Измежду всичките ужасни чувства, които бушуват в мен, промъква се късче светлина. Толкова мимолетно, че го виждам само за миг, а след това ми е трудно да разбера какво означава, къде да го намеря. Късчето рай.
Светлина, ослепителна светлина над хоризонта, но галеща, нежна, тиха, не пареща, а такава, която сякаш се впива в теб и ти си част от нея, ти си светлината. Ти, в пълното си съвършенство на човек, стоиш сам със светлината и се чувстваш пълен, цял, сякаш нищо не ти трябва, сякаш светът е открит пред теб,целият, и е толкова красив, толкова перфектен.
Мирис на свобода, ефирен, приличен на леко сладникав парфюм, и ти вдишваш и издишваш свободата. Своята.Собствена.
И няма болка, няма угризения, няма тежест, няма запушен нос, няма сънливост.
Нямаш нужда от никого, особено това, хората са толкова далеч, сякаш почти не съществуват, за да се месят в перфектния ти живот. Но не се чувстваш и самотен, напротив, всичко около теб ти е достатъчно, природата, музиката, книгите, филмите - твоя собствена вселена на чудеса.
А ти си центърът и' и ...
И край. Всичко се стопява и пак съм там, в тъмната, тиха, празна, лилава стая и съм сама със себе си, не съм се чувствала по-нещастна, по-самотна, по-далеч от съвършенството.
Просто искам да избягам някъде в главата си и да възцаря хармония там, малко кътче, където да се скрия от целия ужас на този свят.
За ден, два, може би.
Моля ?
четвъртък, 16 август 2012 г.
четвъртък, 14 юни 2012 г.
once upon a time
I could've been a princess, you'd be a king
Could've have a castle, and worn a ring
But no, you let me go.
Не мога да повярвам колко прах е хванало това място. Всъщност не по-малко прах са хванали и мислите ми, чувствам се като антика - стара, разпадаща се. Но не се променям, не съм направила нито крачка. Нито една.
Разкъсвана между онова, което чувствам (или си мисля, че чувствам), и правилното. Дали трябва да се поддам на внушенията на сърцето или на тези на разума. Господи, какво сърце, какъв разум, обърках блога и човека. Но не мога да спра да мисля, да поглеждам, не мога да спра да сънувам. Назад, все назад. Винаги съм знаела, че не мога да се откъсна от миналото, не мога да се откъсна от чувствата, които веднъж съм изпитала, но и не мога да го променя. Тук съм, някак знам, че винаги ще съм тук и ще чакам.
Та, дали да чувствам или да съм умна.
Въпросът на живота ми, честно. И ето я и иронията - аз не знача и каквото и да е решението ми, страхът ми няма да позволи да е първото, защото никога няма да съм достатъчно сигурна, за да взема решение. Mindfuck, indeed.
Но каквото и да си говорим ...
You stole my star.
И имам толкова неща да кажа, толкова неща на направя, но живея тихо, там в мислите си, защото знам, че мога повече, че съм повече от самосъжаляващо се лапе и че след нес идва утре и че утре може да е ДЕНЯТ.
Може би никога на никого не съм споделяла за малката бележка лепната на монитора ми, гласяща "just wait for it", но тя е едно от онези неща, които ми дават надежда за промяна,за бягство. За решение, какво, по дяволите, искам. И да преодолея страха си, страха си от действие, страха си от бездействие, страха си да се чуя, страха си да не се разкрия, защото ако се разкрия пред тях, то аз съм слаба, а аз съм достатъчно слаба и без останалите да знаят.
Чувствам се като развалина, затова съм тук, цял един пропилян живот. Понякога лежа вечер и си мисля, че не го заслужавам - толкова съм неблагодарна. Друг път лежа вечер и си мисля, че не го заслужавам - да страдам толкова заради природата си.
Но главно лежа вечер и докато си мисля заспивам с тази една мисъл, от която не мога да избягам, на сън и яве. Единствената разлика е, че в съня си съм тази, която владее положението и знае, че след всичко останало иска просто да спре времето за миг, за минутка, да спре времето и да те прегърне само за миг. А след това да не остане дори спомена.
Cause you really hurt me.
Хората си мислят, че искат истината от останалите, това може би е най-голямата позната ми заблуда на човешката природа. Истината е най-големият познат ни кучи син.
Искате истината? Ето я: самозалъгвам се всеки ден, всяко едно от горните е лъжа, в която самата аз често вярвам. Истината е, че просто се държа с всички сили за отминали епохи в живота си, защото нямам смелост да продължа. От страх.
Could've have a castle, and worn a ring
But no, you let me go.
Не мога да повярвам колко прах е хванало това място. Всъщност не по-малко прах са хванали и мислите ми, чувствам се като антика - стара, разпадаща се. Но не се променям, не съм направила нито крачка. Нито една.
Разкъсвана между онова, което чувствам (или си мисля, че чувствам), и правилното. Дали трябва да се поддам на внушенията на сърцето или на тези на разума. Господи, какво сърце, какъв разум, обърках блога и човека. Но не мога да спра да мисля, да поглеждам, не мога да спра да сънувам. Назад, все назад. Винаги съм знаела, че не мога да се откъсна от миналото, не мога да се откъсна от чувствата, които веднъж съм изпитала, но и не мога да го променя. Тук съм, някак знам, че винаги ще съм тук и ще чакам.
Та, дали да чувствам или да съм умна.
Въпросът на живота ми, честно. И ето я и иронията - аз не знача и каквото и да е решението ми, страхът ми няма да позволи да е първото, защото никога няма да съм достатъчно сигурна, за да взема решение. Mindfuck, indeed.
Но каквото и да си говорим ...
You stole my star.
И имам толкова неща да кажа, толкова неща на направя, но живея тихо, там в мислите си, защото знам, че мога повече, че съм повече от самосъжаляващо се лапе и че след нес идва утре и че утре може да е ДЕНЯТ.
Може би никога на никого не съм споделяла за малката бележка лепната на монитора ми, гласяща "just wait for it", но тя е едно от онези неща, които ми дават надежда за промяна,за бягство. За решение, какво, по дяволите, искам. И да преодолея страха си, страха си от действие, страха си от бездействие, страха си да се чуя, страха си да не се разкрия, защото ако се разкрия пред тях, то аз съм слаба, а аз съм достатъчно слаба и без останалите да знаят.
Чувствам се като развалина, затова съм тук, цял един пропилян живот. Понякога лежа вечер и си мисля, че не го заслужавам - толкова съм неблагодарна. Друг път лежа вечер и си мисля, че не го заслужавам - да страдам толкова заради природата си.
Но главно лежа вечер и докато си мисля заспивам с тази една мисъл, от която не мога да избягам, на сън и яве. Единствената разлика е, че в съня си съм тази, която владее положението и знае, че след всичко останало иска просто да спре времето за миг, за минутка, да спре времето и да те прегърне само за миг. А след това да не остане дори спомена.
Cause you really hurt me.
Хората си мислят, че искат истината от останалите, това може би е най-голямата позната ми заблуда на човешката природа. Истината е най-големият познат ни кучи син.
Искате истината? Ето я: самозалъгвам се всеки ден, всяко едно от горните е лъжа, в която самата аз често вярвам. Истината е, че просто се държа с всички сили за отминали епохи в живота си, защото нямам смелост да продължа. От страх.
сряда, 7 март 2012 г.
Беки
first, you fuck it all up. then, suddenly, you realize your mistake and you want to come back, but it's too fuckin late for coming back bacause they've already moved on. you are sorry, you are sick, you are mad and you have no idea how to fix it, you just hope deep inside that you actually can. but it's a lie, it has always been.
and then you realize you love them but it doesn't matter coz it's never gonna happen.
you see them everyday, you see them happy and you are glad they are, but you are so mad at yourself that you are not able to even breathe. breathe, what a wonderful word, but that doesn't matter either.
because love is not about breathing, it's about holding your breath as long as u can. and suddenly, you move on. but you can never forget, you can never forgive. ever.
this is the story of your meaningless life. so enjoy it as much as i do.
and then you realize you love them but it doesn't matter coz it's never gonna happen.
you see them everyday, you see them happy and you are glad they are, but you are so mad at yourself that you are not able to even breathe. breathe, what a wonderful word, but that doesn't matter either.
because love is not about breathing, it's about holding your breath as long as u can. and suddenly, you move on. but you can never forget, you can never forgive. ever.
this is the story of your meaningless life. so enjoy it as much as i do.
четвъртък, 5 януари 2012 г.
Нека бъде светлина
Понякога докато се мъча над тестове в 2 и 30 сутринта, пиейки Монстър след Монстър, едва държаща се на бюрото, поддържана от единствената мисъл, че ТРЯБВА да продължа ако искам да направя нещо хубаво с живота си, се сещам за човекът, който някога бях.
Липсвам си, чисто и просто си липсвам и повече от всичко искам да се върна към себе си и повече никога да не се отделям в търсене на нещо по-добро. Чудя се дали ще мисля така и след години бягане от себе си, дали някога ще пожелая да бъда този човек, който сега стои пред монитора в 2 и 30 сутринта и не знае как опише какво иска.
Сигурно.
Но стоейки над листите пожълтяла от времето хартия, на нощна лампа и няколко Монстъра, осъзнавам какво искам и ми се ще някой просто да... знае? И докато не съм забравила коя съм и за какво се боря, дори когато няма никой онлайн в скайп, нито пък не съм достатъчно мотивирана да пиша в реалния си дневник, ето ме тук.
Помня какъв оптимист съм била някога, обзалагам се, че всички сме тръгнали от там. Тогава, когато реално имах приятели, когато имах едни огромни колкото Тексас амбиции, когато имах надежда, че ще бъда специална, различна, обичана, когато всичко се въртеше около мен и какво аз искам, когато все още имах вяра в себе си, когато всеки ден за мен беше възможност да се усмихна още хиляди пъти, да прегърна любимите си хора, да почувствам, че принадлежа, да надмогна себе си, обикна себе си ...
Тогава затварях очи в леглото вечер, през всички онези вечери, които така обичах, от които сега така се боя, боя се от тъмнината и студа, и празнината, и сълзите, които никой не вижда, от собствените гласове в главата ми как няма смисъл, как съм никой и нищо и как просто трябва да се скрия под завивките и да заспа, за да избягам, защото това е което мога най-добре след всички тези години - да бягам от страховете си вместо да се изправям през тях с гордостта на онова малко момиченце, което се превърна в мой идол, който за жалост аз собственоръчно (с малко помощ от грозния свят) унищожих.
Тогава, затворила очи в леглото, си представях... си се представях един ден, там някъде, в щатите, все пак - моята най-голяма мечта, която също забравих, засмяна и щастлива, заобиколена от хора, които ме ценят, обичат, с които се чувствам в безопасност. И се усмихвах, докато не заспях, а и след това, и сънищата ми бяха изпълнени с толкова цвят и живот, че не знаех дали не са истински, все пак най-малкото, което бяха, е отражение на същността ми. Дете.
Пропастта е толкова голяма, че не знам как съм я прескочила някога, нямам идея как да я прескоча обратно. Пропастта между мечтите ми и реалността.
Пропастта между сърцето ми и това, което ТРЯБВА. А мостът е затворен за мен, докато не се науча да не се боя да мина по него, дори и да е въжен, оръфан мост, който ще се скъса всеки момент. Да, или ще се скъса и ще ме провали или ще издържи и ще ме издигне над самата мен, въпрос на вяра. Вяра, която вече почти загубих и сякаш е била само един от онези мои детски сънища, всички знаем, че след недълго сънищата изчезват от паметта ни като вял спомен от предишен живот.
Но стоейки тук тази вечер съм готова да се изправя над всичко, което се крие в тъмнината, готова съм да надвия всеки страх, всяка пречка по пътя ми към светлината.
Докато още вярвам, че там някъде, далеч, далеч от света, който съм си изградила, има светлина, която ме очаква.
И ще плувам, докато вярвам, че някъде там има бряг. И ще вярвам, докато вярата ще ме поддържа жива.
А докато намеря каквото търся, ще се опитам да завърша теста си, за да легна и да заспя доволна от себе си. Най-вероятно, за да се събудя утре сутрин отново неуверена в това, което правя и в това което съм, несигурна дали си струва...
Но тази вечер, тук и сега, някак вярвам, че греша.
Липсвам си, чисто и просто си липсвам и повече от всичко искам да се върна към себе си и повече никога да не се отделям в търсене на нещо по-добро. Чудя се дали ще мисля така и след години бягане от себе си, дали някога ще пожелая да бъда този човек, който сега стои пред монитора в 2 и 30 сутринта и не знае как опише какво иска.
Сигурно.
Но стоейки над листите пожълтяла от времето хартия, на нощна лампа и няколко Монстъра, осъзнавам какво искам и ми се ще някой просто да... знае? И докато не съм забравила коя съм и за какво се боря, дори когато няма никой онлайн в скайп, нито пък не съм достатъчно мотивирана да пиша в реалния си дневник, ето ме тук.
Помня какъв оптимист съм била някога, обзалагам се, че всички сме тръгнали от там. Тогава, когато реално имах приятели, когато имах едни огромни колкото Тексас амбиции, когато имах надежда, че ще бъда специална, различна, обичана, когато всичко се въртеше около мен и какво аз искам, когато все още имах вяра в себе си, когато всеки ден за мен беше възможност да се усмихна още хиляди пъти, да прегърна любимите си хора, да почувствам, че принадлежа, да надмогна себе си, обикна себе си ...
Тогава затварях очи в леглото вечер, през всички онези вечери, които така обичах, от които сега така се боя, боя се от тъмнината и студа, и празнината, и сълзите, които никой не вижда, от собствените гласове в главата ми как няма смисъл, как съм никой и нищо и как просто трябва да се скрия под завивките и да заспа, за да избягам, защото това е което мога най-добре след всички тези години - да бягам от страховете си вместо да се изправям през тях с гордостта на онова малко момиченце, което се превърна в мой идол, който за жалост аз собственоръчно (с малко помощ от грозния свят) унищожих.
Тогава, затворила очи в леглото, си представях... си се представях един ден, там някъде, в щатите, все пак - моята най-голяма мечта, която също забравих, засмяна и щастлива, заобиколена от хора, които ме ценят, обичат, с които се чувствам в безопасност. И се усмихвах, докато не заспях, а и след това, и сънищата ми бяха изпълнени с толкова цвят и живот, че не знаех дали не са истински, все пак най-малкото, което бяха, е отражение на същността ми. Дете.
Пропастта е толкова голяма, че не знам как съм я прескочила някога, нямам идея как да я прескоча обратно. Пропастта между мечтите ми и реалността.
Пропастта между сърцето ми и това, което ТРЯБВА. А мостът е затворен за мен, докато не се науча да не се боя да мина по него, дори и да е въжен, оръфан мост, който ще се скъса всеки момент. Да, или ще се скъса и ще ме провали или ще издържи и ще ме издигне над самата мен, въпрос на вяра. Вяра, която вече почти загубих и сякаш е била само един от онези мои детски сънища, всички знаем, че след недълго сънищата изчезват от паметта ни като вял спомен от предишен живот.
Но стоейки тук тази вечер съм готова да се изправя над всичко, което се крие в тъмнината, готова съм да надвия всеки страх, всяка пречка по пътя ми към светлината.
Докато още вярвам, че там някъде, далеч, далеч от света, който съм си изградила, има светлина, която ме очаква.
И ще плувам, докато вярвам, че някъде там има бряг. И ще вярвам, докато вярата ще ме поддържа жива.
А докато намеря каквото търся, ще се опитам да завърша теста си, за да легна и да заспя доволна от себе си. Най-вероятно, за да се събудя утре сутрин отново неуверена в това, което правя и в това което съм, несигурна дали си струва...
Но тази вечер, тук и сега, някак вярвам, че греша.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
