Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

понеделник, 17 май 2010 г.

Just close your eyes and ignore the smoke

" Изгрев е. И ? Красиво е. И? Не разбираш ли, това е изгрев, гледай и не говори. Какво му е толкова специалното, всяка сутрин има изгрев. Всяка сутрин е различна, всяка сутрин принадлежи на различен живот. А тази може да ни е последната, гледай и не говори. "

Мислите ми са пропити с мизирмата на изгорели мечти. Дори пламъкът угасна бавно и постепенно, вече дори не помня какво беше, когато все още чувах ударите на сърцето си - всеки по-силен от предишния, всеки все повече за любовта от предишния. Вече не виждам в миналото на забравените думи, прогоних го нарочно, за да не боли, но виждам какво стана, когато празнотата замести болката. И никога не съм вярвала, че ще падам на колене с молби да върна времето назад със шест месеца. Тогава, през онази незабравима ваканция, когато затварях очи и игнорирах пушека на изгорялата до основи свещ с последни сили. Когато сълзите бяха така горещи, че нощите не стигаха, за да се наситя на нежния им допир. Когато посрещах изгрева, след като не бях мигвала цяла нощ в очакване на нищото, когато тялото ми се слееше със студените завивки, след игрев - когато очите вече подпухваха от компютърния екран и започваха сами да се затварят, сякаш търсещи спасение. Спасение от всичко ужасно, което виждаха. Спасение от всяка нова сълза. И сънищата бяха единствено избавление, когато вече не знаех защо живея и чаках единствено изгрева. Ден след ден. А болката ставаше все по-силна, докато смеха - все по-приглушен.
И спрях да вярвам, спрях да се надявам, че може би някой ден... че може би някак всичко ще се промени. Спрях и да искам това да се случи, защото болката започна да ми харесва. Такава каквато я получавах, каквата си я причинявах. Обичах силната музика, проглушаваща ушите ми и караща ме да усещам пулса в главата си. Обичах пукането на тялото ми, когато се опитвах да стана на крака след поредния проспан ден. Обичах острието на ножицата, с което се забавлявах да изписвам думи по тялото си през безсънните нощи в очакване на искрица светлина.
Не исках нищо, не исках да живея, но не исках и да умирам и беше перфектно. Защото беше точно така: полужива, полумъртва се носих като сянка, незабележима сива сянка, избягвах погледи, защото в тях се криеха искри надежда, а аз не исках надежда. Бях я преудоляла, не исках да се връща. А хората малко по малко започнаха да странят от мен, виждайки, че ги мразя от дъното на душата си . И ги мразех, как ми липсва омразата, как ми липсва да ги гледам и да виждам отчаяните им опити да намерят смисъл на жалкия си живот.
Мразя онзи ден, в който реших да поставя ново начало. Мразя го така както мразех през онези дни себе си. Започнах да се усмихвам, макар и фалшиво, започнах да харесвам хората, започнах отново да държа на тях и виждах как те ме разочароват, но продължавах да ги обичам, защото най-сетне осъзнах, че те са ми най-ценни. Вече не изпитвах потребност от многоцветните изгреви, нали светлината нахлу в живота ми и през останалата част от деня. Въртях се около себе си, опитвайке си да се погледна отстрани, за да видя промяната и да се почувствам горда поне за част от секундата. Но когато това се случи... видях, че не е истинско. Одавях спомените, криех сълзите, повтарях си - на мен и на всички останали - че всичко е наред докато вътрешно крещях с пълен глас и с последна надежда някой да ме чуе. Защото и надеждата се беше върнала по-силно от всякога и не искаше да ми даде и минута тишина. Не беше истинско, не. Истинско беше през онази ваканция - тогава усетих всичко, което човек би могъл да усети и се чувствах нещастна... но хубаво нещастна. Влюбено нещастна.
Но всичко е така далечно - нямаше трепети, нямаше вълнения.
А болка.
Сега е празнота.
А мислите са пропити с миризмата на изгорели мечти.
Мечти, които вече не значат нищо.

Няма коментари:

Публикуване на коментар