Inbetween

Измежду всичките ужасни чувства, които бушуват в мен, промъква се късче светлина. Толкова мимолетно, че го виждам само за миг, а след това ми е трудно да разбера какво означава, къде да го намеря. Късчето рай.

Светлина, ослепителна светлина над хоризонта, но галеща, нежна, тиха, не пареща, а такава, която сякаш се впива в теб и ти си част от нея, ти си светлината. Ти, в пълното си съвършенство на човек, стоиш сам със светлината и се чувстваш пълен, цял, сякаш нищо не ти трябва, сякаш светът е открит пред теб,целият, и е толкова красив, толкова перфектен.
Мирис на свобода, ефирен, приличен на леко сладникав парфюм, и ти вдишваш и издишваш свободата. Своята.Собствена.
И няма болка, няма угризения, няма тежест, няма запушен нос, няма сънливост.
Нямаш нужда от никого, особено това, хората са толкова далеч, сякаш почти не съществуват, за да се месят в перфектния ти живот. Но не се чувстваш и самотен, напротив, всичко около теб ти е достатъчно, природата, музиката, книгите, филмите - твоя собствена вселена на чудеса.
А ти си центърът и' и ...

И край. Всичко се стопява и пак съм там, в тъмната, тиха, празна, лилава стая и съм сама със себе си, не съм се чувствала по-нещастна, по-самотна, по-далеч от съвършенството.
Просто искам да избягам някъде в главата си и да възцаря хармония там, малко кътче, където да се скрия от целия ужас на този свят.
За ден, два, може би.
Моля ?

once upon a time

I could've been a princess, you'd be a king
Could've have a castle, and worn a ring
But no, you let me go.


Не мога да повярвам колко прах е хванало това място. Всъщност не по-малко прах са хванали и мислите ми, чувствам се като антика - стара, разпадаща се. Но не се променям, не съм направила нито крачка. Нито една.
Разкъсвана между онова, което чувствам (или си мисля, че чувствам), и правилното. Дали трябва да се поддам на внушенията на сърцето или на тези на разума. Господи, какво сърце, какъв разум, обърках блога и човека. Но не мога да спра да мисля, да поглеждам, не мога да спра да сънувам. Назад, все назад. Винаги съм знаела, че не мога да се откъсна от миналото, не мога да се откъсна от чувствата, които веднъж съм изпитала, но и не мога да го променя. Тук съм, някак знам, че винаги ще съм тук и ще чакам.
Та, дали да чувствам или да съм умна.
Въпросът на живота ми, честно. И ето я и иронията - аз не знача и каквото и да е решението ми, страхът ми няма да позволи да е първото, защото никога няма да съм достатъчно сигурна, за да взема решение. Mindfuck, indeed.
Но каквото и да си говорим ...

You stole my star.

И имам толкова неща да кажа, толкова неща на направя, но живея тихо, там в мислите си, защото знам, че мога повече, че съм повече от самосъжаляващо се лапе и че след нес идва утре и че утре може да е ДЕНЯТ.
Може би никога на никого не съм споделяла за малката бележка лепната на монитора ми, гласяща "just wait for it", но тя е едно от онези неща, които ми дават надежда за промяна,за бягство. За решение, какво, по дяволите, искам. И да преодолея страха си, страха си от действие, страха си от бездействие, страха си да се чуя, страха си да не се разкрия, защото ако се разкрия пред тях, то аз съм слаба, а аз съм достатъчно слаба и без останалите да знаят.
Чувствам се като развалина, затова съм тук, цял един пропилян живот. Понякога лежа вечер и си мисля, че не го заслужавам - толкова съм неблагодарна. Друг път лежа вечер и си мисля, че не го заслужавам - да страдам толкова заради природата си.
Но главно лежа вечер и докато си мисля заспивам с тази една мисъл, от която не мога да избягам, на сън и яве. Единствената разлика е, че в съня си съм тази, която владее положението и знае, че след всичко останало иска просто да спре времето за миг, за минутка, да спре времето и да те прегърне само за миг. А след това да не остане дори спомена.

Cause you really hurt me.

Хората си мислят, че искат истината от останалите, това може би е най-голямата позната ми заблуда на човешката природа. Истината е най-големият познат ни кучи син.
Искате истината? Ето я: самозалъгвам се всеки ден, всяко едно от горните е лъжа, в която самата аз често вярвам. Истината е, че просто се държа с всички сили за отминали епохи в живота си, защото нямам смелост да продължа. От страх.

Беки

first, you fuck it all up. then, suddenly, you realize your mistake and you want to come back, but it's too fuckin late for coming back bacause they've already moved on. you are sorry, you are sick, you are mad and you have no idea how to fix it, you just hope deep inside that you actually can. but it's a lie, it has always been.
and then you realize you love them but it doesn't matter coz it's never gonna happen.
you see them everyday, you see them happy and you are glad they are, but you are so mad at yourself that you are not able to even breathe. breathe, what a wonderful word, but that doesn't matter either.
because love is not about breathing, it's about holding your breath as long as u can. and suddenly, you move on. but you can never forget, you can never forgive. ever.
this is the story of your meaningless life. so enjoy it as much as i do.

Нека бъде светлина

Понякога докато се мъча над тестове в 2 и 30 сутринта, пиейки Монстър след Монстър, едва държаща се на бюрото, поддържана от единствената мисъл, че ТРЯБВА да продължа ако искам да направя нещо хубаво с живота си, се сещам за човекът, който някога бях.
Липсвам си, чисто и просто си липсвам и повече от всичко искам да се върна към себе си и повече никога да не се отделям в търсене на нещо по-добро. Чудя се дали ще мисля така и след години бягане от себе си, дали някога ще пожелая да бъда този човек, който сега стои пред монитора в 2 и 30 сутринта и не знае как опише какво иска.
Сигурно.
Но стоейки над листите пожълтяла от времето хартия, на нощна лампа и няколко Монстъра, осъзнавам какво искам и ми се ще някой просто да... знае? И докато не съм забравила коя съм и за какво се боря, дори когато няма никой онлайн в скайп, нито пък не съм достатъчно мотивирана да пиша в реалния си дневник, ето ме тук.
Помня какъв оптимист съм била някога, обзалагам се, че всички сме тръгнали от там. Тогава, когато реално имах приятели, когато имах едни огромни колкото Тексас амбиции, когато имах надежда, че ще бъда специална, различна, обичана, когато всичко се въртеше около мен и какво аз искам, когато все още имах вяра в себе си, когато всеки ден за мен беше възможност да се усмихна още хиляди пъти, да прегърна любимите си хора, да почувствам, че принадлежа, да надмогна себе си, обикна себе си ...
Тогава затварях очи в леглото вечер, през всички онези вечери, които така обичах, от които сега така се боя, боя се от тъмнината и студа, и празнината, и сълзите, които никой не вижда, от собствените гласове в главата ми как няма смисъл, как съм никой и нищо и как просто трябва да се скрия под завивките и да заспа, за да избягам, защото това е което мога най-добре след всички тези години - да бягам от страховете си вместо да се изправям през тях с гордостта на онова малко момиченце, което се превърна в мой идол, който за жалост аз собственоръчно (с малко помощ от грозния свят) унищожих.
Тогава, затворила очи в леглото, си представях... си се представях един ден, там някъде, в щатите, все пак - моята най-голяма мечта, която също забравих, засмяна и щастлива, заобиколена от хора, които ме ценят, обичат, с които се чувствам в безопасност. И се усмихвах, докато не заспях, а и след това, и сънищата ми бяха изпълнени с толкова цвят и живот, че не знаех дали не са истински, все пак най-малкото, което бяха, е отражение на същността ми. Дете.
Пропастта е толкова голяма, че не знам как съм я прескочила някога, нямам идея как да я прескоча обратно. Пропастта между мечтите ми и реалността.
Пропастта между сърцето ми и това, което ТРЯБВА. А мостът е затворен за мен, докато не се науча да не се боя да мина по него, дори и да е въжен, оръфан мост, който ще се скъса всеки момент. Да, или ще се скъса и ще ме провали или ще издържи и ще ме издигне над самата мен, въпрос на вяра. Вяра, която вече почти загубих и сякаш е била само един от онези мои детски сънища, всички знаем, че след недълго сънищата изчезват от паметта ни като вял спомен от предишен живот.
Но стоейки тук тази вечер съм готова да се изправя над всичко, което се крие в тъмнината, готова съм да надвия всеки страх, всяка пречка по пътя ми към светлината.
Докато още вярвам, че там някъде, далеч, далеч от света, който съм си изградила, има светлина, която ме очаква.
И ще плувам, докато вярвам, че някъде там има бряг. И ще вярвам, докато вярата ще ме поддържа жива.
А докато намеря каквото търся, ще се опитам да завърша теста си, за да легна и да заспя доволна от себе си. Най-вероятно, за да се събудя утре сутрин отново неуверена в това, което правя и в това което съм, несигурна дали си струва...
Но тази вечер, тук и сега, някак вярвам, че греша.

стоп

Събуждам се в 6 сутринта.
Не е справедливо, не е истинско, някой ме мрази, за да ми ограничава съня по тоя начин.
Обръщам се и заспивам отново. Сънищата ми се преплитат с реалността дотолкова, че си вярвам. Вървя към спирката, сама, но ги виждам напред. Тях. Доближавам се и смея да ги заговоря - ето къде усещам, че е сън, никога не бих го направила в реалността. Вървим един до друг, но той продължава да си гледа напред, сякаш някой е нарушил иначе приятното му спокойствие с приятеля му. Ето я и реалността. Той не поглежда.
Изпускам три рейса, докато чакам неговия. Мамка му, иска ми се просто да ме погледне.
И се събуждам.
Разбирам, че е било сън и искам да продължи,затварям очи и в състояние на полусън продължавам да навързвам историята. Той не ме поглежда, дори когато сама управлявам съня си, той не го прави.
ВИЖ МЕ.
Той се качва на автобуса и заминава, далеч от мен. Не че някога е бил истински близо от година насам. Мразя се още повече.

И отварям очи за нов ден с мисълта, че трябва да забравя и да продължа. Но когато изключа чувството към него, не мисля, че има нещо друго, за което да мисля, нещо друго, което да искам толкова силно.
Напразно е.
Оправям се с мисълта, че днес няма да погледна нататък. Нито веднъж, но знам, че лъжа лъжа лъжа себе си. Ще продължа да се надявам, защото това ме тика да се оправя и да изляза навън. Иначе бих останала да лежа в къщи, преструвайки се, че съм болна, а и няма да има нужда да се преструвам много, трябва само да сваля фалшивата си маска и всеки би видял тежко болен човек по лицето ми.
Влизам да се къпя, когато се къпя забравям за всичко. Мечтите нахлуват в тялото ми, но отклонявам мечтите си с него. Само този път, искам да съм сама с въображението си.
Искам да спра да мисля...

не-знам-как-да-озаглавя-напразното-си-съществуване

Уморих се да плача.
Сред всички неща в живота си, които се уморих да правя, това е най-лошото. Имам онова странно чувство, че всеки път нещо се забива в мен и не ми достига въздух, не ми достига надежда. И не искам да продължа, защото ЗНАМ че не е само сега, веднъж, а е всеки ден. Лежа в леглото на тъмно и се опитвам да се боря с чувството, но знам, че на другата сутрин ще се събудя и всичката тъга, изветряла от тялото ми през нощта, ще се впие в мен отново, наново.
Докато пиша, знам, че трябва да го запазя за себе си - нали така правят силните хора, онези, които заслужават живота си, но честно казано в моменти като този не ми пука особено какво заслужавам, не ми пука дали някой ще чете, дали някой ще ме напсува - мен и лабилната ми психика, дали ще бъда приета като лигаво малко момиченце, просто искам... да си помогна. Някак. Както и да е. Но в момент като този единственото, което мога да направя е да избърша сълзите си и да затракам по прашната клавиатура.
Искам да разкажа историята на една загубена възможност, на загубената възможност, заради която не мога да спра да плача, когато съм сама. Виждайки "своята" загубена възможност всеки ден, аз малко по малко осъзнавам колко глупава всъщност съм.... била. Съм и сега и вероятно ще бъда завинаги. Просто едно глупаво дете, което винаги бяга от късмета си, който и без това се появява веднъж в живота. А наистина ли любовта се появява веднъж в живота ? Или онова апокалиптично чувство, че сте създадени един за друг ... отива ли си някога ?
Точно в момента се мразя толкова много, че не мога да си поема дъх.
Още тогава знаех. Някъде вътре в себе си знаех, че трябва да внимавам. Че е нещо повече от просто самонабит филм, но не го виждах на повърхността и го изтървах. Корабът потегли и едва ли някога ще се върне, предполагам.
А чувството се усилва всеки ден, все по-дълбоко в мен бива забиван кол, когато виждам, че щастието е при всички, заслужили го естествено, а аз още се лутам, завинаги се лутам надянала качулката и пъхнала слушалките в ушите си, изобщо не виждам или чувам. И животът отминава ли отминава, а когато се обърна назад прозирам и това е най-лошата част.

Хубаво щеше да е ако те бях забравила, всъщност донякъде бях. Когато не те виждах, разбира се, когато бях твърде наивна да вярвам, че съм щастлива. Но лятото винаги ми действа така, простете ми.
Out of sight, out of heart, they say.
Но самият факт, че навлизаш все по-дълбоко в сърцето ми... съжалявам, по-скоро излизаш от него, където беше скрит досега, и нахлуваш в света ми, в мислите ми. Всяка сутрин се събуждам с мисълта за теб, всяка вечер заспивам с тази мисъл. И в двата случая обляна в сълзи по миналото. И всяко малко нещо, което споделяхме ми напомня и още по-лошо - кара ме да мечтая какво можеше да бъде, ако... ако не бях каквато съм, ако бях истинска, ако бях по-умна, по-проницателна, по-виждаща нещата както са. Какво щеше да е ако можех да те прегърна отново, какво може да е ако само можех да.. ти се усмихна.
Просто усмивка. Всичко, което искам. А не получавам дори поглед. Защото аз хвърлям много, твърде много, просто за да предначертая онзи миг, когато погледите ни ще се срещнат и и може би ще се спомниш, но това така и не се случва, ден след ден. И аз умирам.
Живея с надеждата, че утре ще се случи, ще те засека отново и този път може би и ти ще отчетеш съществуването ми.
Или 'живея' е пресилена дума ?
Всеки ден си натяквам, че трябва да продължа и да търпя, да си мълча, да се усмихвам, да се смея докато съм с приятелите си, понеже никой не би поискал да слуша за глупавите ми терзания, а и аз не искам да говоря, понеже говоренето ме прави още по-слаба отколкото съм. И надявам щастливото изражение, само за да мине денят, да се кача в автобуса и да бъда. Себе си. Сама.
Sometimes I can't stop crying when I'm alone.
Всичко е толкова глупаво, безсмислено, не ме интересува нищо, просто нищото, на което искам да се отдам. Искам да спа с месеци, с години, да се събудя като нов човек на ново място, да ги няма чувствата ми, мислите ми, да нямам минало, само бъдеще.
Понякога ще мисля колко хубаво ще е да получа амнезия. Хората не оценяват подобни възможности. Да започнеш отначало - не с други хора, на ново място, в друго време. Просто да започнеш наново СЪС СЕБЕ СИ.
Не ми трябва образование, не ми трябват способности, не ми трябва външност, не ми трябват мечти, о, особено мечти - не ми трябват. Когато бях малка, бях глупава да смятам, че мечтите ми да най-хубава част от самоличността ми. wrong.
В края на краищата, се оказва, че мечтите ни ни убиват. Разрушават ни. Глупавите ни надежди за нещо, което никога не получаваме. Bullshit.

Омръзна ми да бъда себе си, имам нужда да бъда някой друг. Нещо друго. Или това или по-добре да се превърна в нищо.

Wrong

В момент осъзнала истината, спирам се за секунда, секунда на учудване, секунда на тревога, секунда на страх. Секунда, в която виждам нещата както се - точно и ясно виждам истината. Но какво ако не мога да я приема, да я харесам, да съм една от ...тях. Казват, че всеки трябва да търси мястото си в живота, а наистина ли има място за всеки? Попадала съм съм в прекалено много светове - светове да хора, на които се възхищавам, светове на хора, които мразя, светове на хора, на които искам да подражавам, но никога такъв, в който да се впиша... и докато през голяма част от живота си приемам, че нещо в мен е нередно, в моменти като този тук и сега съм вътрешноубедена, че светът е грешен!

-- 3.11.2011.