Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

понеделник, 31 май 2010 г.

Shoulder to cry on

I`ve been away.
Too far from reality.

Когато загасна и последната свещ, когато останах на тъмно в огромната празна стая... осъзнах, че вече и чувството го няма в стомаха ми. Пеперудите отлетяха и го отнесоха заедно със себе си някъде другаде. Далеч.
Но също така осъзнах, че онази част от сърцето ми, която отне без никакво усилие, завинаги остава при теб, няма да ми я върнеш. Вероятно си я пъхнал в някоя стара кутия за обувки, където криеш и всички други отнети парчета от сърца. Защото наистина не заслужавам своя собствена кутия за обувки, както остава за малко пространство в гръдния ти кош, където да носиш откраднатото ми сърце близо до своето.
Жалко е всичко, на което бях готова тогава. Жалко е и как провалих всичко с напразното си желание да избягам от любовта... но когато аз не успях - любовта избяга от мен. Без да и мигне окото. Избяга и отнесе част от сърцето ми, което сега стои в някоя кутия за обувки и бие едвам чуто.
Чудя се как стигнахме до тук, след всичко, през което минахме.
Нито хората, нито мечтите, нито разстоянието можеше по някакъв начин да ни накара да се обичаме по-малко. И не говоря просто така, защото знам, че любов имаше. Знам, защото го показвахме, не беше простодуми. Знам, че е далеч ... всичко, но имам нужда да върна времето. Не, за да променя нещо, просто, за да го изживея отново.
Това сега няма значение обаче.
Не за това отворих дълго неотваряния си блог.

Когато споделя някое мое опасение с някого..започвам да си вярвам още повече. Лошо. Защото виждам, какво смятам да направя сега.
Споделям.
Че пак започвам да обмислям варианта .. да искам нещо, което не мога да имам.
А нещото и толкова грешно, че чак ме кара да се чувствам гузно, а аз не се чувствам така често. Даже е твърде рядко и така ми харесва - да вярвам в себе си.
Не разбирам лесно намеци, ясно е, обаче от няколко дни насам се чувствам, хах, искаща да започнем даскало най-после. Знам, че ще е безполезно, защото вече е почти юни и лятото е така близо, но съм тотално объркана от себе си и ми е супер трудно да призная какво искам. Не искам да признавам, защото ме е страх, че шибаното увлечение почти никога не остава само шибано увлечение щом говорим за мен.
Лошо. Защото не бих могла да забравя последния път. Последния път, когато разруших живота и мечтите си заради нещо, което не мога да имам. Можех само да се надявам в хората, че тях ги е грижа. Че в крайна сметка си струвам усилието, обаче грешах. Още греша.
Спомням си и че обещах да не се поддавам отново, защото знам каква безнадеждна романтичка съм... някъде мноооого дълбоко в себе си xD Знам, че това ще е поредната грешка, поредното откъснато от сърцето ми парче, което никой няма да ми върне. Отдавна не се раздавам, съжелявам. От сега нататък ще чакам останалите да действат, ще оставя тях да остават с разбити сърца и отнети мечти, майната им, честно.
А аз мога само да стоя отстрани и да вярвам... че някой ден ще се почувствам горда от това, което съм избрала като свой път... да остана на тротуара.

Но все си мисля, че би излязло нещо много хубаво от тази драма. (:
Нищо, че значеше само за мен.. дам.

вторник, 18 май 2010 г.

Blue memories

Синьо е.
Знаеш ли, като гледам колко е синьо си спомням за теб.
Синьото небе, изпъстрено с бели пухкави облачета.
Там, на онази зелена поляна, която открихме на средата на нищото, там, където и на двамата ни беше трудно да отлепим поглед от синьото небе, което беше сякаш целия ни свят. И нищо друго нямаше значение. За миг само си позволих да се откъсна от него, за миг само, просто профилактично, откъсвах погледа си и се взирах навместо в небето - в очите ти.
И виждах погледа на дете, получило всичко за което е мечтало някога. Поглед пълен с мечти, поглед пълен с живот. И тогава ти отлепи този поглед от синьото небе и ме погледна в очите. Тогава видях, че е пълен с любов. И нямаше нито капка страх от това да ме изгубиш. Защото виждаше моя поглед и знаеше, че това никога няма да се случи. Където и да сме, каквито и да сме, каквото и да правим.
Нищо от времето, когато не бяхме заедно, нямаше значение.
Нямаше значение с кого се прегръщаме.
Нямаше значение на чие рамо плачем.
Нямаше значение колко бонбончета тик-так изядохме, въпреки че си обещахме да не го правим.
Нямаше значение колко цигари изпуши, въпреки че уж ги спря заради мен.
Нямаше значение, че всички ни повтаряха колко обречена е връзката ни.
Нямаше значение, когато погледите ни следяха други.
Нито пък, когато казвахме на други колко много значат.
Всичко това нямаше значение. Всичко беше лъжа.
Истинско беше от момента, в който те видех да слизаш от автобуса. До този, в който си тръгваше. Истинско беше, когато ТИ ме прегръщаше, когато ТИ ме целуваше, когато се взирах с часове в ТВОЯТА усмивка и не исках да знам, какво има навън, в реалния свят.
Моята вълшебна приказка ми стигаше, ти ми стигаше.
Тогава.
И още би ми стигал, ако беше мой. Ако не бях напуснала вълшебния свят, за да се върна в реалността, ако знаех какво губя, когато си взех живота с последни думи "Сбогом. Вече не се обичаме както преди". Въпреки че виждах в погледа ти, че огънят е същият.
А аз се опитвах да го огася с кофи вода, само за да смекча съвестта си.
Грешах.
Греша и сега като пиша това, няма да ми олекне, няма да сломя болката.
Просто чувствам нужда да пиша за нещо... истинско.
Стига сме се лъгали, знам, че загубих много. Лощото е, че не спечелих нищо в заменя.
И че съм готова на всичко за още един поглед очи в очи.
Както преди. Както винаги.

понеделник, 17 май 2010 г.

Just close your eyes and ignore the smoke

" Изгрев е. И ? Красиво е. И? Не разбираш ли, това е изгрев, гледай и не говори. Какво му е толкова специалното, всяка сутрин има изгрев. Всяка сутрин е различна, всяка сутрин принадлежи на различен живот. А тази може да ни е последната, гледай и не говори. "

Мислите ми са пропити с мизирмата на изгорели мечти. Дори пламъкът угасна бавно и постепенно, вече дори не помня какво беше, когато все още чувах ударите на сърцето си - всеки по-силен от предишния, всеки все повече за любовта от предишния. Вече не виждам в миналото на забравените думи, прогоних го нарочно, за да не боли, но виждам какво стана, когато празнотата замести болката. И никога не съм вярвала, че ще падам на колене с молби да върна времето назад със шест месеца. Тогава, през онази незабравима ваканция, когато затварях очи и игнорирах пушека на изгорялата до основи свещ с последни сили. Когато сълзите бяха така горещи, че нощите не стигаха, за да се наситя на нежния им допир. Когато посрещах изгрева, след като не бях мигвала цяла нощ в очакване на нищото, когато тялото ми се слееше със студените завивки, след игрев - когато очите вече подпухваха от компютърния екран и започваха сами да се затварят, сякаш търсещи спасение. Спасение от всичко ужасно, което виждаха. Спасение от всяка нова сълза. И сънищата бяха единствено избавление, когато вече не знаех защо живея и чаках единствено изгрева. Ден след ден. А болката ставаше все по-силна, докато смеха - все по-приглушен.
И спрях да вярвам, спрях да се надявам, че може би някой ден... че може би някак всичко ще се промени. Спрях и да искам това да се случи, защото болката започна да ми харесва. Такава каквато я получавах, каквата си я причинявах. Обичах силната музика, проглушаваща ушите ми и караща ме да усещам пулса в главата си. Обичах пукането на тялото ми, когато се опитвах да стана на крака след поредния проспан ден. Обичах острието на ножицата, с което се забавлявах да изписвам думи по тялото си през безсънните нощи в очакване на искрица светлина.
Не исках нищо, не исках да живея, но не исках и да умирам и беше перфектно. Защото беше точно така: полужива, полумъртва се носих като сянка, незабележима сива сянка, избягвах погледи, защото в тях се криеха искри надежда, а аз не исках надежда. Бях я преудоляла, не исках да се връща. А хората малко по малко започнаха да странят от мен, виждайки, че ги мразя от дъното на душата си . И ги мразех, как ми липсва омразата, как ми липсва да ги гледам и да виждам отчаяните им опити да намерят смисъл на жалкия си живот.
Мразя онзи ден, в който реших да поставя ново начало. Мразя го така както мразех през онези дни себе си. Започнах да се усмихвам, макар и фалшиво, започнах да харесвам хората, започнах отново да държа на тях и виждах как те ме разочароват, но продължавах да ги обичам, защото най-сетне осъзнах, че те са ми най-ценни. Вече не изпитвах потребност от многоцветните изгреви, нали светлината нахлу в живота ми и през останалата част от деня. Въртях се около себе си, опитвайке си да се погледна отстрани, за да видя промяната и да се почувствам горда поне за част от секундата. Но когато това се случи... видях, че не е истинско. Одавях спомените, криех сълзите, повтарях си - на мен и на всички останали - че всичко е наред докато вътрешно крещях с пълен глас и с последна надежда някой да ме чуе. Защото и надеждата се беше върнала по-силно от всякога и не искаше да ми даде и минута тишина. Не беше истинско, не. Истинско беше през онази ваканция - тогава усетих всичко, което човек би могъл да усети и се чувствах нещастна... но хубаво нещастна. Влюбено нещастна.
Но всичко е така далечно - нямаше трепети, нямаше вълнения.
А болка.
Сега е празнота.
А мислите са пропити с миризмата на изгорели мечти.
Мечти, които вече не значат нищо.

Еverywhere, nowhere

Keep your feet on the ground
When your head's in the clouds

Отказах се. Сериозно, този път бях сериозна до мозъка на костите си - край.
Блоговете имам предвид, от блоговете се отказах. И не само. Но особено от блоговете, защото е излишно да споделям всяко чувство минало през мен с шепа хора, които не познавам, при положение, че мога да го споделя с тези, които наистина са до мен - готови да слушат всяка мизерна частица от скучния ми живот.
Въпреки че се отказах пак съм тук - поредното доказателство колко спазвам обещанията си. Но това е едно незначително доказателство.
Докато четях извадки от стари блогове и дневници, тогава открих колко глупави напразни обещания съм дала и колко некадърно съм ги изпълнила. Откривам и колко глупави неща продължавам да правя, дори след като вече не давам и чук за това, какво ще си помислят хората. Виждам как постоянно си отварям скайпа само, за да хвърля едно око какво има в скайп балончето. Преглеждам фейсбук листата си, за да видя дали случайно ... само случайно. И знам, че мисълта, че е както съм пожелала по никакъв начин не ме топли, защото и без това няма да се променя. Нито аз. Но поглеждам. Понякога поглеждам с някаква последна надежда. И когато се върна от някъде и на скайп са ми се насъбрали 43573 пропуснати съобщения пак се надявам едно от тях да е от него. Знам, че няма никакъв шанс. Знам, че лятната ваканция бе така далеч, но тая напразната надежда да пише. Защото ми липсва.
Не че искам, напротив - не искам. Не искам, защото знам какво ще последва. Знам, че ще дойде ред на дълго упражняваната от мен сцена, в която главна роля изиграва последното "сбогом" . Не искам да идва този момент, моментът, в който най-сетне показвам, че не съм безплатна, нито глупава. Страх ме е. Страх ме е да говоря истината пред него, но щом не мога да говоря истината, няма смисъл да оповавам всичко на лъжи, нали? Няма.
...
Напразните обещания, който така и така остават само обещания, които мачкам упорито. Те и аз вървим заедно към моя край. Те да бяха истина, де да можех да си повярвам. Поне веднъж. Веднъж да мога да си повярвам, че съм го намразила толкова - колкото го обичах.
На път съм да го сторя, но няма да обещавам нищо. Не и този път. Понеже не искам да се превърне в поредното напразно обещание. Не и този път, твърде дълбоко затънах, за да продължавам да вярвам. От сега нататък само ще го искам. Колкото по-силно мога - толкова по-добре.