Just close your eyes and ignore the smoke

" Изгрев е. И ? Красиво е. И? Не разбираш ли, това е изгрев, гледай и не говори. Какво му е толкова специалното, всяка сутрин има изгрев. Всяка сутрин е различна, всяка сутрин принадлежи на различен живот. А тази може да ни е последната, гледай и не говори. "

Мислите ми са пропити с мизирмата на изгорели мечти. Дори пламъкът угасна бавно и постепенно, вече дори не помня какво беше, когато все още чувах ударите на сърцето си - всеки по-силен от предишния, всеки все повече за любовта от предишния. Вече не виждам в миналото на забравените думи, прогоних го нарочно, за да не боли, но виждам какво стана, когато празнотата замести болката. И никога не съм вярвала, че ще падам на колене с молби да върна времето назад със шест месеца. Тогава, през онази незабравима ваканция, когато затварях очи и игнорирах пушека на изгорялата до основи свещ с последни сили. Когато сълзите бяха така горещи, че нощите не стигаха, за да се наситя на нежния им допир. Когато посрещах изгрева, след като не бях мигвала цяла нощ в очакване на нищото, когато тялото ми се слееше със студените завивки, след игрев - когато очите вече подпухваха от компютърния екран и започваха сами да се затварят, сякаш търсещи спасение. Спасение от всичко ужасно, което виждаха. Спасение от всяка нова сълза. И сънищата бяха единствено избавление, когато вече не знаех защо живея и чаках единствено изгрева. Ден след ден. А болката ставаше все по-силна, докато смеха - все по-приглушен.
И спрях да вярвам, спрях да се надявам, че може би някой ден... че може би някак всичко ще се промени. Спрях и да искам това да се случи, защото болката започна да ми харесва. Такава каквато я получавах, каквата си я причинявах. Обичах силната музика, проглушаваща ушите ми и караща ме да усещам пулса в главата си. Обичах пукането на тялото ми, когато се опитвах да стана на крака след поредния проспан ден. Обичах острието на ножицата, с което се забавлявах да изписвам думи по тялото си през безсънните нощи в очакване на искрица светлина.
Не исках нищо, не исках да живея, но не исках и да умирам и беше перфектно. Защото беше точно така: полужива, полумъртва се носих като сянка, незабележима сива сянка, избягвах погледи, защото в тях се криеха искри надежда, а аз не исках надежда. Бях я преудоляла, не исках да се връща. А хората малко по малко започнаха да странят от мен, виждайки, че ги мразя от дъното на душата си . И ги мразех, как ми липсва омразата, как ми липсва да ги гледам и да виждам отчаяните им опити да намерят смисъл на жалкия си живот.
Мразя онзи ден, в който реших да поставя ново начало. Мразя го така както мразех през онези дни себе си. Започнах да се усмихвам, макар и фалшиво, започнах да харесвам хората, започнах отново да държа на тях и виждах как те ме разочароват, но продължавах да ги обичам, защото най-сетне осъзнах, че те са ми най-ценни. Вече не изпитвах потребност от многоцветните изгреви, нали светлината нахлу в живота ми и през останалата част от деня. Въртях се около себе си, опитвайке си да се погледна отстрани, за да видя промяната и да се почувствам горда поне за част от секундата. Но когато това се случи... видях, че не е истинско. Одавях спомените, криех сълзите, повтарях си - на мен и на всички останали - че всичко е наред докато вътрешно крещях с пълен глас и с последна надежда някой да ме чуе. Защото и надеждата се беше върнала по-силно от всякога и не искаше да ми даде и минута тишина. Не беше истинско, не. Истинско беше през онази ваканция - тогава усетих всичко, което човек би могъл да усети и се чувствах нещастна... но хубаво нещастна. Влюбено нещастна.
Но всичко е така далечно - нямаше трепети, нямаше вълнения.
А болка.
Сега е празнота.
А мислите са пропити с миризмата на изгорели мечти.
Мечти, които вече не значат нищо.