Нека бъде светлина

Понякога докато се мъча над тестове в 2 и 30 сутринта, пиейки Монстър след Монстър, едва държаща се на бюрото, поддържана от единствената мисъл, че ТРЯБВА да продължа ако искам да направя нещо хубаво с живота си, се сещам за човекът, който някога бях.
Липсвам си, чисто и просто си липсвам и повече от всичко искам да се върна към себе си и повече никога да не се отделям в търсене на нещо по-добро. Чудя се дали ще мисля така и след години бягане от себе си, дали някога ще пожелая да бъда този човек, който сега стои пред монитора в 2 и 30 сутринта и не знае как опише какво иска.
Сигурно.
Но стоейки над листите пожълтяла от времето хартия, на нощна лампа и няколко Монстъра, осъзнавам какво искам и ми се ще някой просто да... знае? И докато не съм забравила коя съм и за какво се боря, дори когато няма никой онлайн в скайп, нито пък не съм достатъчно мотивирана да пиша в реалния си дневник, ето ме тук.
Помня какъв оптимист съм била някога, обзалагам се, че всички сме тръгнали от там. Тогава, когато реално имах приятели, когато имах едни огромни колкото Тексас амбиции, когато имах надежда, че ще бъда специална, различна, обичана, когато всичко се въртеше около мен и какво аз искам, когато все още имах вяра в себе си, когато всеки ден за мен беше възможност да се усмихна още хиляди пъти, да прегърна любимите си хора, да почувствам, че принадлежа, да надмогна себе си, обикна себе си ...
Тогава затварях очи в леглото вечер, през всички онези вечери, които така обичах, от които сега така се боя, боя се от тъмнината и студа, и празнината, и сълзите, които никой не вижда, от собствените гласове в главата ми как няма смисъл, как съм никой и нищо и как просто трябва да се скрия под завивките и да заспа, за да избягам, защото това е което мога най-добре след всички тези години - да бягам от страховете си вместо да се изправям през тях с гордостта на онова малко момиченце, което се превърна в мой идол, който за жалост аз собственоръчно (с малко помощ от грозния свят) унищожих.
Тогава, затворила очи в леглото, си представях... си се представях един ден, там някъде, в щатите, все пак - моята най-голяма мечта, която също забравих, засмяна и щастлива, заобиколена от хора, които ме ценят, обичат, с които се чувствам в безопасност. И се усмихвах, докато не заспях, а и след това, и сънищата ми бяха изпълнени с толкова цвят и живот, че не знаех дали не са истински, все пак най-малкото, което бяха, е отражение на същността ми. Дете.
Пропастта е толкова голяма, че не знам как съм я прескочила някога, нямам идея как да я прескоча обратно. Пропастта между мечтите ми и реалността.
Пропастта между сърцето ми и това, което ТРЯБВА. А мостът е затворен за мен, докато не се науча да не се боя да мина по него, дори и да е въжен, оръфан мост, който ще се скъса всеки момент. Да, или ще се скъса и ще ме провали или ще издържи и ще ме издигне над самата мен, въпрос на вяра. Вяра, която вече почти загубих и сякаш е била само един от онези мои детски сънища, всички знаем, че след недълго сънищата изчезват от паметта ни като вял спомен от предишен живот.
Но стоейки тук тази вечер съм готова да се изправя над всичко, което се крие в тъмнината, готова съм да надвия всеки страх, всяка пречка по пътя ми към светлината.
Докато още вярвам, че там някъде, далеч, далеч от света, който съм си изградила, има светлина, която ме очаква.
И ще плувам, докато вярвам, че някъде там има бряг. И ще вярвам, докато вярата ще ме поддържа жива.
А докато намеря каквото търся, ще се опитам да завърша теста си, за да легна и да заспя доволна от себе си. Най-вероятно, за да се събудя утре сутрин отново неуверена в това, което правя и в това което съм, несигурна дали си струва...
Но тази вечер, тук и сега, някак вярвам, че греша.