Truly.. bye

С часове съм се чудила как да започна поредния пост в блога си, докато потракването на тролея бавно ме клатеше напред назад (чак да ти се доповръща). Все едно е да го мисля с часове, затова защото в крайна сметка пак ще напиша просто нещо, което ми идва на момента. Жалко, първоначалната ми идея да ви съобщя прекрасната новина се получи доста добре подредена в съзнанието ми. Пък и мен нямаше да ме заболи толкова.
Защо е специален този пост ? Засега не ви трябва да знаете, нека първо изсипя дневната си доза проблеми, докато майка ми се опитва да ми навре банан в устата, защото не съм се била хранила. Сега бананът е захвърлен на земята, а не съм сигурна, че го заслужаваше, понеже пък.. в крайна сметка майка ми определи тази негова нещастна съдба.
Но забравете за банана, идеята ми беше, че майка ми не спира да ми лази по аксоните на нервите и скоро миелиновата обвивка ще се разкъса и ще стане лошо.
Не, не съм учила по биология.
Чудя се обаче, което е чисто психологичен въпрос, колко точно може да е глупав човек, че да не спира да ми говори за несподелената ми любов и да ми натяква всеки ден? Е колко може да е тъпа майка ми, сега? Доста? Повече. Не мога да определя вече пък и ми писна, да си призная, затова мисля отново да заложа на добрия стар игнор, на който съм се научила перфектно. Практиката е най-добро учение.
Все пак е хубаво понякога да ми се напомня колко съм глупава, но няма нужда да го прави всеки ден, ха, и без това сама се сещам. А изречените от нечия друга уста думи болят повече от думите пищящи в главата ми.. или не?
След като прекарах часове, мислейки какво ново да напиша и как да привлека нечие внимание, понеже целият ми живот се гради на опити да привлека нечие внимание, реших, че няма да се получи колкото и да пробвам. От месеци насам не съм написала и един пост, който да харесам и да почувствам нещо, когато го препрочитам в скучните часове в училище. От месеци не съм вложила някакво уточнено чувство в нито един свой пост и виждам как става все по-трагично и по-трагично, а смелост да си изтрия някой пост - нямам. От месеци изобщо не мога да формулирам нищо смислено тук, забелязва ли се много? Сигурна съм. Защото винаги искам да пиша за нещо точно определено и го обмислям и когато седна да го пиша - всичко се изпарява и съвсем се отклонявам от темата, и стават несвързани по смисъл изречения, които дори не могат да ми помогнат за отделяне на излишната енергия.
Защо този пост е толкова важен и специален? Защото е последен.
Защото не виждам смисъл да напиша дори думичка след последното изречение и няма полза за самата мен да пиша несвързани неща. Няма удовлетвореност, няма изливане на емоции в черни букви върху бели листи.
Ужасно е. Но е факт.
След хиляди разсъждения по темата "Защо вече не мога да изливам емоции както преди?" най-сетне стигнах до отговора и той е толкова прост: няма чувство, което да ми е в повече и да преливам отвътре.
Няма пеперудки в стомаха.
Няма понита в полето.
Шаляляля.
Пффф.

Следващият пост, който ще напиша в този блог, ще е точно тогава, когато започна да преливам от чувства и емоции.
Доста е глупаво да чакам любовта, но май така стоят нещата при бедния ми ум и неговите, пречупени през спектъра на детското съзнание, мисли.
Забравям си за блога с ясната опция, че може би никога повече няма да ми се наложи да пиша в него, защото, както често повтарям, за мен няма особено силна надежда.
Но пък пролетта може да съживи нещо, знам ли... Знам, че няма, но нека помечтаем.

Ще ме видите на пролет !


...надявам се.

- Ваша Вечносладоледена Рин.

Аз съм куха лейка

02.10.
Времето тече твърде бързо в последните дни, а задачите са твърде много и ги правя повече и повече, и повече и.. загубих мисълта си. От непрекъснато повтаряне на "Колкото повече - толкова повече", мисля, че ми стана като мото и главна цел на живота. Може би! именно и заради това се съгласявам с всякакви нови дейности и прочие и се опитвам да си запълня дори последната секунда от времето с нещо.
Уроци, школи, бла.
Даже се дразня на себе си, а майка ми тайно стиска палци да не ме приемат на театралната школа. И е доста права в доста отношения. Три пъти седмично по три часа, уат дъ фак. Аз съм тъпа, не мога да бъда мултифункционална и да се справям с всичко като някакъв... суперуомън! *дори не отсели половете, йеъх*
А единственото, за което си мечтая от седмици насам.. е един хубав, стойностен, изпълнен с фейлове и смях.. стaлкдей! Ето от подобни неща имат нужда хора като мен, които не намират никога време да заместят стойностното със забавното. Какъв съм глупак.
Още по-малко съм съгласна пък да споделям собствения си труд и с други хора, за които (честно надявам се поне един от тези хора да чете, но да не знам), не ми дреме на... шапката. Шапката ми е доста яка, пепел от рози.
Не мога да разбера какъв им е проблемът с мен, честно. Който е тъп - тъп е. И нямам никаква вина по този въпрос. След пълният главобол в петък, след който не можех да мисля за нищо друго, освен как да изкормя някого, малко се успокоих и все пак..
Не.искам.да.ви.виждам.още.повече.да.отделям.толкова.много.време.прекарано.с.вас.
И ето го моментът, в който съжалявам, че не се наврях в английска.
Или където и да е другаде.
Е, мразете ме ако искате, поне ще е взаимно, а при мен взаимните чувства са доста добра основа да градя омраза. И да ви правя мръсно. Оле.
Тъпо училище.
Бла.
Ще си столквам ризата и няма да се занимавам с други патоци, шаляля ^^
И ми се преядоха палачинки, ех.
Да, ти си виновна! xD

03.10.
Днес в старата тетрадка по химия намерих отново стари изблици на чувства и се почувствах като пълен глупак. От доста време не ми се е приисквало да кажа на някого, че го обичам..изкрещя, по-скоро. Онова чувство, знаете. Мисля, че съм загубена кауза. Мисля, че няма надежда за мен, особено в този ... ъ любовния аспект. И ми дреме, което е още по-лошо. Една бивша приятелка ми беше споделила, че най-ужасна е частта след като си спрял да обичаш някого - едно никакво ти е и единственото, за което фактически мислиш е за някой произволен късметлия, с който да си се смеете и натискате на някоя пейка в морската.
Мда, точно тази думичка, която си помислихте в момента, ме описва съвсем точно.
Обаче ми е прекалено кофти, за да говоря за това, нещо, което не ми се е случвало. Like never.
Днес мина приказно, ако го погледна отстрани, естествено. Школата е 6 точки, освен таксата де, за която мама е мааалко предубедена. Освен това някой си ме е набутал в групичката с прословутия "музикален слух". Леко им се изсмях, но какво пък - дори и най-добрата актриса не би могла да сдържи смеха си при такава новина... ако пее като мен. Защото си пея бая фалшиво, муаахахаха.
Ротари дейността обаче MADE MY DAY. Е, мога да кажа, че съм меко казано разочарована от хората като цяло - подаряваме им книги, for God sake, и те пак се дърпат. Много ви здраве, нечетящи индивиди такива ! Но имаше и изключително мили хора из морската, готови да си получат подаръка, да благодарят и ние да си хванем пътя.
Беше си бая забавно, въпреки всичко, особено, когато търчахме след хората, за да си набелязваме жертва, на която да пробутаме книжка.

Обаче погледнато от страна на това как всъщност се чувствах.. би било доста по-различно. Някак неудовлетворена? Въпреки че цял ден бях сред хора, въпреки че се смях като за последно и прочие, някак просто не ми се струва редно всичко това.
Още едно добре познато ми чувство от преди последната ни пролетна ваканция.
Ах. Защо не се метна от петия етаж ? На две крачи ми е!
Не знам какво искам.
И се опитвам да го обясня от 5 минути, а има просто 4 думи, с които най-добре ще ме разберете.
Не знам какво искам.

Аз съм куха лейка.
Сбогом.