Blue memories

Синьо е.
Знаеш ли, като гледам колко е синьо си спомням за теб.
Синьото небе, изпъстрено с бели пухкави облачета.
Там, на онази зелена поляна, която открихме на средата на нищото, там, където и на двамата ни беше трудно да отлепим поглед от синьото небе, което беше сякаш целия ни свят. И нищо друго нямаше значение. За миг само си позволих да се откъсна от него, за миг само, просто профилактично, откъсвах погледа си и се взирах навместо в небето - в очите ти.
И виждах погледа на дете, получило всичко за което е мечтало някога. Поглед пълен с мечти, поглед пълен с живот. И тогава ти отлепи този поглед от синьото небе и ме погледна в очите. Тогава видях, че е пълен с любов. И нямаше нито капка страх от това да ме изгубиш. Защото виждаше моя поглед и знаеше, че това никога няма да се случи. Където и да сме, каквито и да сме, каквото и да правим.
Нищо от времето, когато не бяхме заедно, нямаше значение.
Нямаше значение с кого се прегръщаме.
Нямаше значение на чие рамо плачем.
Нямаше значение колко бонбончета тик-так изядохме, въпреки че си обещахме да не го правим.
Нямаше значение колко цигари изпуши, въпреки че уж ги спря заради мен.
Нямаше значение, че всички ни повтаряха колко обречена е връзката ни.
Нямаше значение, когато погледите ни следяха други.
Нито пък, когато казвахме на други колко много значат.
Всичко това нямаше значение. Всичко беше лъжа.
Истинско беше от момента, в който те видех да слизаш от автобуса. До този, в който си тръгваше. Истинско беше, когато ТИ ме прегръщаше, когато ТИ ме целуваше, когато се взирах с часове в ТВОЯТА усмивка и не исках да знам, какво има навън, в реалния свят.
Моята вълшебна приказка ми стигаше, ти ми стигаше.
Тогава.
И още би ми стигал, ако беше мой. Ако не бях напуснала вълшебния свят, за да се върна в реалността, ако знаех какво губя, когато си взех живота с последни думи "Сбогом. Вече не се обичаме както преди". Въпреки че виждах в погледа ти, че огънят е същият.
А аз се опитвах да го огася с кофи вода, само за да смекча съвестта си.
Грешах.
Греша и сега като пиша това, няма да ми олекне, няма да сломя болката.
Просто чувствам нужда да пиша за нещо... истинско.
Стига сме се лъгали, знам, че загубих много. Лощото е, че не спечелих нищо в заменя.
И че съм готова на всичко за още един поглед очи в очи.
Както преди. Както винаги.