Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

четвъртък, 14 юни 2012 г.

once upon a time

I could've been a princess, you'd be a king
Could've have a castle, and worn a ring
But no, you let me go.


Не мога да повярвам колко прах е хванало това място. Всъщност не по-малко прах са хванали и мислите ми, чувствам се като антика - стара, разпадаща се. Но не се променям, не съм направила нито крачка. Нито една.
Разкъсвана между онова, което чувствам (или си мисля, че чувствам), и правилното. Дали трябва да се поддам на внушенията на сърцето или на тези на разума. Господи, какво сърце, какъв разум, обърках блога и човека. Но не мога да спра да мисля, да поглеждам, не мога да спра да сънувам. Назад, все назад. Винаги съм знаела, че не мога да се откъсна от миналото, не мога да се откъсна от чувствата, които веднъж съм изпитала, но и не мога да го променя. Тук съм, някак знам, че винаги ще съм тук и ще чакам.
Та, дали да чувствам или да съм умна.
Въпросът на живота ми, честно. И ето я и иронията - аз не знача и каквото и да е решението ми, страхът ми няма да позволи да е първото, защото никога няма да съм достатъчно сигурна, за да взема решение. Mindfuck, indeed.
Но каквото и да си говорим ...

You stole my star.

И имам толкова неща да кажа, толкова неща на направя, но живея тихо, там в мислите си, защото знам, че мога повече, че съм повече от самосъжаляващо се лапе и че след нес идва утре и че утре може да е ДЕНЯТ.
Може би никога на никого не съм споделяла за малката бележка лепната на монитора ми, гласяща "just wait for it", но тя е едно от онези неща, които ми дават надежда за промяна,за бягство. За решение, какво, по дяволите, искам. И да преодолея страха си, страха си от действие, страха си от бездействие, страха си да се чуя, страха си да не се разкрия, защото ако се разкрия пред тях, то аз съм слаба, а аз съм достатъчно слаба и без останалите да знаят.
Чувствам се като развалина, затова съм тук, цял един пропилян живот. Понякога лежа вечер и си мисля, че не го заслужавам - толкова съм неблагодарна. Друг път лежа вечер и си мисля, че не го заслужавам - да страдам толкова заради природата си.
Но главно лежа вечер и докато си мисля заспивам с тази една мисъл, от която не мога да избягам, на сън и яве. Единствената разлика е, че в съня си съм тази, която владее положението и знае, че след всичко останало иска просто да спре времето за миг, за минутка, да спре времето и да те прегърне само за миг. А след това да не остане дори спомена.

Cause you really hurt me.

Хората си мислят, че искат истината от останалите, това може би е най-голямата позната ми заблуда на човешката природа. Истината е най-големият познат ни кучи син.
Искате истината? Ето я: самозалъгвам се всеки ден, всяко едно от горните е лъжа, в която самата аз често вярвам. Истината е, че просто се държа с всички сили за отминали епохи в живота си, защото нямам смелост да продължа. От страх.

Няма коментари:

Публикуване на коментар