Draw a dream

Слушаш ли добре? Ок. Затвори очи и слушай.

Представи си, че си някъде другаде. Картина на празна бяла стая, празна ужасно бяла стая, толкова бяла, че те болят очите накъдето и да погледнеш. Няма врати. Няма прозорци. Само бяло. А ти си седнал в средата на празната бяла стая с четка в ръка, докато около теб са наредени кутии с бои.
Всеки цвят, за който се сетиш.
Ето ти бяла стая с бели стени, четка за рисуване и милиони цветове.
Сега рисувай.
Своя свят.

~

Добро утро. Без значение, че е 16:00, без значение, че моето утро започна още в 6:00, когато майка, в един глас с алармите на телефона и тази на айпода, се разпищя.
Няма значение нищо друго освен това, че е утро!
Утро е и е пролет и е така познато всичко, сякаш съм в дежа-вю картина. А спомените нахлуват в главата ми, но толкова неясни и объркани, че изглеждат като далечен сън.
Сякаш е както преди две години. Чувствам го абсолютно същото както онзи юни месец.
Като изключим тежастта, болката, сълзите, алкохола, кламерите, спомените, изгорелите мечти, слънцето, дъжда, музиката, филмите, бягането в дъжда, скачането в локвите, ангелите, звездите, теб.
Но всичко е някак маловажно. И се върнахме на мястото, от където бяхме тръгнали.Почвам пак да ставам леко червена като си помисля за глупавите автобуси, за глупавата Варна. Обръщам се да гледам назад и те виждам, но също като онзи юни преди две години - не съществувам. Invisible. Всичко се отмива от летния дъжд. Всичко освен болката. И кръвта по ръцете ти - да, кръвта от сърцето ми, което ти стиска до пръсване.
И също като онзи юни 2008 те искам силно. Още по-силно. Но още по-добре знам, че всичко е загуба на време и сълзи. Невъзможно е.
Беше невъзможно от самото начало, но аз взех, че повярвах, и се оставиш по течението. А то ме върна на същото място.
An angel like you to be with a jerk like me. Impossible.