стоп

Събуждам се в 6 сутринта.
Не е справедливо, не е истинско, някой ме мрази, за да ми ограничава съня по тоя начин.
Обръщам се и заспивам отново. Сънищата ми се преплитат с реалността дотолкова, че си вярвам. Вървя към спирката, сама, но ги виждам напред. Тях. Доближавам се и смея да ги заговоря - ето къде усещам, че е сън, никога не бих го направила в реалността. Вървим един до друг, но той продължава да си гледа напред, сякаш някой е нарушил иначе приятното му спокойствие с приятеля му. Ето я и реалността. Той не поглежда.
Изпускам три рейса, докато чакам неговия. Мамка му, иска ми се просто да ме погледне.
И се събуждам.
Разбирам, че е било сън и искам да продължи,затварям очи и в състояние на полусън продължавам да навързвам историята. Той не ме поглежда, дори когато сама управлявам съня си, той не го прави.
ВИЖ МЕ.
Той се качва на автобуса и заминава, далеч от мен. Не че някога е бил истински близо от година насам. Мразя се още повече.

И отварям очи за нов ден с мисълта, че трябва да забравя и да продължа. Но когато изключа чувството към него, не мисля, че има нещо друго, за което да мисля, нещо друго, което да искам толкова силно.
Напразно е.
Оправям се с мисълта, че днес няма да погледна нататък. Нито веднъж, но знам, че лъжа лъжа лъжа себе си. Ще продължа да се надявам, защото това ме тика да се оправя и да изляза навън. Иначе бих останала да лежа в къщи, преструвайки се, че съм болна, а и няма да има нужда да се преструвам много, трябва само да сваля фалшивата си маска и всеки би видял тежко болен човек по лицето ми.
Влизам да се къпя, когато се къпя забравям за всичко. Мечтите нахлуват в тялото ми, но отклонявам мечтите си с него. Само този път, искам да съм сама с въображението си.
Искам да спра да мисля...