Със сигурност не мен.

Време е за доза отрова ^^
Време е да мрънкам просто защото ми се мрънка без да има основателна причина. Оплаквам се, че съм гладна, доста. Преди малко, сигурна съм, имаше бисквити на бюрото, но сега магически изчезнаха. Въпреки това съм гладна. Най-лошата идея в живота ми, сериозно, защо винаги сключвам басове като знам, че накрая ще загубя и последствията ще са катастрофални? Да, вярно, скача ми се от мост oO
Последната публикация, която писах тук, незнайно как е изчезнала в небитието. И без това беше поредното мрънкане, което мога да пресъздам сега и веднага! (хм)
Искам искам искам да си разкрия великия план за масово унищожение пред света, но някъде дълбоко в мен има една част, която все още мисли, че човекът, за когото се отнася... може да ми следи блога. Въпреки че ме мрази, да, несъмнено. И ако прочете великия план...е, няма да е изненада вече и ще убие духа на купона.
Идеята ми беше, че трябва да впрягам конски сили и да пиша скоростно, тъй като датата се задава. Мамка му, винаги съм мислила, че ще ме бива по серийните убийства. А виж какво излезе.. една глава не мога да напиша вече трети ден и тази нощ май ще се наложи да я прекарам в драскане. Усещам как накрая ще се получи някаква плоска тийн историйка ала Здрач и ще съм разочарована до безкрайност. Все едно.

Мислих си днес (не ми се отдава,не значи, че не мога да го прая), че съм доста самотно създание. Колкото и да отричам, пъф. Ав, и ми скапаха ваканцията, хаха. Не наистина де, някво копеле едва ли ще успее да ми скапе цялата яка ваканция - ноу ефин уей. Важното е да се оплача и тук, въпреки че се оплаках достойно с хронология в скайп.
Пиша една публикация няколко дена, събирам опит.
Научих няколко важни неща:
1.Аз съм чудесен столкър, ненадминат в това, което прави. И мога да хвърлям писма и да се омитам доста бързо, въпреки подрънкващите ми в раницата химикали, ножици, нокторезачки и т.н. Планът ми винаги работи, освен ако веднага щом съм оставила бялото си пликче, на открито място, запраска величествен дъдж. Тогава вероятно писмото ми е станало на леке и буквичките в него не се четат. Та, разбрах аз защо хората използват пощенски кутии. Другият път ще пробвам, въпреки ненадеждната бг поща, при която 90% от писмата изчезват в небитието. Сега дори не знам дали уважаемият е получил писмото ми или не. И дали го е прочел, дори да го е получил. А не заслужавам десет минути четене ;o Но любопитството е вечно. Ха-ха.
2.Обичам.захарен.памук.Предозирах се.Хиперактивна съм.МУАХАХАХАХААХАХА
3.Имам задача за близката година - английският зове. Не, че ще го науча. Но поне ще започна да си гледам аниметата на английски и няма да мрънкам за бг субс. И ще разбирам!!!.. надявам се.
4.Утре... т.е. днес, ще е хубаво, надявам се. Ще преживея чалгата, пияните хора, тъпите хора, малоумните си изблици... опа. Та да, разбрахме ме. Имам някакво приятно чувство, че ваканцията ще свърши много добре и ще съм доволна както никога, въпреки че вече е септември и ми е доста тъжно.Как ще преживея още една година, не знам, че този път напълно сама?Защото съм сама.И предишната година бях сама, но поне не го знаех. Хубаво е от време на време да нямаш представа за нещата, така е по-лесно.Не знаеш = не мислиш = не ти пука. Смееш се, плачеш, оплакваш се, оплакваш се, че не искаш да се оплакваш и продължаваш да се оплакваш. Но на никого не му пука, защото просто стоят и слушат оплакването ти и се чувстват гордо от самия факт, че слушат, не им се ще да разбират. Тази година съм напълно сама - без преструващи се, че им пука, без да срещам зли погледи, без да мисля колко всъщност не знам как стоят нещата, без да ме притесняват маловажни тийн проблеми, защото... защото просто няма смисъл. А реших,че е безсмислено да върша безсмислени неща.
Объркваща съм последно време, може би заради хилядите неща, които не спират да ми се въртят в главата и не мога, и не мога! да ги подредя в нещо смислено - просто хаотични мисли, важни за мен мисли, които никой не може да разбере. Може би така е по-добре, може би... ако всички ме разбираха биха разнищили живота ми. И биха ме намразили заради това, което съм.
По-добре само аз да се познавам? ОХ. Ами ако и аз не се познавам достатъчно добре, за да знам какво обичам, какво мразя, какво чувствам, какво искам да постигна, как да го постигна?... И сама се заплитам в собствените си мисли, дори когато ги пиша черно на бяла, за да (уж) ги осмисля. Не се получава.
Ето напрамер преди месец мразех мляко, за няма и седмица го обикнах до неузнаваемост.

Попринцип доста пъти съм обмисляла бягство - някъде далеч. Да започна на чисто, да съм друг човек, никой да не ме познава. Сега осъзнавам, че много неща ще ми липстват. И много хора. И много чувства. И аз самата - старото аз, което мразя де.
Как досега не съм загубила вяра в хората се чудя аз, единственото нещо, за което Той беше прав. Хората не заслужават да вярваш в тях, не заслужават и да разчиташ на тях. Защото в крайна сметка накрая оставаш ти и... голямата пустиня? И накрая съд? Твърде Пратчет, като се замисля. Твърде не мен. Но по-добре да не е мен, защото ..тези, които са чели всичко назад, знаят защо! (прозвуча като рекламата на бира)
Ах, и бирата не ми е вкусна вече.
Не, че е била някога.

Стана дълъг пост, който го е дочел докрай... Съжалявам xD И обещавам като почнем училище да пиша по-задълбочено, че съм плитка.
Сбогом. Вероятно скоро няма да се видим, любимо блогче. Сбогом.

I'm leavin' you . No you ain't.

Just gonna stand there and watch me burn,
but that's alright because I like the way it hurts.
Just gonna stand there and hear me cry,
but that's alright because I love the way you lie.

Последни минути на компютъра и аз се опитвам да скалъпя една хубава публикация, въпреки че никак не ми се ще да закъснявам. Имам нужда да кажа колко всъщност си обичам живота в момента и хъх не мога да си позволя да пропусна момента, понеже не съм щастлива за дълго. Никога.
Знаете колко зле се чувствате, когато ви се отдаде шанс за нещо, и вие го пренебрегвате, понеже не сте сигурни какво ще излезе от това. А после съжалявате.
Знаете ли обаче колко невероятно прекрасно се чувствате, когато приемете този шанс, въпреки обежденията/намеренията си, и той се окаже най-хубавото нещо, което ви се е случило в последните дни? Аз знам.
Знам, че не ми се получава добре да изразявам щастие (не ставам, но пък виж, когато трябва да изразявам депресия, съм неотразима, понеже имам опит в областта), но е важно да го правя и някой ден да чета тези редове и да си спомням, че и аз го умея, колкото и трудно да ми се получава. Да съм щастлива, имам предвид.
Ху кеърс, че се прибирах като мокра кокошка ^^ Нали тролеят е за това - да изсъхнем.
7ми август. 3 дни. Този е четвърти. Всъщност изобщо нямам предвид тъпия си рожден ден, знаете - мразя го. Нещо по-по-по-значимо.

Мда. Проклятието ми се задейства :> Май. Ама някой ден ще се оженя за някой.. ъм Иван? Димитър, Станимир, Кристиян, някое-друго-различно-от-проклетото-име. Дотогава не ми пука особено, особено щом усещам онова странно чувство на радост.

Край. Пък.

cause it's not too late, it's never...

Започнах да пиша тук всеки ден - едва дочаквам да стане дванадесет вечерта, за да не се отчитат по две публикации на ден.Ясно се усеща депресията ми, знам.Отдавна не съм чувствала такава нужда да пиша празни приказки, за да ми олекне.Пх, поне да се получаваше ефектът.
Утре поне ще се наспя - оптимист съм, гледам от добрата страна на нещата.Дори не ми се ходи като се замисля, не ми допада излагането на слънце повече от необходимото.Само аз си знам защо ми се ходи, обаче по-добре да го забравя тва, не мога да понеса такъв тежък игнор..отново.
В този пост няма да пиша за обичайната ми изтъркана тема, хъх, няма какво да пиша по тази тема, най-малкот, защото жестоко се изтърках и малкото, които ми четяха шитните - спряха.За което искрено ги уважавам.
Приятелство.Може би ако имаше такъв предмет в училище щях да получавам само двойки.
Тук таме някоя тройка, щото опитвам - но никога няма желания ефект. Практически и научно изказано: всички ме заебават. И ъ аз ги заебавам, понеже не обичам да съм нахална и да преследвам хората, за да ги накарам да ми простят грешки, които не съм направила. Тоя блог ще го напрая само за админ и компания и ще мога да си пиша квото си поискам - както си поискам, без да се страхувам, че някой ще цъкне на шибаното рекламно линкче, дето ми стои в скайп инфото.
Искам.приятели.за.цял.живот.Даже за два.Ако не са такива - да стоят по-далеч от мен, понеже аз нямам силите да понеса раздели.Обичам се повече, когато няма хора около мене, които да ми натякват колко съм лейм и прочие.Знам си го, оставете склерозата да се погрижи да го забравя.
Пиша пълните безсмислици, а едно време имаше толкова чувства във всяка думичка, която пишех на тази разбита клавиатура.Разбита от многото чувства, дето имах да ги изписвам.

At the end of the world
Or the last thing I see
You are never coming home
Never coming home
Could I, should I
And all the things that you never ever told me
And all the smiles that are ever, ever, ever

Не знам за какво пиша, пиша как утре ми се ходи, а няма, понеже се мразя.
И и пиша как днес не свършихме работа и как май няма да се наложи за вършим, понеже и без това няма да ходя на концерта, хъ. С кого? Ако ми бият шута преди това?
Егоизъм, знам. Все едно.
Дано поне се сети да ми каже едно "лека нощ" преди да си легне... и без това ще чакам.
Един и половина не е далеч. Ще чакам. А ако не.. грешно съм разбрала.
Залагам на последното, да си призная.
Не искам да оставам сама със себе си, но не искам и драми.
Невъ гона хапън, дъъ. >.>

I'm scared to death

"Толкова ми е хубаво, някъде вътре в мен, че дори нямам сили да се самонареждам в блога си"

О, кам он! Хората грешат, това е ясно, затова сме хора. Страдат от грешките си в продължение на месеци, дотолкова, че се отказват от най-прекрасното с живота (кхъмлюбовкхъм), само и само да не търпят силата на болката. Дотук добре, учим се от грешките си, със страдание се учи най-лесно. И след няма и два месеца... хоп - започваме да повтаряме грешката. Неусетно.., о кого заблуждавам, напълно явно! Стоя и говоря глупости, знаейки, че това няма да свърши добре. Не трябва да съм някакъв вид медиум, за да знам това - помня предишния път и той определено не свърши добре. Депресия + много водка + много сълзи + изгубен смисъл за живот + унижение.
Не искам същото, през което ми се наложи да мина, да драпам с нокти. Искам малко щастие и при всеки опит да се докосна до него - ме обзема страх.
Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е.
Много.
И не знам как да продължа.
Може би си внушавам, може би е така, но за пръв път от доста време всъщност усещам хубава емоция и искам да я запазя възможно най-дълго, но нека е безплатно.
Моля моля моля моля, нямам с какво да платя, не сега.
Всъщност платих достатъчно за няколко лайфтайма и никой няма право да ми иска допълнително.
Но си внушавам, нали?
Да.
Не.
Дори не съм сигурна какъв отговор желая. Дори не съм сигурна, че желая отговор.
Спи ми се страшно много и вероятно пиша глупости, които утре ще изтрия, но за момента имам нужда да излея всичко, а не съм сигурна, че някой би искал да слуша колко глупава съм. Защото съм - много голяма глупачка, която сякаш знае, че няма шанс да отцелее скачайки от петия етаж, но скача надявайки се да извлече най-доброто и накрая... да остане без драскотина.
Мразя мазохистичното малко момиче в мен, което все още вярва в дядо Коледа, феята на зъбките, йети (опа, тва съществува!), любовта, бла бла.
Мразя, че трябва да се оплаквам на един празен екран вместо на човек.
Мразя се за това, което чувствам.
Мразя човека в себе си.
И съм готова на всичко да го убия.

one-word definition

sex drugs pain violence disutility hate loss peace fortune war lust falsity pills ignore melancholy sorrow distance truth void rest bottom heaven disaster envy avarice hell shit safety solitude pride perfunctorily innocence ignorance faith vainglory scepticism nerve composure anger passion greed malice crime death hope embarrassment lie spirit embezzlement despair flight fight panic disease phobia anaesthesia sloth disgust sensation evil insomnia stench honest egoism soulmate intension justice chaos dignity desire paradox ferocity chaos shiver suicide

love.

Regrets

понякога ми се иска просто някой да разбира. някой, който да стои до мен в тишината и да разбира без думи как боли отвътре цялата тази празнота. дупка - голяма, черна, поглъщата самата мен. ако имах този единствен някой може би щях да знам, че самотата е относителна и да имам гаранция срещу това някой ден да остана в шибания дървен стол, гледаща телевизора, попиваща от живота на младите. нямам гаранция за нищо, общо взето - всичко може да се случи и няма да ми пука, понеже и без това не съм имала очаквания за нищо.
уморих се да обичам. може би така е по-добре, безцелно е да обичаш - да пропиляваш чувства, безцелно е да гледаш щастието на другите - къде заслужено, къде не - и погледът ти да остава след тях пълен с надежда, че все пак ще дойде онзи момент на сигурност.
уморих се да чакам. бягам след миражи, които така и така няма да стигна, и никой няма да опита да ме спре.
защо ли? защото на никого не му пука, всъщност.
всъщност и на никого не му пука това, което пиша в тая публикация. всъщност защо го четеш? да, ти? и без това нищо няма да промениш, не ми пука дали можеш, пука ми дали ще. а няма. ако четеш само, защото ти е интересно - недей. изобщо не пиша, за да му е на някого интересно. ако беше така, вероятно щях да пратя на някого да прочете една от десетките ми незавършени истории. пиша, защото искам кофа за душевни отпадъци. такава, която няма да проговори на десетки други хора колко жалка съм всъщност, изливайки разбърканите си незначителни чувства.
изливам.
изливам.
всъщност какво толкова изливам, щом съм празна? знам ли, сигурно тъпата кола, с който се опитвам да запълня празнотата.
не искам да четеш, изобщо, ако е ей така - спри сега!
ако не е ей така - пак спри, не е нужно да си го причиняваш.

предполагам не остана никой. не ми и трябва някой, за да пиша. трябва ми някого, за когото да пиша. а не намирам думи за никого в момента, все така празно.
не че когато имаше нещо вътре ми бе по-добре. не мога да определя кога беше по-зле.
не съм депресирана, не, просто съм аз. в това се превърнах, не е моментно състояние.
затова си забравям!
забранявам, забранявам, забраням ти да обичаш!
забранявам и да ти пука!
не знам дали егоизмът ще спаси света, но определено ще спаси теб.

любовта е разход на самата теб. не можеш да си го позволиш, знаеш.
затова не си и помисляй да се влюбваш !