Forever

Завинаги,спомняй си онези дни.
Нека дъжда да ти напомни,
как от мен се стопли,
докато навън вали.
И как се радвах,че се будя,
Вярвах,че ще бъде-Завинаги.

~ Борис Солтарийски - Завинаги

Ще запомня датата 12.02.2009 завинаги, с това, че на тази дата изпитах едно от най-невероятно-истинските чувства, които съм изпитвала. Чувствах се така щастлива, чувствах живота си така подреден, че исках да умра точно в тези секунди. Исках сърцето ми да спре. Точно тогава, когато съм щастлива.
Искам да умра с онази усмивка, с трепет, гъделичкащ ме отвътре.
Завинаги ще помня тази нощ, защото знам, че почувствах нещо толкова чисто и просто: щастие. И то не от друго, а от прости факт, че говорихме като приятели. Стига ми, да, само това. Само приятелство ми стига, искам любов, изпитвам любов, но дори най-малкият му жест би могъл да ме съживи.
И да ме убие още веднъж. Но поне се опита да ме убие с щастие.
Красива смърт.
Туптящо сърце.
Чисти мисли.
Виждам как продължава да ме търси, продължава да ми пише, продължава да се интересува. На знам дали е просто от чувство за дълг или е истинско, но... единственото, което мога да направя е да се примиря и да продължавам да съм щастлива.

От това се нуждае сърцето ми. От това, някой да го кара да бие за него.




п.с. Това е изключително стара публикация от мой стар блог, който закрих отдавна. Но тази съм я запазила. И сега като я чета - виждам защо - ценна е. И красива.