Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

четвъртък, 5 август 2010 г.

cause it's not too late, it's never...

Започнах да пиша тук всеки ден - едва дочаквам да стане дванадесет вечерта, за да не се отчитат по две публикации на ден.Ясно се усеща депресията ми, знам.Отдавна не съм чувствала такава нужда да пиша празни приказки, за да ми олекне.Пх, поне да се получаваше ефектът.
Утре поне ще се наспя - оптимист съм, гледам от добрата страна на нещата.Дори не ми се ходи като се замисля, не ми допада излагането на слънце повече от необходимото.Само аз си знам защо ми се ходи, обаче по-добре да го забравя тва, не мога да понеса такъв тежък игнор..отново.
В този пост няма да пиша за обичайната ми изтъркана тема, хъх, няма какво да пиша по тази тема, най-малкот, защото жестоко се изтърках и малкото, които ми четяха шитните - спряха.За което искрено ги уважавам.
Приятелство.Може би ако имаше такъв предмет в училище щях да получавам само двойки.
Тук таме някоя тройка, щото опитвам - но никога няма желания ефект. Практически и научно изказано: всички ме заебават. И ъ аз ги заебавам, понеже не обичам да съм нахална и да преследвам хората, за да ги накарам да ми простят грешки, които не съм направила. Тоя блог ще го напрая само за админ и компания и ще мога да си пиша квото си поискам - както си поискам, без да се страхувам, че някой ще цъкне на шибаното рекламно линкче, дето ми стои в скайп инфото.
Искам.приятели.за.цял.живот.Даже за два.Ако не са такива - да стоят по-далеч от мен, понеже аз нямам силите да понеса раздели.Обичам се повече, когато няма хора около мене, които да ми натякват колко съм лейм и прочие.Знам си го, оставете склерозата да се погрижи да го забравя.
Пиша пълните безсмислици, а едно време имаше толкова чувства във всяка думичка, която пишех на тази разбита клавиатура.Разбита от многото чувства, дето имах да ги изписвам.

At the end of the world
Or the last thing I see
You are never coming home
Never coming home
Could I, should I
And all the things that you never ever told me
And all the smiles that are ever, ever, ever

Не знам за какво пиша, пиша как утре ми се ходи, а няма, понеже се мразя.
И и пиша как днес не свършихме работа и как май няма да се наложи за вършим, понеже и без това няма да ходя на концерта, хъ. С кого? Ако ми бият шута преди това?
Егоизъм, знам. Все едно.
Дано поне се сети да ми каже едно "лека нощ" преди да си легне... и без това ще чакам.
Един и половина не е далеч. Ще чакам. А ако не.. грешно съм разбрала.
Залагам на последното, да си призная.
Не искам да оставам сама със себе си, но не искам и драми.
Невъ гона хапън, дъъ. >.>

Няма коментари:

Публикуване на коментар