Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

сряда, 4 август 2010 г.

I'm scared to death

"Толкова ми е хубаво, някъде вътре в мен, че дори нямам сили да се самонареждам в блога си"

О, кам он! Хората грешат, това е ясно, затова сме хора. Страдат от грешките си в продължение на месеци, дотолкова, че се отказват от най-прекрасното с живота (кхъмлюбовкхъм), само и само да не търпят силата на болката. Дотук добре, учим се от грешките си, със страдание се учи най-лесно. И след няма и два месеца... хоп - започваме да повтаряме грешката. Неусетно.., о кого заблуждавам, напълно явно! Стоя и говоря глупости, знаейки, че това няма да свърши добре. Не трябва да съм някакъв вид медиум, за да знам това - помня предишния път и той определено не свърши добре. Депресия + много водка + много сълзи + изгубен смисъл за живот + унижение.
Не искам същото, през което ми се наложи да мина, да драпам с нокти. Искам малко щастие и при всеки опит да се докосна до него - ме обзема страх.
Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е.
Много.
И не знам как да продължа.
Може би си внушавам, може би е така, но за пръв път от доста време всъщност усещам хубава емоция и искам да я запазя възможно най-дълго, но нека е безплатно.
Моля моля моля моля, нямам с какво да платя, не сега.
Всъщност платих достатъчно за няколко лайфтайма и никой няма право да ми иска допълнително.
Но си внушавам, нали?
Да.
Не.
Дори не съм сигурна какъв отговор желая. Дори не съм сигурна, че желая отговор.
Спи ми се страшно много и вероятно пиша глупости, които утре ще изтрия, но за момента имам нужда да излея всичко, а не съм сигурна, че някой би искал да слуша колко глупава съм. Защото съм - много голяма глупачка, която сякаш знае, че няма шанс да отцелее скачайки от петия етаж, но скача надявайки се да извлече най-доброто и накрая... да остане без драскотина.
Мразя мазохистичното малко момиче в мен, което все още вярва в дядо Коледа, феята на зъбките, йети (опа, тва съществува!), любовта, бла бла.
Мразя, че трябва да се оплаквам на един празен екран вместо на човек.
Мразя се за това, което чувствам.
Мразя човека в себе си.
И съм готова на всичко да го убия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар