Безкрай

Силата, водеща ни все нагоре и нагоре към небето, е нашият личен огледален образ и желанията ни, мечтите ни, както и малките пукнатини в съзнанието, които изграждат личността ни.
Защото всеки е единствено себе си е едновременно един като всички други. Аз ли? "А аз съм една малка прашинка в голямата прашна вселена". Също като всички останали, въпреки че често бивам определяна от приятелите си като противоречаща на себе си и всичко установено в малкия ни, клатушкащ се като дървена лодка в бурно море, свят. А единственото, което истински ми подхожда е да греба, докато най-сетне не стигна бряг. След това да го разгледам, да вървя известно време мълчаливо по пясъка, да се усмихна и пак да греба с малката си лодка. Към непознатото, към новото, към себе си.
Никога не бих се отказала от пътешествието, скучно и клиширано, наречено живот. Дори и никога да не намеря място, където принадлежа, дори и да не открия себе си - това ще е историята, която ще разказвам.
Въпреки че знам, че няма да има на кого да я разказвам.
Вярвам единствено в нещата, които са вечни - като океана, из който винаги ще плавам с лодчицата си. Докато мечтая да заприличам на него - да съм вечна. За да мога най-сетне да повярвам в себе си.
Много отдавна, още като много малка, разбрах, че за да съществуваш - някой трябва да повярва с теб. Дори и това да си самият ти. Особено внимание докато пътувам обръщам на заобикалящата ме мечта, която съм превърнала в свой живот. Грешките, които ме направиха по-добра, са хиляди, но най-важния урок, на който ме научиха е, че реалността е твърде сива за човек като мен, човек, мечтаещ да се научи да рисува с цветовете на вятъра, цветовете, които живеят единствено в мечтите ми.
С хиляди цветни бои, аз най-сетне успях да изрисувам моята празна стая с бели стени - моят свят, но това, което все още ми липсва е някой, който да успее да го види така както аз го виждам, да го разбере. Защото ако успее да го разбере, ще разбере мен. И стремежите ми.
И след всички бели редове, които изписах, и поради факта, че нямам в себе си боички, с които да ги оцветя, вероятно отново ще останат неща, значещи единствено за мен. Все едно, характерно е за мен да искам, характерно е да мечтая и да вярвам.
И да плавам. Докато открия къде принадлежа.
А последното красива нещо, което искам да видя в малкото си пътешествие, най-красивото нещо - би било животът ми на лента пред очите ми.
И после черна празнота.