстрактно, толкова по-ясно виждам как не си струва да пропилявам години в учене, когато мога да се забавлявам, не си струва да отнемам свободата си, защото каквото и да правя... на където и да вървя .. накрая все се стига до едно място и ние всички знаем кое е то.
Е тогава защо живеем ? За да създаваме ? Не съм сигурна, че съм от онези важни личности, които все пак ще оставят следа в този свят, пък и съм убедена, че животът ми няма да има смисъл за никой. Тогава защо да има смисъл за самата мен ?
Може би живеем просто за да бъдем фон на онези, които променят света.
За да поддържаме баланса на планетата.
За да унищожаваме тази планета?
Безсмислено е, колкото и да се лъжем, и докато някои хора намират надежда в създаването на семейство, отглеждането на деца, мен съвсем не ме удовлетворява подобна картина, а бих искала да съм именно от тези хора - хората, които се радват на един нормално изживян живот и получават от него максимален брой усмивки върху лицата си.
Може би звуча направо глупашки глупаво, може би не си струва да напиша нито един ред, но създавам още веднъж илюзията в главата си, че след като цяло лято не съм написала нито ред, именно сега ще получа удовлетворение и ще мога да доживея ... деня.
А за утре ще мисля по-късно, .... ако ми се наложи.

Искам да разруша нещо красиво

Аз съм необикновена.
Достатъчно странна и непреодолима, че едновременно да се харесвам и да се мразя.
И съм глупава...от време на време, и съм меланхолична, и убивам болката с болка, и се смея, когато ме боли, опитвайки да не предавам на останалите, и понякога съм досадна, злобна, често - иронична и саркастична, понякога съм толкова зла, че ми се ще всички да са нещастни и не мога да гледам чуждото щастие, завиждам, казвам неща, които не мисля, правя неща, които нараняват околните, издавам тайни, бягам от истината, обличам се в лъжи и после рева на нечие рамо колко глупаво постъпвам, понякога ме е страх да бъда себе си, страх ме е да допускам хора до себе си, страх ме е да признавам недостатъците си, понякога наранявам, да, понякога мразя по-силно отколкото мога да преодолея.
Понякога съм ужасен човек и се мразя, толкова много, че спирам да общувам с хора, за да не ме намразят и те.
Но истината е, че мога да бъда много повече, о колко много мога да бъда. Всеки може да бъде много повече от това, което е. И ако някой... някой обикновен човек бъде ЧОВЕК, аз мога да извърша немислимото. Но къде да търсиш хора в тоя ужасен свят, това ми е въпросът. Къде да виждам надежда, как да мечтая, как да произвеждам щастие, как да се усмихвам, как да спра да се страхувам, когато всеки шибан "човек", който някога съм мислила за ЧОВЕК, успява да ми докаже, че всичко на този отвратителен свят е лъжа?
Ще кажете, че съм млада и не разбирам. Ами окей, истината е, че предпочитам да не разбирам и да мисля как всичко и цветно и сладко и всички са се хванали за ръце и се обичат. И всичко да е розово и най-голямата ми грижа е какво да си сготвя да ям.
Предпочитам да си остана дете завинаги, предпочитам да съм ТВЪРДЕ весела за хората, толкова, че чак да ми твърдят, че съм фалшива.
Да, ще ми се да не разбирам живота, защото всъщност животът е гаден. И колкото повече го опознаваме и го разбираме и ние ставаме така гадни и лицемерни, и егоистични.
Затова не ми пука, честно, какво си помислихте, защото знам достатъчно и не искам да разбирам повече. А на 16 наистина си способен да знаеш всичко.
Отдалечих се от първоначалната си мисъл толкова много, че забравих каква беше тя, а нямам психическа сила да прочета началото. Имам чувството, че ме удря на вълни : превъзходство, величие, падение, заравяне в пясъка. Дали е чувство изобщо, вече не съм убедена дали искам да чувствам: всеки път, когато някой от онези така любими ми хора ме нараняват и си играят с мен и лицемерничат зад гърба ми. Трудна съм за разбиране, сигурно, защото не съм като всички, именно, защото съм странна и скучна на моменти, защото бягам от драми, знаейки, че не носят нищо хубаво.
Предполагам също така, че никога няма да се намери някой, който да ме разбере, и ще си бъда сама, понеже съм ТВЪРДЕ *поставете отрицателно прилагателно на празното място*, но съм твърдо убедена, че не ми пука особено. Защото надеждата умира последна и защото вярвам в себе си достатъчно, за да не позволявам да се променям в лоша насока и за да знам, че съм способна на много повече. Жалко, че no one gives a fuck, но го преодолявам бавно и болезнено, доколкото мога, разбира се.
Дори когато виждам как хората около мен се променят, продават болката си и продават себе си с нея, без да го осъзнават.
И когато дам всичко за някого, което мога, когато изпробвам всеки начин, за да донеса на някого щастие, излиза, че съм фалшива и че самата аз имам изгода. Нека съм. Дано, някой ден да обичам повече себе си от останалите, но дотогава ще остана себе си - онзи фалшив образ, за който ме мислите, и ще давам повече отколкото трябва и ще се самоунищожавам, за да градя чужди основи...
Или свиквате, или бягате, или ме наричате "фалшива" зад гърба ми, а пред мен се усмихвате мило и кимате.
Истината е,... на първо място тъжна и на второ - горчива - все по-малко започва да ми пука...








п.с. написано на 5ти юли, когато всичко, което ми трябваше беше бутилка бира.

Какво ли ще правя тази вечер?
Странно, но всичко, за което се сещам включва храна или филми, или двете заедно.
И ето как докато си пътувах на връщане от уморителен шопинг ден, се сетих какво ще правя тази вечер: ще мрънкам. Както винаги, ще бездействам и ще се оплаквам колко ми е смотано. Свикнахте ли? Ами не ви виня, чак аз свикнах да се радвам на дори най-малките светлинки за живот. Ех.
Въпросът е остана ли нещо от скучния ми живот, за което да не съм мрънкала тук ? Съмнявам се, мамка му, та аз дори мрънкам колко ми е скучен животът xD Изчерпах се.
Но въпреки това имам все още нуждата да говоря за проблемите си и тъй като няма някой със достатъчно здрави нерви и с интерес към мен, е... блогът ми е верен завинаги ^^
Днешната тема: какво е да си приятел? И какво се случва, когато даваш всичко от себе, за да бъдеш такъв, а виждаш от другата страна само безразличие и мрънкане.
Като човек, който може спокойно да заяви, че приятелството за него е най-ценното нещо, възможно да съществува в човешкия живот, мога също толкова спокойно да заявя, че май съм единствената, която го чувства така. Принципно никога не се оплаквам как другите грешат, а понясям всичко мълчаливо, но... малко започва да ми натежава цялата вина. ВИНАГИ. И в крайна сметка какво се получи? Не мога да спра да смятам оставащите дни и часове до заминаването ми, за да мога да съм далеч от всички и всичко. Може и да звуча твърде грубо, може би не го премислям добре напоследък, понеже съм твърде уморена да сдържам емоциите си в главата си както винаги, може би... но понякога ми остават само тези емоции, понякога единственият ми избор какво да правя е да си почивам от целия свят и дори няма с кого да го споделя. Защото ако вляза в скайп ме нападат защо съм имала време да стоя в скайп вместо да излезем и защо не съм им отговоряла в скайп, когато ми пишели.
Защо ли.
Глупаво или не, чувствам, че съм единствената, която досега влагаше цялата си енергия в осъществяване на приятелства и винаги мислеше за другите, а в единственият момент, когато имам нужда някой да помисли за самата мен - ... щурчета. Просто да разбере.... мамка ви, щурчета.
И свършвам там, където започнах - сама. Като огромен етикет, закачен на шията ми, виси си на гърдите ми и го нося цял живот. Което е по-лошо - никой не обръща внимание. Защото имам и друго качество, в което съм опасно добра - невидимостта.
И чакам и чакам и чакам, колко още ? Да спра най-сетне да се опитвам so hard, искам просто да се отпусна и всичко да се получава naturally, но все повече разбирам как е невъзможно.
Най-големият ми страх ме гони по петите откакто се помня и ми се хили от сенките, а аз съм толкона уплашена, продължавам да тичам без да ми пука колко съм уморена и колко изпускам по пътя, а когато реша да направя кратка почивка от тази фазата - Той ме хваща здраво и не ме пуска. Или пък ме пуска от време на време, ей така - за забавление, да ме погони и да се посмее.
Самотата е зла, зла, зла, зла моя най-добра приятелка.
Оказва се обаче, че всички приятели са такива - забавляват се чрез останалите. Приемам го толкова навътре, защото вярвам, че не е така, защото се надявам някой да се появи и да опровергае и в същото време се страхувам, че може тези, които го опровергават да слагат онази маска, който използвам и аз.
Не че съм лицемерна.. просто ми се ще някой да ме разбере, някой да види през тази маска. Някой....

Чакаща

Някаква необикновена сила ме накара да напиша адреса на блога в лентата горе, както и да напиша паролата си, за да вляза, както и... да пиша това сега.
Независимо, че си имам дневник на хартия, както и приятели, на които мога да мрънкам в часове, понякога просто имам желанието да споделя с непознати. Е, знаете.
Изригващи кифленски чувства в мен - мразя ги от главата до петите, навсякъде са. Като че ли са родени от спомени за хубавите дни, когато имах за какво да пиша, те продължават да плуват из мен.
Понякога докато правя най-обикновените си ежедневни действия, изведнъж се отваря някаква вратичка в съзнанието ми, сякаш от друго измерение, което ми е толкова познато някак, но не мога да се сетя как. Като дежа вю, но не е. Просто спомен, довян от вятъра отново в главата ми. И това чувство, което носи със себе си..безценно е. Великолепна нахлуваща светлина само за кратък миг, след което отново оставам в тъмния скучен и сив свят. Оставам с мисълта... "Спомням си!" .. но не съвсем. Спомням си чувството, но не и събитието. По-силни ли са чувствата ? По-силни от моментите, които ги създават? Значи все пак си струва да вярваме, че има нещо и след края. Понеже чувствата остават в тялото, далеч от самото съзнание на простосмъртни. Но вярата ми не е така силна, както ми се ще.
Аз самата не съм така силна, щом дори не мога да отрека пред себе си съществуването на минали лица и събития. А по-лошото е... че не искам.
Най-лошото обаче е, че самата аз не се разбирам и очаквам някой да се появи, за да ме разбере и да ми обясни.
Както чакам и някой да се появи и да начертае съдбата ми вместо мен.
Както чакам и някой да се появи и да накара сърцето ми да бие вместо мен.
Не съм честна спрямо себе си, да. Нито спрямо сърцето си, за което имам теория, че спира доста често, просто защото се е уморило да се свива и отпуска. Е, аз също съм уморена, но спирам ли ? Да се свивам и отпускам...
Детската ми наивност е направо абсурдна в моменти като този. Още повече в моменти като май месец. Официално - най-самотната ми пролет откакто се помня. Чувствам се малко по-зряла, малко по-мъдра, малко по-довършена, малко по-самоуверена, малко по-проницателна и като съответствие на всичките малко.. МНОГО по-объркана и искаща. Искаща миналото и бъдещето едновременно толкова силно, че не може да мръдне ни напред, ни назад.
Сама отнемам шанса си да видя нещата. Сама отнемам шанса си да живея. Понеже изборът е труден, понеже искам всичко. А не получавам нищо.
Ама естествено, че всеки иска най-доброто за себе си. Само дето някои се задоволяват доколкото могат и в крайна сметка СА задоволени, а други просто предпочитат да почакат. И чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат, а тях самите никой никога не ги чака.

Приятно ми е, аз съм Чакаща. For-fuckin'-ever.

Be.

Change Everything you are And everything you were Your number has been called Fights, battles have begun Revenge will surely come Your hard times are ahead Best You've got to be the best You've got to change the world And use this chance to be heard Your time is now

От известно време намерих посока.
Хубава посока, такава, която ще ми донесе повече, която ще ме научи на повече, която ще ме приближи повече до съвършенството ми за човек. Да, посоката не е за кривване дори, но е фалшива посока. Колкото и да го обмислям (глупавия си живот), толкова повече стигам само до едно заключение: промяна. Към по-добро. Към нещо, което да ме накара да ставам сутрин от леглото с усмивка, а не да отказвам да посрещна поредния ден, нещо, което да ме кара да се усмихвам повече, а не да съм на ръба да се разплача, понеже трябва да изхвърля това, което ме дави отвътре. В повечето случаи сълзите са неизплачими. А щастието е немислимо дори.
Понякога се смятам за рядка порода мечтател и вярващ с невероятна смелост да си представя дори малко щастие. Някои печелят щастието си и то е неразделна част от тях. Други, като мен, никога не са го срещали и досега би трябвало отдавна да са се отказали от мисълта за него. Но не.
Виждам, че мога да променя много неща, мога да опитам, мога да задържам фалшивите усмивки на лицето си, мога да потискам напиращите сълзи, мога да вървя с гордо вдигната глава, дори когато се чувствам толкова нищожна, че предпочитам никой да не ме забелязва. Мога, защото съм борец. Мога да имитирам щастие.
Защото понякога външното щастие води и до вътрешно щастие.
Но това ме прави фалшива ? Фалшификатите винаги са евтини подобия на оригинала. А аз не искам евтино фалшиво щастие, което да не ме оставя да заспа вечер.
Искам нещо истинско. Поне едно истинско нещо, което да ми принадлежи. Поне... поне нещо, което да ме изкара от транса на сивото ежедневие.
И страхът дебне зад всеки ъгъл...страхът всичките ми усилия да са напразни, да са проваля. Защото проваля ли се още веднъж и падна ли за пореден път, не съм сигурна, че ще мога да продължа. Мислите, че се свиква с провалите, когато те са живота ти ? Ами не.
Никога не свикваш с вътрешното убеждение, че не заслужаваш още един шанс. Защото се прохабиш силите на вселената.
Звуча глупаво ? И наивно.
Голяма работа.
Никой никога няма да ме забележи заради това, което показвам на света. Никой никога няма да ме забележи, да ме усети, да ме заобича. И го знам. И събирам сили да направя нещо по въпроса, но не съм сигурна дали не съм твърде самоуверена, че да експериментирам със себе си.
Предполагам няма как да се превърна в нещо по-лошо от това, което съм сега.

За едното щастие съм, да.