Aggression could kill the noise in your head

Омръзна ми от вас, сериозно, хора. И животни.
Да се има впредвид, че почти сяко изречение, в което говоря за много хора, всъщност се отнася за абсолютно един.
То не бяха филми, не бяха криви усмивки, не бяха злобни погледи.
Знам, знааам, че е трудно. Познавам се все пак, знам, че съм трудна. Много дори съм трудна, знам, че никой не може да ме разбере. Недейте опитвайте тогава.
И мамка му, как мразя някой да се прави на интересен, използвайки добрия стар игнор. Ок, и аз понякога го прилагам и то на хора, за които главата си режа, обаче ме дразни фактът, че вие го правите нарочно. Ей така да ми стане тъпо, да се почувствам виновна, да тръгна да ви се извинявам, омолявам.. чакай. Стоп.
Да се извинявам ли? Та за какво ще се извинявам, нали не бях тая дето ви заеба.
But no one cares about the truth.
Всеки иска да се почувства ценен нали? Особено вие. Искате да се почувствате ценени не заради това, което сте, а заради тъпото чувство у ваш'те наивни приятели, че си струвате всъщност. Wrong, wrong, wrong.
Знам, че е супер мега хипер wrong, ама съм го правила знаааам. Няма нужда да ми го натяквате, и на колене бих паднала да не го правите. Бла.
Днеска мислех, че е ще утра хубаво :> И в един момент, да, онзи момент, в който наближих училище и видях как на двора се изнизва малка група хора. На групички. И нещо ми цъкна в главата (чудя се какво, драги, крушката отдавна гръмна) и ми мина мисълта, че може би, само може би, това няма да е дългоочакваният ден.
Не може и да си предствите колко се оказах права.
Обаче нали хората са казали, че колкото по-малко очакваш - още по-малко получаваш.
Deeply disappointed. Yeah.
Би било хубаво. Ако не мълчах през цялото време като риба и ако не смеех да направя нито една шеговита забележка. Щото иди речи, много смях щеше да има ако бях си отворила устата. Защото доста можех да кажа.
Карай. Нали с тъпаци не тряа да се занимаваме.
За сметка на това обаче, някой не млъкнаха.
What did u think, Riiiiin?!
Ъргх, не мислих, просто не помислих. Апък се канех на Джулай да ходя с тях, хаха.
Айде бе, смях щеше да е. Щях да си тръгна на втората секунда като започнат да говорят пълни безсмислени шитни по адрес на напълно шитави хора.
Ама не, вижте, може пък да отида на Джулай с Галс ииии с онея прочутите от 11 клас, дето не ги знаем даже от кое даскало са и какъв цвят долни гащи носят (да, аз винаги проучвам хората и първото нещо, което научавам е цвета на гащите). Right, изненадах ви, изненадах ви. Почти колкото бях изненадана днес.
Апък, за да стигна до Марияна сутринта ми трябваше ансансьор... или стъпби. Но мързела надделя и взех че се бътнах в малката кабинка и натиснах копчето. На няколко пъти ми се изправи косата, на няколко пъти на гърлото ми засядаше пъсък и си казвах "омг, ся ще спре тази магична кутия и ще се озова заклещена тук." Но най-лошото беше, че си помислих също: "...и няма да мога да отида на училище" После се засмях. Не, защото беше смешно, просто реших, че няма начин да пропусна прекрасния последен ден.
Wrong, truly, madly, deeply wroooong.
Съжелявах, че не съм заседнала в кутията, но кой да чуе.
Айде тва да не е "Дони Дарко", че да върна времето на назад и да набия един шут на кутията. И тя нали не е Тардис, щото не е синя ии знаете: не е bigger on the inside -- щеше да спре и да се развали за поне половин ден. Фейл. Ама от яките.
Хах, на какво не съм готова само да не ходя на даскало, да.

Разочарована съм. Много рядко някой успява така да ме разочарова.
Единствени сме по рода си, братя ^^
Мисля отнех много от ценното ви време, за да ви занимавам с пълни глупости. Еми да ама не. Не са глупости! Така де, за мен не са. Значат много. Значеха много и хората, и мястото, и времето, и снимките. Обаче май беше само за мен.
Ако можеш да си остана лятната ваканция със спомените за тях преди този знаменит ден.
Но не. За урок да ми е.
Stay away from disappointments.



-- Рин бяга да яде маслини и да се радва на Нощен патрул *оплез*

Bye

Ще ми се щастието ти да не беше фалшиво колкото самия теб.
Изключително ми е неприятно да призная, че границата между любовта и омразата е така тънка. Уви. Съзерцевам развоя на събитията и най-после започвам да виждам ценните неща.
И ти не си едно от тях.
Съжелявам.
Сбогом... изгубен страннико.

Draw a dream

Слушаш ли добре? Ок. Затвори очи и слушай.

Представи си, че си някъде другаде. Картина на празна бяла стая, празна ужасно бяла стая, толкова бяла, че те болят очите накъдето и да погледнеш. Няма врати. Няма прозорци. Само бяло. А ти си седнал в средата на празната бяла стая с четка в ръка, докато около теб са наредени кутии с бои.
Всеки цвят, за който се сетиш.
Ето ти бяла стая с бели стени, четка за рисуване и милиони цветове.
Сега рисувай.
Своя свят.

~

Добро утро. Без значение, че е 16:00, без значение, че моето утро започна още в 6:00, когато майка, в един глас с алармите на телефона и тази на айпода, се разпищя.
Няма значение нищо друго освен това, че е утро!
Утро е и е пролет и е така познато всичко, сякаш съм в дежа-вю картина. А спомените нахлуват в главата ми, но толкова неясни и объркани, че изглеждат като далечен сън.
Сякаш е както преди две години. Чувствам го абсолютно същото както онзи юни месец.
Като изключим тежастта, болката, сълзите, алкохола, кламерите, спомените, изгорелите мечти, слънцето, дъжда, музиката, филмите, бягането в дъжда, скачането в локвите, ангелите, звездите, теб.
Но всичко е някак маловажно. И се върнахме на мястото, от където бяхме тръгнали.Почвам пак да ставам леко червена като си помисля за глупавите автобуси, за глупавата Варна. Обръщам се да гледам назад и те виждам, но също като онзи юни преди две години - не съществувам. Invisible. Всичко се отмива от летния дъжд. Всичко освен болката. И кръвта по ръцете ти - да, кръвта от сърцето ми, което ти стиска до пръсване.
И също като онзи юни 2008 те искам силно. Още по-силно. Но още по-добре знам, че всичко е загуба на време и сълзи. Невъзможно е.
Беше невъзможно от самото начало, но аз взех, че повярвах, и се оставиш по течението. А то ме върна на същото място.
An angel like you to be with a jerk like me. Impossible.

Forever

Завинаги,спомняй си онези дни.
Нека дъжда да ти напомни,
как от мен се стопли,
докато навън вали.
И как се радвах,че се будя,
Вярвах,че ще бъде-Завинаги.

~ Борис Солтарийски - Завинаги

Ще запомня датата 12.02.2009 завинаги, с това, че на тази дата изпитах едно от най-невероятно-истинските чувства, които съм изпитвала. Чувствах се така щастлива, чувствах живота си така подреден, че исках да умра точно в тези секунди. Исках сърцето ми да спре. Точно тогава, когато съм щастлива.
Искам да умра с онази усмивка, с трепет, гъделичкащ ме отвътре.
Завинаги ще помня тази нощ, защото знам, че почувствах нещо толкова чисто и просто: щастие. И то не от друго, а от прости факт, че говорихме като приятели. Стига ми, да, само това. Само приятелство ми стига, искам любов, изпитвам любов, но дори най-малкият му жест би могъл да ме съживи.
И да ме убие още веднъж. Но поне се опита да ме убие с щастие.
Красива смърт.
Туптящо сърце.
Чисти мисли.
Виждам как продължава да ме търси, продължава да ми пише, продължава да се интересува. На знам дали е просто от чувство за дълг или е истинско, но... единственото, което мога да направя е да се примиря и да продължавам да съм щастлива.

От това се нуждае сърцето ми. От това, някой да го кара да бие за него.




п.с. Това е изключително стара публикация от мой стар блог, който закрих отдавна. Но тази съм я запазила. И сега като я чета - виждам защо - ценна е. И красива.

To burry the castle

Често се питам, какво би било ако всички говорихме истината лице в лице. Без тайни, без скрити истини, без лъжи.
Като малка винаги съм вярвала в един по-истински свят, от този, който тогава не познавах. Представях си сладоледени хълмове с летящи понита, акащи пеперудки.

Представях си как всички се държим за ръце, без да се пускаме каквото и да стане.
Представях си, че сме едно цяло, че на никого не му пука за самия себе си, толкова колкото за останалите.
Представях си, че всяка стъпка към върха - ни доближава към най-хубавото, че няма връщане назад.
Представях си, че мечтите стават реалност.
Представях си всичко това и живеех в собствената си представа, без страх, че всичко ще свърши, без угризение, че може би част от представите ми са лъжа.

Тогава реших да им позволя да нахлуят в живота. И не само - предложих им възможно най-уютната стая - в гръдния си кош, близо до сърцето си.Предложих им кошче за всеки техен душевен отпадък, от който имат нужда да се отърват. Предложих им приятел.
А те ми взеха всичко и ме напуснаха.И представите ми взеха, дори не осъзнах как целият ми измислен от самата мен свят рухна - все едно ей така, на шега. Гледах дълго назад, опитвайки си да си обясня къде сгреших, опитвах да поправя грешката си, но дори не знаех каква е тя и нямаше как да направя каквото и да е.Търсих спасение в по-маловажни неща, които там, в моя разрушен свят, бяха така грешни, така ненужни.
Чувствах се самотна, независимо, че бях обградена от хора, готови на всичко, за да ми помогнат. Аз исках да ми върнат всичко, което ми отнеха. Исках си старите приятели, въпреки че знаех колко е глупаво да искам хора, на които явно никога не им е пукало за мен.
Но препрочитайки стари хронологии, стари смс-и на стария, потънал в прах, телефон, дневници, които отдавна не значат нищо... привидно, всъщност са така вярни, всъщност много малко се е променило, от това, което чувствах тогава, виждам че съм грешала. Че съм искала твърде много в замяна на нищо – че аз бях тяхното кошче за душевни отпадаци, а когато те искаха да ми помогнат аз се дърпах.
Опитах се да променя това, да се уча от грешките си, но това ме направи само още по-уязвима. Отново допуснах хора до себе си, този път още по-близко, още по-истински. Още по-болезнено... беше, когато отново ми отнеха това, което бях спечелила.
Въпреки че продължавах да вярвам сляпо, да се боря срещу всеки обрат на живота, отново се срути красивият ми замък от карти. И отново всички успяха да избягат, само аз останах затрупана там – под хилядите черно-червени карти – сама със себе си. Пак. Пардон, не пак – отново. Годините прекарани под отломките на разбитите ми мечти, по-скоро разбития ми вълшебен свят, който се опитах да възродя, ме накараха да спра да вярвам.
Спрях и сега съм объркана. Понеже не знам какво искат хората. Чувствам как аз съм единствена, последна от своя вид – мечтателка. Чувствам, че това, което съм изпитала, не еспособен да изпита всеки, защото вземам всичко твърде лично. Въртя оста около мен. И може би това ми е грешката... онази, която така отчаяно се мъчих да науча през цялото време, лежейки под струтения свят на сладоледени хълмове с летящи понита, акащи пеперудки...