Събуждам се в 6 сутринта.
Не е справедливо, не е истинско, някой ме мрази, за да ми ограничава съня по тоя начин.
Обръщам се и заспивам отново. Сънищата ми се преплитат с реалността дотолкова, че си вярвам. Вървя към спирката, сама, но ги виждам напред. Тях. Доближавам се и смея да ги заговоря - ето къде усещам, че е сън, никога не бих го направила в реалността. Вървим един до друг, но той продължава да си гледа напред, сякаш някой е нарушил иначе приятното му спокойствие с приятеля му. Ето я и реалността. Той не поглежда.
Изпускам три рейса, докато чакам неговия. Мамка му, иска ми се просто да ме погледне.
И се събуждам.
Разбирам, че е било сън и искам да продължи,затварям очи и в състояние на полусън продължавам да навързвам историята. Той не ме поглежда, дори когато сама управлявам съня си, той не го прави.
ВИЖ МЕ.
Той се качва на автобуса и заминава, далеч от мен. Не че някога е бил истински близо от година насам. Мразя се още повече.
И отварям очи за нов ден с мисълта, че трябва да забравя и да продължа. Но когато изключа чувството към него, не мисля, че има нещо друго, за което да мисля, нещо друго, което да искам толкова силно.
Напразно е.
Оправям се с мисълта, че днес няма да погледна нататък. Нито веднъж, но знам, че лъжа лъжа лъжа себе си. Ще продължа да се надявам, защото това ме тика да се оправя и да изляза навън. Иначе бих останала да лежа в къщи, преструвайки се, че съм болна, а и няма да има нужда да се преструвам много, трябва само да сваля фалшивата си маска и всеки би видял тежко болен човек по лицето ми.
Влизам да се къпя, когато се къпя забравям за всичко. Мечтите нахлуват в тялото ми, но отклонявам мечтите си с него. Само този път, искам да съм сама с въображението си.
Искам да спра да мисля...
четвъртък, 15 декември 2011 г.
сряда, 14 декември 2011 г.
не-знам-как-да-озаглавя-напразното-си-съществуване
Уморих се да плача.
Сред всички неща в живота си, които се уморих да правя, това е най-лошото. Имам онова странно чувство, че всеки път нещо се забива в мен и не ми достига въздух, не ми достига надежда. И не искам да продължа, защото ЗНАМ че не е само сега, веднъж, а е всеки ден. Лежа в леглото на тъмно и се опитвам да се боря с чувството, но знам, че на другата сутрин ще се събудя и всичката тъга, изветряла от тялото ми през нощта, ще се впие в мен отново, наново.
Докато пиша, знам, че трябва да го запазя за себе си - нали така правят силните хора, онези, които заслужават живота си, но честно казано в моменти като този не ми пука особено какво заслужавам, не ми пука дали някой ще чете, дали някой ще ме напсува - мен и лабилната ми психика, дали ще бъда приета като лигаво малко момиченце, просто искам... да си помогна. Някак. Както и да е. Но в момент като този единственото, което мога да направя е да избърша сълзите си и да затракам по прашната клавиатура.
Искам да разкажа историята на една загубена възможност, на загубената възможност, заради която не мога да спра да плача, когато съм сама. Виждайки "своята" загубена възможност всеки ден, аз малко по малко осъзнавам колко глупава всъщност съм.... била. Съм и сега и вероятно ще бъда завинаги. Просто едно глупаво дете, което винаги бяга от късмета си, който и без това се появява веднъж в живота. А наистина ли любовта се появява веднъж в живота ? Или онова апокалиптично чувство, че сте създадени един за друг ... отива ли си някога ?
Точно в момента се мразя толкова много, че не мога да си поема дъх.
Още тогава знаех. Някъде вътре в себе си знаех, че трябва да внимавам. Че е нещо повече от просто самонабит филм, но не го виждах на повърхността и го изтървах. Корабът потегли и едва ли някога ще се върне, предполагам.
А чувството се усилва всеки ден, все по-дълбоко в мен бива забиван кол, когато виждам, че щастието е при всички, заслужили го естествено, а аз още се лутам, завинаги се лутам надянала качулката и пъхнала слушалките в ушите си, изобщо не виждам или чувам. И животът отминава ли отминава, а когато се обърна назад прозирам и това е най-лошата част.
Хубаво щеше да е ако те бях забравила, всъщност донякъде бях. Когато не те виждах, разбира се, когато бях твърде наивна да вярвам, че съм щастлива. Но лятото винаги ми действа така, простете ми.
Out of sight, out of heart, they say.
Но самият факт, че навлизаш все по-дълбоко в сърцето ми... съжалявам, по-скоро излизаш от него, където беше скрит досега, и нахлуваш в света ми, в мислите ми. Всяка сутрин се събуждам с мисълта за теб, всяка вечер заспивам с тази мисъл. И в двата случая обляна в сълзи по миналото. И всяко малко нещо, което споделяхме ми напомня и още по-лошо - кара ме да мечтая какво можеше да бъде, ако... ако не бях каквато съм, ако бях истинска, ако бях по-умна, по-проницателна, по-виждаща нещата както са. Какво щеше да е ако можех да те прегърна отново, какво може да е ако само можех да.. ти се усмихна.
Просто усмивка. Всичко, което искам. А не получавам дори поглед. Защото аз хвърлям много, твърде много, просто за да предначертая онзи миг, когато погледите ни ще се срещнат и и може би ще се спомниш, но това така и не се случва, ден след ден. И аз умирам.
Живея с надеждата, че утре ще се случи, ще те засека отново и този път може би и ти ще отчетеш съществуването ми.
Или 'живея' е пресилена дума ?
Всеки ден си натяквам, че трябва да продължа и да търпя, да си мълча, да се усмихвам, да се смея докато съм с приятелите си, понеже никой не би поискал да слуша за глупавите ми терзания, а и аз не искам да говоря, понеже говоренето ме прави още по-слаба отколкото съм. И надявам щастливото изражение, само за да мине денят, да се кача в автобуса и да бъда. Себе си. Сама.
Sometimes I can't stop crying when I'm alone.
Всичко е толкова глупаво, безсмислено, не ме интересува нищо, просто нищото, на което искам да се отдам. Искам да спа с месеци, с години, да се събудя като нов човек на ново място, да ги няма чувствата ми, мислите ми, да нямам минало, само бъдеще.
Понякога ще мисля колко хубаво ще е да получа амнезия. Хората не оценяват подобни възможности. Да започнеш отначало - не с други хора, на ново място, в друго време. Просто да започнеш наново СЪС СЕБЕ СИ.
Не ми трябва образование, не ми трябват способности, не ми трябва външност, не ми трябват мечти, о, особено мечти - не ми трябват. Когато бях малка, бях глупава да смятам, че мечтите ми да най-хубава част от самоличността ми. wrong.
В края на краищата, се оказва, че мечтите ни ни убиват. Разрушават ни. Глупавите ни надежди за нещо, което никога не получаваме. Bullshit.
Омръзна ми да бъда себе си, имам нужда да бъда някой друг. Нещо друго. Или това или по-добре да се превърна в нищо.
Сред всички неща в живота си, които се уморих да правя, това е най-лошото. Имам онова странно чувство, че всеки път нещо се забива в мен и не ми достига въздух, не ми достига надежда. И не искам да продължа, защото ЗНАМ че не е само сега, веднъж, а е всеки ден. Лежа в леглото на тъмно и се опитвам да се боря с чувството, но знам, че на другата сутрин ще се събудя и всичката тъга, изветряла от тялото ми през нощта, ще се впие в мен отново, наново.
Докато пиша, знам, че трябва да го запазя за себе си - нали така правят силните хора, онези, които заслужават живота си, но честно казано в моменти като този не ми пука особено какво заслужавам, не ми пука дали някой ще чете, дали някой ще ме напсува - мен и лабилната ми психика, дали ще бъда приета като лигаво малко момиченце, просто искам... да си помогна. Някак. Както и да е. Но в момент като този единственото, което мога да направя е да избърша сълзите си и да затракам по прашната клавиатура.
Искам да разкажа историята на една загубена възможност, на загубената възможност, заради която не мога да спра да плача, когато съм сама. Виждайки "своята" загубена възможност всеки ден, аз малко по малко осъзнавам колко глупава всъщност съм.... била. Съм и сега и вероятно ще бъда завинаги. Просто едно глупаво дете, което винаги бяга от късмета си, който и без това се появява веднъж в живота. А наистина ли любовта се появява веднъж в живота ? Или онова апокалиптично чувство, че сте създадени един за друг ... отива ли си някога ?
Точно в момента се мразя толкова много, че не мога да си поема дъх.
Още тогава знаех. Някъде вътре в себе си знаех, че трябва да внимавам. Че е нещо повече от просто самонабит филм, но не го виждах на повърхността и го изтървах. Корабът потегли и едва ли някога ще се върне, предполагам.
А чувството се усилва всеки ден, все по-дълбоко в мен бива забиван кол, когато виждам, че щастието е при всички, заслужили го естествено, а аз още се лутам, завинаги се лутам надянала качулката и пъхнала слушалките в ушите си, изобщо не виждам или чувам. И животът отминава ли отминава, а когато се обърна назад прозирам и това е най-лошата част.
Хубаво щеше да е ако те бях забравила, всъщност донякъде бях. Когато не те виждах, разбира се, когато бях твърде наивна да вярвам, че съм щастлива. Но лятото винаги ми действа така, простете ми.
Out of sight, out of heart, they say.
Но самият факт, че навлизаш все по-дълбоко в сърцето ми... съжалявам, по-скоро излизаш от него, където беше скрит досега, и нахлуваш в света ми, в мислите ми. Всяка сутрин се събуждам с мисълта за теб, всяка вечер заспивам с тази мисъл. И в двата случая обляна в сълзи по миналото. И всяко малко нещо, което споделяхме ми напомня и още по-лошо - кара ме да мечтая какво можеше да бъде, ако... ако не бях каквато съм, ако бях истинска, ако бях по-умна, по-проницателна, по-виждаща нещата както са. Какво щеше да е ако можех да те прегърна отново, какво може да е ако само можех да.. ти се усмихна.
Просто усмивка. Всичко, което искам. А не получавам дори поглед. Защото аз хвърлям много, твърде много, просто за да предначертая онзи миг, когато погледите ни ще се срещнат и и може би ще се спомниш, но това така и не се случва, ден след ден. И аз умирам.
Живея с надеждата, че утре ще се случи, ще те засека отново и този път може би и ти ще отчетеш съществуването ми.
Или 'живея' е пресилена дума ?
Всеки ден си натяквам, че трябва да продължа и да търпя, да си мълча, да се усмихвам, да се смея докато съм с приятелите си, понеже никой не би поискал да слуша за глупавите ми терзания, а и аз не искам да говоря, понеже говоренето ме прави още по-слаба отколкото съм. И надявам щастливото изражение, само за да мине денят, да се кача в автобуса и да бъда. Себе си. Сама.
Sometimes I can't stop crying when I'm alone.
Всичко е толкова глупаво, безсмислено, не ме интересува нищо, просто нищото, на което искам да се отдам. Искам да спа с месеци, с години, да се събудя като нов човек на ново място, да ги няма чувствата ми, мислите ми, да нямам минало, само бъдеще.
Понякога ще мисля колко хубаво ще е да получа амнезия. Хората не оценяват подобни възможности. Да започнеш отначало - не с други хора, на ново място, в друго време. Просто да започнеш наново СЪС СЕБЕ СИ.
Не ми трябва образование, не ми трябват способности, не ми трябва външност, не ми трябват мечти, о, особено мечти - не ми трябват. Когато бях малка, бях глупава да смятам, че мечтите ми да най-хубава част от самоличността ми. wrong.
В края на краищата, се оказва, че мечтите ни ни убиват. Разрушават ни. Глупавите ни надежди за нещо, което никога не получаваме. Bullshit.
Омръзна ми да бъда себе си, имам нужда да бъда някой друг. Нещо друго. Или това или по-добре да се превърна в нищо.
неделя, 27 ноември 2011 г.
Wrong
В момент осъзнала истината, спирам се за секунда, секунда на учудване, секунда на тревога, секунда на страх. Секунда, в която виждам нещата както се - точно и ясно виждам истината. Но какво ако не мога да я приема, да я харесам, да съм една от ...тях. Казват, че всеки трябва да търси мястото си в живота, а наистина ли има място за всеки? Попадала съм съм в прекалено много светове - светове да хора, на които се възхищавам, светове на хора, които мразя, светове на хора, на които искам да подражавам, но никога такъв, в който да се впиша... и докато през голяма част от живота си приемам, че нещо в мен е нередно, в моменти като този тук и сега съм вътрешноубедена, че светът е грешен!
-- 3.11.2011.
-- 3.11.2011.
събота, 5 ноември 2011 г.
Погрешен ход
Отварям очи и гледам белия таван.
Не е възможно да съм тук и сега, да съм част от всички, да съм просто един от онези силуети без посока и цел, скитащи по Земята. Винаги съм се примала като един страничен наблюдател на чуждите животи, който никога няма да изчезне, да умре.
Сега нещо ме стяга отвътре, знаейки, че краят е близо, а аз не съм живяла.
Именно, не съм, аз съм наблюдавала чуждите животи и съм се смяла и плакала както се смее и плаче просто наблюдател в кинозалата. И когато един филм свърши, почва друг. Аз живея там, аз не мърдам оттам, а хората идват и си отиват. Чувствата преливат, но между прожекциите блесва светлина и виждам всичко съвсем ясно - аз съм сама.
Защото съм това, което съм. Защото като малка ми се е набило в главата - да бъда каквато съм и хората ще ме харесват, обичат, обожават. Лъжи.
Лъжи са, защо иначе хората слагат маски. Не че аз не нося, но както се казваше в една любима песен : I'm not a man of too many faces, the mask I wear is one.
Греша. Хората ме виждат каквато съм и това не е тръпката, която търсят.
Лъжи, лицемерие и болка е каквото хората искат. Това, за което живеят, е тънкият лъч светлина, пронизващ всичките лъжи, лицемери и болка, а без тях този лъч би бил незабележим.
Да си перфектен е безсмислено и е някак нередно, глупаво и СКУЧНО.
Да си правилен е грешно.
Да си грешен е правилно.
Не е възможно да съм тук и сега, да съм част от всички, да съм просто един от онези силуети без посока и цел, скитащи по Земята. Винаги съм се примала като един страничен наблюдател на чуждите животи, който никога няма да изчезне, да умре.
Сега нещо ме стяга отвътре, знаейки, че краят е близо, а аз не съм живяла.
Именно, не съм, аз съм наблюдавала чуждите животи и съм се смяла и плакала както се смее и плаче просто наблюдател в кинозалата. И когато един филм свърши, почва друг. Аз живея там, аз не мърдам оттам, а хората идват и си отиват. Чувствата преливат, но между прожекциите блесва светлина и виждам всичко съвсем ясно - аз съм сама.
Защото съм това, което съм. Защото като малка ми се е набило в главата - да бъда каквато съм и хората ще ме харесват, обичат, обожават. Лъжи.
Лъжи са, защо иначе хората слагат маски. Не че аз не нося, но както се казваше в една любима песен : I'm not a man of too many faces, the mask I wear is one.
Греша. Хората ме виждат каквато съм и това не е тръпката, която търсят.
Лъжи, лицемерие и болка е каквото хората искат. Това, за което живеят, е тънкият лъч светлина, пронизващ всичките лъжи, лицемери и болка, а без тях този лъч би бил незабележим.
Да си перфектен е безсмислено и е някак нередно, глупаво и СКУЧНО.
Да си правилен е грешно.
Да си грешен е правилно.
петък, 21 октомври 2011 г.
More or less
Не съм готова да обичам.
Не съм готова да ти дам всичко онова, което би трябвало - всеки допир, електричество може и да не усетиш, всеки поглед, изпълнен със светлина и надежда, всяка усмивка едва ли ще бъде за теб, няма да видиш оптималното, на което съм способна, няма да видиш истинската мен, няма да ме искаш повече и повече, няма да изпитваш желанието да си до мен всеки миг.
Не съм готова да те пусна.
Не съм готова въпреки всичко да те оставя да си тръгнеш, дори когато изглежда така сякаш просто стоя и гледам как си тръгваш, в един момент извръщам поглед и продължавам напред. Дори когато си мислиш, че не значиш нищо за мен, нямаш си идея как искам да ти се усмихва веднъж, веднъж докато си хванал някоя друга за ръка и ме боли. Но искам да се усмихна, само за да ти дам да разбереш, че аз помня завинаги.
Не съм готова да забравя.
Не съм готова да освободя себе си от спомените за моментите с теб, дори когато те са незначителни ежедневни случки, и ще помня винаги, че не съм успявала да говоря с никой друг така както с теб, дори когато съм уплашена до смърт от присъствието на някой друг в живота си.
Не съм готова да те намразя.
Не съм готова дори когато ми обърна гръб без да се интересуваш как се почувствах и как все още се чувствам, егоизмът е висша сила, да, тя ще спаси света, но едновременно с това руши доста, надявам се някой ден да го разбереш.
Истината е, че не съм готова за всичката болка, която идва с чувството, всичките сълзи, недостигът на въздух, когато те видя, изтръпването на цялото ми тяло, когато мина покрая теб. Твърде съм слаба и наивна и вярвам в доброто, още. Може би някой ден ще се науча как да го правя без да наранявам себе си и останалите, и теб, но дотогава...
Не съм готова да обичам.
Не съм готова да ти дам всичко онова, което би трябвало - всеки допир, електричество може и да не усетиш, всеки поглед, изпълнен със светлина и надежда, всяка усмивка едва ли ще бъде за теб, няма да видиш оптималното, на което съм способна, няма да видиш истинската мен, няма да ме искаш повече и повече, няма да изпитваш желанието да си до мен всеки миг.
Не съм готова да те пусна.
Не съм готова въпреки всичко да те оставя да си тръгнеш, дори когато изглежда така сякаш просто стоя и гледам как си тръгваш, в един момент извръщам поглед и продължавам напред. Дори когато си мислиш, че не значиш нищо за мен, нямаш си идея как искам да ти се усмихва веднъж, веднъж докато си хванал някоя друга за ръка и ме боли. Но искам да се усмихна, само за да ти дам да разбереш, че аз помня завинаги.
Не съм готова да забравя.
Не съм готова да освободя себе си от спомените за моментите с теб, дори когато те са незначителни ежедневни случки, и ще помня винаги, че не съм успявала да говоря с никой друг така както с теб, дори когато съм уплашена до смърт от присъствието на някой друг в живота си.
Не съм готова да те намразя.
Не съм готова дори когато ми обърна гръб без да се интересуваш как се почувствах и как все още се чувствам, егоизмът е висша сила, да, тя ще спаси света, но едновременно с това руши доста, надявам се някой ден да го разбереш.
Истината е, че не съм готова за всичката болка, която идва с чувството, всичките сълзи, недостигът на въздух, когато те видя, изтръпването на цялото ми тяло, когато мина покрая теб. Твърде съм слаба и наивна и вярвам в доброто, още. Може би някой ден ще се науча как да го правя без да наранявам себе си и останалите, и теб, но дотогава...
Не съм готова да обичам.
неделя, 2 октомври 2011 г.
Просто подхранване на илюзията
Открих себе си в литературна криза.
Така обичам да наричам неспособността си да напиша едно изречение за своите (както и за Ботевите, между другото) чувства напоследък и доста лесно всеки път, когато отворя блога си (или учебника по литература), да се примиря със своята "литературна криза", да затворя страницата и да се гмурна я в някой сериал, я в Хари Потър.
Но каквото и да правя, пред още стои проблемът, че писането не ми се отдава, поне не както преди, загубило е смисъл, не ми помага да помисля, след като видя думите бяло на черно, не ми помага да разбера себе си, да излея всичко, което ме притиска ... и да продължа.
Сблъсъкът с този пост беше неизбежен от няколко месеца насам и именно сега, в 19 часа, неделна спокойна вечер (като изключим, естествено, топуркащите звуци от съседите, които правят ремонт), когато ме чакат хиляди домашни и уроци, да седна за известно време и да се взирам глупаво в белия екран.
Въпреки моята любима "литературна криза", душата ми и мислите ми не спират да ме ръчкат нито за секунда, всяка вечер заспивам с мисълта как светът е безнадежден и смисъл няма и се събуждам сутрин с чувството, че желая краят да дойде колкото може по-бързо. Не мога да намеря наслада в нито едно ежедневно действие, дори в онези необичайни случаи, които напоследък не ми се отдават и без това, като например събиране, излизане и така нататък. И най-важното от всичко - не мога да намеря спасение в мечтите си за един по-добър живот в близкото бъдеще. Думата, която ме определя, свети все по-ярко на челото ми и (извинявам се за сравнението) придобивам харипотърски синдром, свързан в белега му - "безнадеждна" е което съм на този етап и вместо големият страшен Волдемор без нос мен ме преследва сянката на безсмислието и болката. Ще извинява Избраният, но аз печеля.
Та, опитвайки се да намеря утеха в писането, продължавам да осъзнавам, че временна илюзия, че това ще ми помогне, все някога ще се изпари, както се изпари илюзията, че веселието ще ме спаси, както се изпари илюзията, че уроците ще ме спасят, както се изпаи илюзията, че усмивката на хората ще ме спаси. Но илюзии винаги ще намирам, не искам да знам какво ще се случи, когато се изчерпам от идеи.
Едновременно с безнадежността, която ме е заляла цялата, обаче има още съществено в живота ми. И то определено не е нещо временно като момче, приятели или мисълта за скорошно събитие, от което да потръпвам. Гонят ме ужасните срокове за кандидатстване за университет и огромните ми очаквания - моите и онези на родителите ми. Тъй като винаги съм мечтала за медицина и огромна красива болница с много ранени и болни хора (не си мислете ,че съм някаква психопатка, все пак нищо още не сте видели от мен), съдбата, представляваща моята вътрешна нагласа и родителите ми, ме насочва по едни труднодостъпни пътища, за които ще ми трябват много усилия и сили - силите на борците, онези, които знаят какво искат и знаят, че си заслужава.
А аз, боя се, не съм от тях. До преди две години бих се изсмяла (а и го правех) на всеки мой връстник, който ми изтърсваше, че не знае с какво иска да се занимава след гимназия. Защото аз самата бях от онези борбени и силни личности, готови да посрещнат бъдещето и се гордеех със себе си заради това. Но сега .... сега всичко изглежда толкова по-абстрактно, толкова по-ясно виждам как не си струва да пропилявам години в учене, когато мога да се забавлявам, не си струва да отнемам свободата си, защото каквото и да правя... на където и да вървя .. накрая все се стига до едно място и ние всички знаем кое е то.
Е тогава защо живеем ? За да създаваме ? Не съм сигурна, че съм от онези важни личности, които все пак ще оставят следа в този свят, пък и съм убедена, че животът ми няма да има смисъл за никой. Тогава защо да има смисъл за самата мен ?
Може би живеем просто за да бъдем фон на онези, които променят света.
За да поддържаме баланса на планетата.
За да унищожаваме тази планета?
Безсмислено е, колкото и да се лъжем, и докато някои хора намират надежда в създаването на семейство, отглеждането на деца, мен съвсем не ме удовлетворява подобна картина, а бих искала да съм именно от тези хора - хората, които се радват на един нормално изживян живот и получават от него максимален брой усмивки върху лицата си.
Може би звуча направо глупашки глупаво, може би не си струва да напиша нито един ред, но създавам още веднъж илюзията в главата си, че след като цяло лято не съм написала нито ред, именно сега ще получа удовлетворение и ще мога да доживея ... деня.
А за утре ще мисля по-късно, .... ако ми се наложи.
Така обичам да наричам неспособността си да напиша едно изречение за своите (както и за Ботевите, между другото) чувства напоследък и доста лесно всеки път, когато отворя блога си (или учебника по литература), да се примиря със своята "литературна криза", да затворя страницата и да се гмурна я в някой сериал, я в Хари Потър.
Но каквото и да правя, пред още стои проблемът, че писането не ми се отдава, поне не както преди, загубило е смисъл, не ми помага да помисля, след като видя думите бяло на черно, не ми помага да разбера себе си, да излея всичко, което ме притиска ... и да продължа.
Сблъсъкът с този пост беше неизбежен от няколко месеца насам и именно сега, в 19 часа, неделна спокойна вечер (като изключим, естествено, топуркащите звуци от съседите, които правят ремонт), когато ме чакат хиляди домашни и уроци, да седна за известно време и да се взирам глупаво в белия екран.
Въпреки моята любима "литературна криза", душата ми и мислите ми не спират да ме ръчкат нито за секунда, всяка вечер заспивам с мисълта как светът е безнадежден и смисъл няма и се събуждам сутрин с чувството, че желая краят да дойде колкото може по-бързо. Не мога да намеря наслада в нито едно ежедневно действие, дори в онези необичайни случаи, които напоследък не ми се отдават и без това, като например събиране, излизане и така нататък. И най-важното от всичко - не мога да намеря спасение в мечтите си за един по-добър живот в близкото бъдеще. Думата, която ме определя, свети все по-ярко на челото ми и (извинявам се за сравнението) придобивам харипотърски синдром, свързан в белега му - "безнадеждна" е което съм на този етап и вместо големият страшен Волдемор без нос мен ме преследва сянката на безсмислието и болката. Ще извинява Избраният, но аз печеля.
Та, опитвайки се да намеря утеха в писането, продължавам да осъзнавам, че временна илюзия, че това ще ми помогне, все някога ще се изпари, както се изпари илюзията, че веселието ще ме спаси, както се изпари илюзията, че уроците ще ме спасят, както се изпаи илюзията, че усмивката на хората ще ме спаси. Но илюзии винаги ще намирам, не искам да знам какво ще се случи, когато се изчерпам от идеи.
Едновременно с безнадежността, която ме е заляла цялата, обаче има още съществено в живота ми. И то определено не е нещо временно като момче, приятели или мисълта за скорошно събитие, от което да потръпвам. Гонят ме ужасните срокове за кандидатстване за университет и огромните ми очаквания - моите и онези на родителите ми. Тъй като винаги съм мечтала за медицина и огромна красива болница с много ранени и болни хора (не си мислете ,че съм някаква психопатка, все пак нищо още не сте видели от мен), съдбата, представляваща моята вътрешна нагласа и родителите ми, ме насочва по едни труднодостъпни пътища, за които ще ми трябват много усилия и сили - силите на борците, онези, които знаят какво искат и знаят, че си заслужава.
А аз, боя се, не съм от тях. До преди две години бих се изсмяла (а и го правех) на всеки мой връстник, който ми изтърсваше, че не знае с какво иска да се занимава след гимназия. Защото аз самата бях от онези борбени и силни личности, готови да посрещнат бъдещето и се гордеех със себе си заради това. Но сега .... сега всичко изглежда толкова по-абстрактно, толкова по-ясно виждам как не си струва да пропилявам години в учене, когато мога да се забавлявам, не си струва да отнемам свободата си, защото каквото и да правя... на където и да вървя .. накрая все се стига до едно място и ние всички знаем кое е то.
Е тогава защо живеем ? За да създаваме ? Не съм сигурна, че съм от онези важни личности, които все пак ще оставят следа в този свят, пък и съм убедена, че животът ми няма да има смисъл за никой. Тогава защо да има смисъл за самата мен ?
Може би живеем просто за да бъдем фон на онези, които променят света.
За да поддържаме баланса на планетата.
За да унищожаваме тази планета?
Безсмислено е, колкото и да се лъжем, и докато някои хора намират надежда в създаването на семейство, отглеждането на деца, мен съвсем не ме удовлетворява подобна картина, а бих искала да съм именно от тези хора - хората, които се радват на един нормално изживян живот и получават от него максимален брой усмивки върху лицата си.
Може би звуча направо глупашки глупаво, може би не си струва да напиша нито един ред, но създавам още веднъж илюзията в главата си, че след като цяло лято не съм написала нито ред, именно сега ще получа удовлетворение и ще мога да доживея ... деня.
А за утре ще мисля по-късно, .... ако ми се наложи.
вторник, 5 юли 2011 г.
Искам да разруша нещо красиво
Аз съм необикновена.
Достатъчно странна и непреодолима, че едновременно да се харесвам и да се мразя.
И съм глупава...от време на време, и съм меланхолична, и убивам болката с болка, и се смея, когато ме боли, опитвайки да не предавам на останалите, и понякога съм досадна, злобна, често - иронична и саркастична, понякога съм толкова зла, че ми се ще всички да са нещастни и не мога да гледам чуждото щастие, завиждам, казвам неща, които не мисля, правя неща, които нараняват околните, издавам тайни, бягам от истината, обличам се в лъжи и после рева на нечие рамо колко глупаво постъпвам, понякога ме е страх да бъда себе си, страх ме е да допускам хора до себе си, страх ме е да признавам недостатъците си, понякога наранявам, да, понякога мразя по-силно отколкото мога да преодолея.
Понякога съм ужасен човек и се мразя, толкова много, че спирам да общувам с хора, за да не ме намразят и те.
Но истината е, че мога да бъда много повече, о колко много мога да бъда. Всеки може да бъде много повече от това, което е. И ако някой... някой обикновен човек бъде ЧОВЕК, аз мога да извърша немислимото. Но къде да търсиш хора в тоя ужасен свят, това ми е въпросът. Къде да виждам надежда, как да мечтая, как да произвеждам щастие, как да се усмихвам, как да спра да се страхувам, когато всеки шибан "човек", който някога съм мислила за ЧОВЕК, успява да ми докаже, че всичко на този отвратителен свят е лъжа?
Ще кажете, че съм млада и не разбирам. Ами окей, истината е, че предпочитам да не разбирам и да мисля как всичко и цветно и сладко и всички са се хванали за ръце и се обичат. И всичко да е розово и най-голямата ми грижа е какво да си сготвя да ям.
Предпочитам да си остана дете завинаги, предпочитам да съм ТВЪРДЕ весела за хората, толкова, че чак да ми твърдят, че съм фалшива.
Да, ще ми се да не разбирам живота, защото всъщност животът е гаден. И колкото повече го опознаваме и го разбираме и ние ставаме така гадни и лицемерни, и егоистични.
Затова не ми пука, честно, какво си помислихте, защото знам достатъчно и не искам да разбирам повече. А на 16 наистина си способен да знаеш всичко.
Отдалечих се от първоначалната си мисъл толкова много, че забравих каква беше тя, а нямам психическа сила да прочета началото. Имам чувството, че ме удря на вълни : превъзходство, величие, падение, заравяне в пясъка. Дали е чувство изобщо, вече не съм убедена дали искам да чувствам: всеки път, когато някой от онези така любими ми хора ме нараняват и си играят с мен и лицемерничат зад гърба ми. Трудна съм за разбиране, сигурно, защото не съм като всички, именно, защото съм странна и скучна на моменти, защото бягам от драми, знаейки, че не носят нищо хубаво.
Предполагам също така, че никога няма да се намери някой, който да ме разбере, и ще си бъда сама, понеже съм ТВЪРДЕ *поставете отрицателно прилагателно на празното място*, но съм твърдо убедена, че не ми пука особено. Защото надеждата умира последна и защото вярвам в себе си достатъчно, за да не позволявам да се променям в лоша насока и за да знам, че съм способна на много повече. Жалко, че no one gives a fuck, но го преодолявам бавно и болезнено, доколкото мога, разбира се.
Дори когато виждам как хората около мен се променят, продават болката си и продават себе си с нея, без да го осъзнават.
И когато дам всичко за някого, което мога, когато изпробвам всеки начин, за да донеса на някого щастие, излиза, че съм фалшива и че самата аз имам изгода. Нека съм. Дано, някой ден да обичам повече себе си от останалите, но дотогава ще остана себе си - онзи фалшив образ, за който ме мислите, и ще давам повече отколкото трябва и ще се самоунищожавам, за да градя чужди основи...
Или свиквате, или бягате, или ме наричате "фалшива" зад гърба ми, а пред мен се усмихвате мило и кимате.
Истината е,... на първо място тъжна и на второ - горчива - все по-малко започва да ми пука...
п.с. написано на 5ти юли, когато всичко, което ми трябваше беше бутилка бира.
Достатъчно странна и непреодолима, че едновременно да се харесвам и да се мразя.
И съм глупава...от време на време, и съм меланхолична, и убивам болката с болка, и се смея, когато ме боли, опитвайки да не предавам на останалите, и понякога съм досадна, злобна, често - иронична и саркастична, понякога съм толкова зла, че ми се ще всички да са нещастни и не мога да гледам чуждото щастие, завиждам, казвам неща, които не мисля, правя неща, които нараняват околните, издавам тайни, бягам от истината, обличам се в лъжи и после рева на нечие рамо колко глупаво постъпвам, понякога ме е страх да бъда себе си, страх ме е да допускам хора до себе си, страх ме е да признавам недостатъците си, понякога наранявам, да, понякога мразя по-силно отколкото мога да преодолея.
Понякога съм ужасен човек и се мразя, толкова много, че спирам да общувам с хора, за да не ме намразят и те.
Но истината е, че мога да бъда много повече, о колко много мога да бъда. Всеки може да бъде много повече от това, което е. И ако някой... някой обикновен човек бъде ЧОВЕК, аз мога да извърша немислимото. Но къде да търсиш хора в тоя ужасен свят, това ми е въпросът. Къде да виждам надежда, как да мечтая, как да произвеждам щастие, как да се усмихвам, как да спра да се страхувам, когато всеки шибан "човек", който някога съм мислила за ЧОВЕК, успява да ми докаже, че всичко на този отвратителен свят е лъжа?
Ще кажете, че съм млада и не разбирам. Ами окей, истината е, че предпочитам да не разбирам и да мисля как всичко и цветно и сладко и всички са се хванали за ръце и се обичат. И всичко да е розово и най-голямата ми грижа е какво да си сготвя да ям.
Предпочитам да си остана дете завинаги, предпочитам да съм ТВЪРДЕ весела за хората, толкова, че чак да ми твърдят, че съм фалшива.
Да, ще ми се да не разбирам живота, защото всъщност животът е гаден. И колкото повече го опознаваме и го разбираме и ние ставаме така гадни и лицемерни, и егоистични.
Затова не ми пука, честно, какво си помислихте, защото знам достатъчно и не искам да разбирам повече. А на 16 наистина си способен да знаеш всичко.
Отдалечих се от първоначалната си мисъл толкова много, че забравих каква беше тя, а нямам психическа сила да прочета началото. Имам чувството, че ме удря на вълни : превъзходство, величие, падение, заравяне в пясъка. Дали е чувство изобщо, вече не съм убедена дали искам да чувствам: всеки път, когато някой от онези така любими ми хора ме нараняват и си играят с мен и лицемерничат зад гърба ми. Трудна съм за разбиране, сигурно, защото не съм като всички, именно, защото съм странна и скучна на моменти, защото бягам от драми, знаейки, че не носят нищо хубаво.
Предполагам също така, че никога няма да се намери някой, който да ме разбере, и ще си бъда сама, понеже съм ТВЪРДЕ *поставете отрицателно прилагателно на празното място*, но съм твърдо убедена, че не ми пука особено. Защото надеждата умира последна и защото вярвам в себе си достатъчно, за да не позволявам да се променям в лоша насока и за да знам, че съм способна на много повече. Жалко, че no one gives a fuck, но го преодолявам бавно и болезнено, доколкото мога, разбира се.
Дори когато виждам как хората около мен се променят, продават болката си и продават себе си с нея, без да го осъзнават.
И когато дам всичко за някого, което мога, когато изпробвам всеки начин, за да донеса на някого щастие, излиза, че съм фалшива и че самата аз имам изгода. Нека съм. Дано, някой ден да обичам повече себе си от останалите, но дотогава ще остана себе си - онзи фалшив образ, за който ме мислите, и ще давам повече отколкото трябва и ще се самоунищожавам, за да градя чужди основи...
Или свиквате, или бягате, или ме наричате "фалшива" зад гърба ми, а пред мен се усмихвате мило и кимате.
Истината е,... на първо място тъжна и на второ - горчива - все по-малко започва да ми пука...
п.с. написано на 5ти юли, когато всичко, което ми трябваше беше бутилка бира.
събота, 11 юни 2011 г.
Какво ли ще правя тази вечер?
Странно, но всичко, за което се сещам включва храна или филми, или двете заедно.
И ето как докато си пътувах на връщане от уморителен шопинг ден, се сетих какво ще правя тази вечер: ще мрънкам. Както винаги, ще бездействам и ще се оплаквам колко ми е смотано. Свикнахте ли? Ами не ви виня, чак аз свикнах да се радвам на дори най-малките светлинки за живот. Ех.
Въпросът е остана ли нещо от скучния ми живот, за което да не съм мрънкала тук ? Съмнявам се, мамка му, та аз дори мрънкам колко ми е скучен животът xD Изчерпах се.
Но въпреки това имам все още нуждата да говоря за проблемите си и тъй като няма някой със достатъчно здрави нерви и с интерес към мен, е... блогът ми е верен завинаги ^^
Днешната тема: какво е да си приятел? И какво се случва, когато даваш всичко от себе, за да бъдеш такъв, а виждаш от другата страна само безразличие и мрънкане.
Като човек, който може спокойно да заяви, че приятелството за него е най-ценното нещо, възможно да съществува в човешкия живот, мога също толкова спокойно да заявя, че май съм единствената, която го чувства така. Принципно никога не се оплаквам как другите грешат, а понясям всичко мълчаливо, но... малко започва да ми натежава цялата вина. ВИНАГИ. И в крайна сметка какво се получи? Не мога да спра да смятам оставащите дни и часове до заминаването ми, за да мога да съм далеч от всички и всичко. Може и да звуча твърде грубо, може би не го премислям добре напоследък, понеже съм твърде уморена да сдържам емоциите си в главата си както винаги, може би... но понякога ми остават само тези емоции, понякога единственият ми избор какво да правя е да си почивам от целия свят и дори няма с кого да го споделя. Защото ако вляза в скайп ме нападат защо съм имала време да стоя в скайп вместо да излезем и защо не съм им отговоряла в скайп, когато ми пишели.
Защо ли.
Глупаво или не, чувствам, че съм единствената, която досега влагаше цялата си енергия в осъществяване на приятелства и винаги мислеше за другите, а в единственият момент, когато имам нужда някой да помисли за самата мен - ... щурчета. Просто да разбере.... мамка ви, щурчета.
И свършвам там, където започнах - сама. Като огромен етикет, закачен на шията ми, виси си на гърдите ми и го нося цял живот. Което е по-лошо - никой не обръща внимание. Защото имам и друго качество, в което съм опасно добра - невидимостта.
И чакам и чакам и чакам, колко още ? Да спра най-сетне да се опитвам so hard, искам просто да се отпусна и всичко да се получава naturally, но все повече разбирам как е невъзможно.
Най-големият ми страх ме гони по петите откакто се помня и ми се хили от сенките, а аз съм толкона уплашена, продължавам да тичам без да ми пука колко съм уморена и колко изпускам по пътя, а когато реша да направя кратка почивка от тази фазата - Той ме хваща здраво и не ме пуска. Или пък ме пуска от време на време, ей така - за забавление, да ме погони и да се посмее.
Самотата е зла, зла, зла, зла моя най-добра приятелка.
Оказва се обаче, че всички приятели са такива - забавляват се чрез останалите. Приемам го толкова навътре, защото вярвам, че не е така, защото се надявам някой да се появи и да опровергае и в същото време се страхувам, че може тези, които го опровергават да слагат онази маска, който използвам и аз.
Не че съм лицемерна.. просто ми се ще някой да ме разбере, някой да види през тази маска. Някой....
Странно, но всичко, за което се сещам включва храна или филми, или двете заедно.
И ето как докато си пътувах на връщане от уморителен шопинг ден, се сетих какво ще правя тази вечер: ще мрънкам. Както винаги, ще бездействам и ще се оплаквам колко ми е смотано. Свикнахте ли? Ами не ви виня, чак аз свикнах да се радвам на дори най-малките светлинки за живот. Ех.
Въпросът е остана ли нещо от скучния ми живот, за което да не съм мрънкала тук ? Съмнявам се, мамка му, та аз дори мрънкам колко ми е скучен животът xD Изчерпах се.
Но въпреки това имам все още нуждата да говоря за проблемите си и тъй като няма някой със достатъчно здрави нерви и с интерес към мен, е... блогът ми е верен завинаги ^^
Днешната тема: какво е да си приятел? И какво се случва, когато даваш всичко от себе, за да бъдеш такъв, а виждаш от другата страна само безразличие и мрънкане.
Като човек, който може спокойно да заяви, че приятелството за него е най-ценното нещо, възможно да съществува в човешкия живот, мога също толкова спокойно да заявя, че май съм единствената, която го чувства така. Принципно никога не се оплаквам как другите грешат, а понясям всичко мълчаливо, но... малко започва да ми натежава цялата вина. ВИНАГИ. И в крайна сметка какво се получи? Не мога да спра да смятам оставащите дни и часове до заминаването ми, за да мога да съм далеч от всички и всичко. Може и да звуча твърде грубо, може би не го премислям добре напоследък, понеже съм твърде уморена да сдържам емоциите си в главата си както винаги, може би... но понякога ми остават само тези емоции, понякога единственият ми избор какво да правя е да си почивам от целия свят и дори няма с кого да го споделя. Защото ако вляза в скайп ме нападат защо съм имала време да стоя в скайп вместо да излезем и защо не съм им отговоряла в скайп, когато ми пишели.
Защо ли.
Глупаво или не, чувствам, че съм единствената, която досега влагаше цялата си енергия в осъществяване на приятелства и винаги мислеше за другите, а в единственият момент, когато имам нужда някой да помисли за самата мен - ... щурчета. Просто да разбере.... мамка ви, щурчета.
И свършвам там, където започнах - сама. Като огромен етикет, закачен на шията ми, виси си на гърдите ми и го нося цял живот. Което е по-лошо - никой не обръща внимание. Защото имам и друго качество, в което съм опасно добра - невидимостта.
И чакам и чакам и чакам, колко още ? Да спра най-сетне да се опитвам so hard, искам просто да се отпусна и всичко да се получава naturally, но все повече разбирам как е невъзможно.
Най-големият ми страх ме гони по петите откакто се помня и ми се хили от сенките, а аз съм толкона уплашена, продължавам да тичам без да ми пука колко съм уморена и колко изпускам по пътя, а когато реша да направя кратка почивка от тази фазата - Той ме хваща здраво и не ме пуска. Или пък ме пуска от време на време, ей така - за забавление, да ме погони и да се посмее.
Самотата е зла, зла, зла, зла моя най-добра приятелка.
Оказва се обаче, че всички приятели са такива - забавляват се чрез останалите. Приемам го толкова навътре, защото вярвам, че не е така, защото се надявам някой да се появи и да опровергае и в същото време се страхувам, че може тези, които го опровергават да слагат онази маска, който използвам и аз.
Не че съм лицемерна.. просто ми се ще някой да ме разбере, някой да види през тази маска. Някой....
понеделник, 30 май 2011 г.
Чакаща
Някаква необикновена сила ме накара да напиша адреса на блога в лентата горе, както и да напиша паролата си, за да вляза, както и... да пиша това сега.
Независимо, че си имам дневник на хартия, както и приятели, на които мога да мрънкам в часове, понякога просто имам желанието да споделя с непознати. Е, знаете.
Изригващи кифленски чувства в мен - мразя ги от главата до петите, навсякъде са. Като че ли са родени от спомени за хубавите дни, когато имах за какво да пиша, те продължават да плуват из мен.
Понякога докато правя най-обикновените си ежедневни действия, изведнъж се отваря някаква вратичка в съзнанието ми, сякаш от друго измерение, което ми е толкова познато някак, но не мога да се сетя как. Като дежа вю, но не е. Просто спомен, довян от вятъра отново в главата ми. И това чувство, което носи със себе си..безценно е. Великолепна нахлуваща светлина само за кратък миг, след което отново оставам в тъмния скучен и сив свят. Оставам с мисълта... "Спомням си!" .. но не съвсем. Спомням си чувството, но не и събитието. По-силни ли са чувствата ? По-силни от моментите, които ги създават? Значи все пак си струва да вярваме, че има нещо и след края. Понеже чувствата остават в тялото, далеч от самото съзнание на простосмъртни. Но вярата ми не е така силна, както ми се ще.
Аз самата не съм така силна, щом дори не мога да отрека пред себе си съществуването на минали лица и събития. А по-лошото е... че не искам.
Най-лошото обаче е, че самата аз не се разбирам и очаквам някой да се появи, за да ме разбере и да ми обясни.
Както чакам и някой да се появи и да начертае съдбата ми вместо мен.
Както чакам и някой да се появи и да накара сърцето ми да бие вместо мен.
Не съм честна спрямо себе си, да. Нито спрямо сърцето си, за което имам теория, че спира доста често, просто защото се е уморило да се свива и отпуска. Е, аз също съм уморена, но спирам ли ? Да се свивам и отпускам...
Детската ми наивност е направо абсурдна в моменти като този. Още повече в моменти като май месец. Официално - най-самотната ми пролет откакто се помня. Чувствам се малко по-зряла, малко по-мъдра, малко по-довършена, малко по-самоуверена, малко по-проницателна и като съответствие на всичките малко.. МНОГО по-объркана и искаща. Искаща миналото и бъдещето едновременно толкова силно, че не може да мръдне ни напред, ни назад.
Сама отнемам шанса си да видя нещата. Сама отнемам шанса си да живея. Понеже изборът е труден, понеже искам всичко. А не получавам нищо.
Ама естествено, че всеки иска най-доброто за себе си. Само дето някои се задоволяват доколкото могат и в крайна сметка СА задоволени, а други просто предпочитат да почакат. И чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат, а тях самите никой никога не ги чака.
Приятно ми е, аз съм Чакаща. For-fuckin'-ever.
Независимо, че си имам дневник на хартия, както и приятели, на които мога да мрънкам в часове, понякога просто имам желанието да споделя с непознати. Е, знаете.
Изригващи кифленски чувства в мен - мразя ги от главата до петите, навсякъде са. Като че ли са родени от спомени за хубавите дни, когато имах за какво да пиша, те продължават да плуват из мен.
Понякога докато правя най-обикновените си ежедневни действия, изведнъж се отваря някаква вратичка в съзнанието ми, сякаш от друго измерение, което ми е толкова познато някак, но не мога да се сетя как. Като дежа вю, но не е. Просто спомен, довян от вятъра отново в главата ми. И това чувство, което носи със себе си..безценно е. Великолепна нахлуваща светлина само за кратък миг, след което отново оставам в тъмния скучен и сив свят. Оставам с мисълта... "Спомням си!" .. но не съвсем. Спомням си чувството, но не и събитието. По-силни ли са чувствата ? По-силни от моментите, които ги създават? Значи все пак си струва да вярваме, че има нещо и след края. Понеже чувствата остават в тялото, далеч от самото съзнание на простосмъртни. Но вярата ми не е така силна, както ми се ще.
Аз самата не съм така силна, щом дори не мога да отрека пред себе си съществуването на минали лица и събития. А по-лошото е... че не искам.
Най-лошото обаче е, че самата аз не се разбирам и очаквам някой да се появи, за да ме разбере и да ми обясни.
Както чакам и някой да се появи и да начертае съдбата ми вместо мен.
Както чакам и някой да се появи и да накара сърцето ми да бие вместо мен.
Не съм честна спрямо себе си, да. Нито спрямо сърцето си, за което имам теория, че спира доста често, просто защото се е уморило да се свива и отпуска. Е, аз също съм уморена, но спирам ли ? Да се свивам и отпускам...
Детската ми наивност е направо абсурдна в моменти като този. Още повече в моменти като май месец. Официално - най-самотната ми пролет откакто се помня. Чувствам се малко по-зряла, малко по-мъдра, малко по-довършена, малко по-самоуверена, малко по-проницателна и като съответствие на всичките малко.. МНОГО по-объркана и искаща. Искаща миналото и бъдещето едновременно толкова силно, че не може да мръдне ни напред, ни назад.
Сама отнемам шанса си да видя нещата. Сама отнемам шанса си да живея. Понеже изборът е труден, понеже искам всичко. А не получавам нищо.
Ама естествено, че всеки иска най-доброто за себе си. Само дето някои се задоволяват доколкото могат и в крайна сметка СА задоволени, а други просто предпочитат да почакат. И чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат и чакат, а тях самите никой никога не ги чака.
Приятно ми е, аз съм Чакаща. For-fuckin'-ever.
вторник, 26 април 2011 г.
Be.
Change Everything you are And everything you were Your number has been called Fights, battles have begun Revenge will surely come Your hard times are ahead Best You've got to be the best You've got to change the world And use this chance to be heard Your time is now
От известно време намерих посока.
Хубава посока, такава, която ще ми донесе повече, която ще ме научи на повече, която ще ме приближи повече до съвършенството ми за човек. Да, посоката не е за кривване дори, но е фалшива посока. Колкото и да го обмислям (глупавия си живот), толкова повече стигам само до едно заключение: промяна. Към по-добро. Към нещо, което да ме накара да ставам сутрин от леглото с усмивка, а не да отказвам да посрещна поредния ден, нещо, което да ме кара да се усмихвам повече, а не да съм на ръба да се разплача, понеже трябва да изхвърля това, което ме дави отвътре. В повечето случаи сълзите са неизплачими. А щастието е немислимо дори.
Понякога се смятам за рядка порода мечтател и вярващ с невероятна смелост да си представя дори малко щастие. Някои печелят щастието си и то е неразделна част от тях. Други, като мен, никога не са го срещали и досега би трябвало отдавна да са се отказали от мисълта за него. Но не.
Виждам, че мога да променя много неща, мога да опитам, мога да задържам фалшивите усмивки на лицето си, мога да потискам напиращите сълзи, мога да вървя с гордо вдигната глава, дори когато се чувствам толкова нищожна, че предпочитам никой да не ме забелязва. Мога, защото съм борец. Мога да имитирам щастие.
Защото понякога външното щастие води и до вътрешно щастие.
Но това ме прави фалшива ? Фалшификатите винаги са евтини подобия на оригинала. А аз не искам евтино фалшиво щастие, което да не ме оставя да заспа вечер.
Искам нещо истинско. Поне едно истинско нещо, което да ми принадлежи. Поне... поне нещо, което да ме изкара от транса на сивото ежедневие.
И страхът дебне зад всеки ъгъл...страхът всичките ми усилия да са напразни, да са проваля. Защото проваля ли се още веднъж и падна ли за пореден път, не съм сигурна, че ще мога да продължа. Мислите, че се свиква с провалите, когато те са живота ти ? Ами не.
Никога не свикваш с вътрешното убеждение, че не заслужаваш още един шанс. Защото се прохабиш силите на вселената.
Звуча глупаво ? И наивно.
Голяма работа.
Никой никога няма да ме забележи заради това, което показвам на света. Никой никога няма да ме забележи, да ме усети, да ме заобича. И го знам. И събирам сили да направя нещо по въпроса, но не съм сигурна дали не съм твърде самоуверена, че да експериментирам със себе си.
Предполагам няма как да се превърна в нещо по-лошо от това, което съм сега.
За едното щастие съм, да.
сряда, 6 април 2011 г.
Едно ненужно писание
Ето ги кофти моментите, когато се чувстваш все едно не принадлежиш в този свят.
Ей там, не ги ли виждате?!
Вярно, на вас са ви далечни и посещенията им са веднъж в живота ви, а за някои са дори непознати.
Неприятно ми е да знам, че съм досадна и глупава и само занимавам хората с моите излишни глупости.
В къщи, в училище, навън. Като фон? Дори фон не съм, какъв фон да съм, та никой не би си избрал такъв фон. Искам да знаете, че не съм толкова мрънкаща по принцип, напротив дори понякога съм щастлива (рядко де), просто пиша тук само когато чувствам, че няма накъде.
Като последна гара ми е. Като последната ...
Все едно.
Кофти моментите, когато се чувствам сякаш не принадлежа на този свят? Ежедневие. Дори едноминутие, ако имаше такава дума, разбира се, без да преувеличавам.
Може би защото никога не съм пушила/ вземала наркотици, може би защото никога не съм се чукала с никого или не съм била заобиколена от драми, знам ли. Просто...е обществото ми е непонятно, аз съм непонятна на великото общество.
And all I wanted was to be someone.
Просто. Ясно. Но някой си там велик е казал, че колкото по-малко искаш, към колкото по-малко се стремиш - толкова по-малко получаваш.
Но ме е яд, страх ме е от глупостта ми понякога. Не мога ли да бъда... нормална? Да, прави сте, звуча тривиално на образа си на човек, който се стреми да е различен и ненавижда нормалността и' във всичките и' форми. Бих била доволна и да бъда ненормална и хората да ме гледат странно и уплашено. Бих била доволна да бъда идиот, приказващ глупости, бих била доволна да бъда изпаднал наркоман, бих била доволна да бъда досадна лепка, бих била доволна да бъда хейтър, който не дава на хората да се доближат до него, бих била доволна на всичко. Всичко, само да не бях това нищо, което съм и което ме описва толкова пълно като личност.
Не спирам да повтарям, че мразя промените, защото колкото и те да са добри, самият факт, че се променя нещо/някой, когото/ което харесвам означава, че промяната само вреди на психиката ми, а всъщност така искам промяна. Промяна за самата себе си. Но съм убедена, че не мога да я постигна сама, нямам силата. Нямам мотив, нямам образец, нямам смисъл.
Съжалявам за всяко разочарование, което съм нанесла, а те са много.
Проект "мамо, искам да заминем за Лондон" започва сега. И дори да трябва да си скъсам задника от учене, дори да трябва да живея с баща си (v.v), би било по-добре от колкото да съжалявам всяка секунда за всяка своя постъпка и да плача за ново начало безцелно.
Искам ново начало.
Дори да ме превърне в нещо много по-лошо от това, което съм сега.
Трябва да бръкнеш много по надълбоко, за да извадиш на показ нещо съществено, нещо хубаво от мен, за да разбереш поне малко какво съм. Повечето хора нямат времето, нямат силите, нямат желанието да се опитат. И не ги видя, понеже аз никога не съм подавала ръка на някого, който има нужда от гореспоменатото разбиране и време, и разбирам, че не заслужавам.
Тълкувайте както щете.
Ей там, не ги ли виждате?!
Вярно, на вас са ви далечни и посещенията им са веднъж в живота ви, а за някои са дори непознати.
Неприятно ми е да знам, че съм досадна и глупава и само занимавам хората с моите излишни глупости.
В къщи, в училище, навън. Като фон? Дори фон не съм, какъв фон да съм, та никой не би си избрал такъв фон. Искам да знаете, че не съм толкова мрънкаща по принцип, напротив дори понякога съм щастлива (рядко де), просто пиша тук само когато чувствам, че няма накъде.
Като последна гара ми е. Като последната ...
Все едно.
Кофти моментите, когато се чувствам сякаш не принадлежа на този свят? Ежедневие. Дори едноминутие, ако имаше такава дума, разбира се, без да преувеличавам.
Може би защото никога не съм пушила/ вземала наркотици, може би защото никога не съм се чукала с никого или не съм била заобиколена от драми, знам ли. Просто...е обществото ми е непонятно, аз съм непонятна на великото общество.
And all I wanted was to be someone.
Просто. Ясно. Но някой си там велик е казал, че колкото по-малко искаш, към колкото по-малко се стремиш - толкова по-малко получаваш.
Но ме е яд, страх ме е от глупостта ми понякога. Не мога ли да бъда... нормална? Да, прави сте, звуча тривиално на образа си на човек, който се стреми да е различен и ненавижда нормалността и' във всичките и' форми. Бих била доволна и да бъда ненормална и хората да ме гледат странно и уплашено. Бих била доволна да бъда идиот, приказващ глупости, бих била доволна да бъда изпаднал наркоман, бих била доволна да бъда досадна лепка, бих била доволна да бъда хейтър, който не дава на хората да се доближат до него, бих била доволна на всичко. Всичко, само да не бях това нищо, което съм и което ме описва толкова пълно като личност.
Не спирам да повтарям, че мразя промените, защото колкото и те да са добри, самият факт, че се променя нещо/някой, когото/ което харесвам означава, че промяната само вреди на психиката ми, а всъщност така искам промяна. Промяна за самата себе си. Но съм убедена, че не мога да я постигна сама, нямам силата. Нямам мотив, нямам образец, нямам смисъл.
Съжалявам за всяко разочарование, което съм нанесла, а те са много.
Проект "мамо, искам да заминем за Лондон" започва сега. И дори да трябва да си скъсам задника от учене, дори да трябва да живея с баща си (v.v), би било по-добре от колкото да съжалявам всяка секунда за всяка своя постъпка и да плача за ново начало безцелно.
Искам ново начало.
Дори да ме превърне в нещо много по-лошо от това, което съм сега.
Трябва да бръкнеш много по надълбоко, за да извадиш на показ нещо съществено, нещо хубаво от мен, за да разбереш поне малко какво съм. Повечето хора нямат времето, нямат силите, нямат желанието да се опитат. И не ги видя, понеже аз никога не съм подавала ръка на някого, който има нужда от гореспоменатото разбиране и време, и разбирам, че не заслужавам.
Тълкувайте както щете.
вторник, 1 февруари 2011 г.
PANIC
Let's get these teen hearts beating faster!, faster!
So testosterone boys and harlequin girls
Will you dance to this beat, and hold a lover close?
Щастливо начало, лошо продължение. Повярвайте при мен няма и добри краища.
Така, надявам се още.
Пътуването винаги ме кара да мисля, мисля, докато не успея да стигна до велико умозаключение или докато не науча текста на песента, която не мога да спра да слушам.
Правя грешки всеки ден, малки глупави грешки, които ме карат да си заблъскам главата някъде, всеки път щом си припомня бегло.
Радвам се на глупости, понеже няма нещо значително, на което да се.
Пиша безсмислени неща в глупав блог, който не бива четен, понеже... е, знаете.
И всичко това, което мразя мразя в себе си, е по вина на глупавия пубертет!
Тъп, глупав... няма ли да свършваш най-сетне, че да мога да продължа?!
А дали е пубертетът, или просто е човекът. Човекът.. толкова глупаво същество е този човек, че чак не мога да го гледам, иска ми се да изтръгна вътрешностите му, иска ми се да задействам тъпия му мозък, че да се научи да го използва по предназначение, а не само да му избива клетките с цигари и алкохол.. (и мъже).
Писна ми да бъда човек, не може ли да съм нещо повече? После човек бил свободен, как ще е свободен, щом е окован с една глупава рамка на собствените си (не)възможности..
Искам да мога да летя, искам да мога да тичам до безкрай, искам да мога да скачам високо, искам да победя гравитацията, искам да преплувам океан, искам да мога да задържам дъха си за години, искам тялото ми да не изтръпва всеки път щом видя някого, който харесвам, искам да мога да мисля, да МИСЛЯ преди да действам, преди да бия майната на хората, които значат много за мен, искам да вярвам, че имам възможността да направя всичко изброено.
Но съм затворена в тъп костюм на човек и ме прави така безсилна. Умирам бавно.
Не че някой е тръгнал да умира бързо.
Не искам да умирам.
А се боя, че вече съм мъртва?
Или имам още ден?
Час?
Минута?
Зарежи.
Просто.... LETS GET THESE TEEN HEARTS BEATING FASTER, FASTER!!!
Няма да съм човек повече, ще съм нещо повече, ще се науча да правя неща, които никой не може, ще се науча.. И ще изгоря това ми тяло, спира ме от всичко онова, което искам да направя.
Светът е перфектно измислен? Глупости, та ние сме БЕЗСИЛНИ.
Безсилни срещу самите себе си...
So testosterone boys and harlequin girls
Will you dance to this beat, and hold a lover close?
Щастливо начало, лошо продължение. Повярвайте при мен няма и добри краища.
Така, надявам се още.
Пътуването винаги ме кара да мисля, мисля, докато не успея да стигна до велико умозаключение или докато не науча текста на песента, която не мога да спра да слушам.
Правя грешки всеки ден, малки глупави грешки, които ме карат да си заблъскам главата някъде, всеки път щом си припомня бегло.
Радвам се на глупости, понеже няма нещо значително, на което да се.
Пиша безсмислени неща в глупав блог, който не бива четен, понеже... е, знаете.
И всичко това, което мразя мразя в себе си, е по вина на глупавия пубертет!
Тъп, глупав... няма ли да свършваш най-сетне, че да мога да продължа?!
А дали е пубертетът, или просто е човекът. Човекът.. толкова глупаво същество е този човек, че чак не мога да го гледам, иска ми се да изтръгна вътрешностите му, иска ми се да задействам тъпия му мозък, че да се научи да го използва по предназначение, а не само да му избива клетките с цигари и алкохол.. (и мъже).
Писна ми да бъда човек, не може ли да съм нещо повече? После човек бил свободен, как ще е свободен, щом е окован с една глупава рамка на собствените си (не)възможности..
Искам да мога да летя, искам да мога да тичам до безкрай, искам да мога да скачам високо, искам да победя гравитацията, искам да преплувам океан, искам да мога да задържам дъха си за години, искам тялото ми да не изтръпва всеки път щом видя някого, който харесвам, искам да мога да мисля, да МИСЛЯ преди да действам, преди да бия майната на хората, които значат много за мен, искам да вярвам, че имам възможността да направя всичко изброено.
Но съм затворена в тъп костюм на човек и ме прави така безсилна. Умирам бавно.
Не че някой е тръгнал да умира бързо.
Не искам да умирам.
А се боя, че вече съм мъртва?
Или имам още ден?
Час?
Минута?
Зарежи.
Просто.... LETS GET THESE TEEN HEARTS BEATING FASTER, FASTER!!!
Няма да съм човек повече, ще съм нещо повече, ще се науча да правя неща, които никой не може, ще се науча.. И ще изгоря това ми тяло, спира ме от всичко онова, което искам да направя.
Светът е перфектно измислен? Глупости, та ние сме БЕЗСИЛНИ.
Безсилни срещу самите себе си...
четвъртък, 27 януари 2011 г.
Следи
С какво си по-различен? Единственият правилен отговор тук би бил "Като всички останали съм, що за въпрос?!", но не го очаквам от теб. Не е от теб.
Не си преминал през толкова много, че да таиш скромност у себе си, че да са засмееш на глупавото ми мислене изобщо. Повярвай ми, дори в най-смелите си мечти не те виждам да се смееш, въпреки че една твоя усмивка дори би стоплила целия свят. Но не си принадлежите.
И с какво си по-различен, че да имаш такава власт над мен? С нищо. Не знам за тебе толкова много колкото си мисля, вероятно всяка констатация би била губене на време празна грешка, но знам ужасно много за себе си, повече от колкото бих искала. Няма изненада, няма трепет, няма ... скука е. Зная, че сутрин обичам да изскачам изпод завивките и да се втурвам към банята, подскачайки весело и енергично - кара ме да се чувствам млада, зная, че никога не бих могла да се примиря със съдбата, никога, зная, че онова, което ме спечелва, мен и сърцето ми, трябва да е ужасно чисто и прекрасно.
Сила, неземна сила. Имаш ли неземната сила, която търся ? Съмнява ме да имаш сила изобщо, освен онази да караш хората да те мразят и да повтаряш колко ти е безразлично съществуването. Няма човек без мисия, която да следва, не разбра ли? Без значение дали прибирането на прането, отиването на работа или всекиминутните дози крещяща омраза, с която се опитваш да отдалечиш всеки. Именно за това не можеш да ме излъжеш с глупавия отегчен поглед, който много рядко поглежда право към мен, а когато го прави, влагаш цялата си вътрешна сила, опитвайки да ме пронижеш с омразата си.
Онзи приятел, който ме нарече "наивна" преди време, е бил непросветен, че да съзнава какво изобщо означава наивността и как би могла тя да завладее нечия душа.
Не е наивност, ТИ си наивност, а аз съм влюбена.
Нито едно мускулче в мен няма да посмее някога да изрече това пред теб, колкото и да го пищи неосъзнат глас вътре в мен. А аз дори с последни сили не бих, повтарям не бих , те обичала заради това, което си.
Обясни ми защо те обичам, обясни ми, понеже въпросът дълбае дълбока яма в мен!
Виждам през тях, виждам историите им, виждам живота им - безсмислено отброяване на часове, минути, секунди. Чудя се дали със своята проницателност виждаш през мен?
На тази въпрос не бих могла да зная верния отговор, защото верен отговор няма - също като при всяка изречена благородна лъжа, един напразен опит да сториш добро, но единственото което постигаш е още болка.
Ще ме спасиш ли, ако ме видиш лежаща на железопътна линия?
Или по пътя остават жертви, аз съм просто поредната?
Колко дълго ще дълбаеш, разбирам какво печелиш, но не разбирам какво губиш ако опиташ.
Тя вярваше, като по-малка, разбира се, че нейната цел на нейното съществуване е да се научи да прави хората щастливи. Но една усмивка никога не би направила някого щастлив, и то от човек, който не спира да се усмихва с цел да го постигне. Все едно да даваш на кучето си всеки ден от един и същ хляб - с времето той изсъхва, мухлясва, а кучето не е толкова щастливо, колкото е било при първия път, когато си му хвърлил онзи крайшник. Но тя продължи да опитва, срещна толкова много хора, някои успя да зарадва, други не, но вътре в нея нямаше и помен от нечисти чувства, мисли, от студената зима, която нахлу в цялото и тяло, когато срещна теб.
Спомняш ли си, когато си подаде ръка и те попита какво би те направило щастлив? Питаше те всеки ден, да, молеше се да я погледнеш и да и кажеш, понеже нито усмивките и', нито топлият шоколад, нито непрекъснатото и' внимание към успя да те накара да се почувстваш обичан. Беше ли отегчен?
Старо куче, което не иска вече от глупавото и' подаяние, това си ти !
Съжалявам.
Но понякога ми се ще за част от секундата да прогледнеш, виж в какво я превърна! Превърна я в развалината, която стои пред теб, несломимото дете отвътре почти изхаби глупавия си кибрит и светлината мъждука единствено дълбоко в очите и'.
Понякога ми ще да видиш глупавата ми фалшива усмивка и как оставям да ме блъскат по пътя към теб, нямам сили да се бия, а падна ли още само веднъж..не съм сигурна че ще стана повече. Защото омразата вътре в мен е толкова силна, че целта на съществуването ми стана да разкъсам пердето пред очите ти....
И...
....
Боли ме, защото тази омраза не е насочена към теб. Защото никога няма да е. Породена е от вътрешното съзнание на детето, което винаги е знаело, че доброто побеждава злото само в книгите. Но се бореше на страната на първото, заради наивността си.
Тази наивност ме кара и сега да запаля последната клечка кибрит...
Не си преминал през толкова много, че да таиш скромност у себе си, че да са засмееш на глупавото ми мислене изобщо. Повярвай ми, дори в най-смелите си мечти не те виждам да се смееш, въпреки че една твоя усмивка дори би стоплила целия свят. Но не си принадлежите.
И с какво си по-различен, че да имаш такава власт над мен? С нищо. Не знам за тебе толкова много колкото си мисля, вероятно всяка констатация би била губене на време празна грешка, но знам ужасно много за себе си, повече от колкото бих искала. Няма изненада, няма трепет, няма ... скука е. Зная, че сутрин обичам да изскачам изпод завивките и да се втурвам към банята, подскачайки весело и енергично - кара ме да се чувствам млада, зная, че никога не бих могла да се примиря със съдбата, никога, зная, че онова, което ме спечелва, мен и сърцето ми, трябва да е ужасно чисто и прекрасно.
Сила, неземна сила. Имаш ли неземната сила, която търся ? Съмнява ме да имаш сила изобщо, освен онази да караш хората да те мразят и да повтаряш колко ти е безразлично съществуването. Няма човек без мисия, която да следва, не разбра ли? Без значение дали прибирането на прането, отиването на работа или всекиминутните дози крещяща омраза, с която се опитваш да отдалечиш всеки. Именно за това не можеш да ме излъжеш с глупавия отегчен поглед, който много рядко поглежда право към мен, а когато го прави, влагаш цялата си вътрешна сила, опитвайки да ме пронижеш с омразата си.
Онзи приятел, който ме нарече "наивна" преди време, е бил непросветен, че да съзнава какво изобщо означава наивността и как би могла тя да завладее нечия душа.
Не е наивност, ТИ си наивност, а аз съм влюбена.
Нито едно мускулче в мен няма да посмее някога да изрече това пред теб, колкото и да го пищи неосъзнат глас вътре в мен. А аз дори с последни сили не бих, повтарям не бих , те обичала заради това, което си.
Обясни ми защо те обичам, обясни ми, понеже въпросът дълбае дълбока яма в мен!
Виждам през тях, виждам историите им, виждам живота им - безсмислено отброяване на часове, минути, секунди. Чудя се дали със своята проницателност виждаш през мен?
На тази въпрос не бих могла да зная верния отговор, защото верен отговор няма - също като при всяка изречена благородна лъжа, един напразен опит да сториш добро, но единственото което постигаш е още болка.
Ще ме спасиш ли, ако ме видиш лежаща на железопътна линия?
Или по пътя остават жертви, аз съм просто поредната?
Колко дълго ще дълбаеш, разбирам какво печелиш, но не разбирам какво губиш ако опиташ.
Тя вярваше, като по-малка, разбира се, че нейната цел на нейното съществуване е да се научи да прави хората щастливи. Но една усмивка никога не би направила някого щастлив, и то от човек, който не спира да се усмихва с цел да го постигне. Все едно да даваш на кучето си всеки ден от един и същ хляб - с времето той изсъхва, мухлясва, а кучето не е толкова щастливо, колкото е било при първия път, когато си му хвърлил онзи крайшник. Но тя продължи да опитва, срещна толкова много хора, някои успя да зарадва, други не, но вътре в нея нямаше и помен от нечисти чувства, мисли, от студената зима, която нахлу в цялото и тяло, когато срещна теб.
Спомняш ли си, когато си подаде ръка и те попита какво би те направило щастлив? Питаше те всеки ден, да, молеше се да я погледнеш и да и кажеш, понеже нито усмивките и', нито топлият шоколад, нито непрекъснатото и' внимание към успя да те накара да се почувстваш обичан. Беше ли отегчен?
Старо куче, което не иска вече от глупавото и' подаяние, това си ти !
Съжалявам.
Но понякога ми се ще за част от секундата да прогледнеш, виж в какво я превърна! Превърна я в развалината, която стои пред теб, несломимото дете отвътре почти изхаби глупавия си кибрит и светлината мъждука единствено дълбоко в очите и'.
Понякога ми ще да видиш глупавата ми фалшива усмивка и как оставям да ме блъскат по пътя към теб, нямам сили да се бия, а падна ли още само веднъж..не съм сигурна че ще стана повече. Защото омразата вътре в мен е толкова силна, че целта на съществуването ми стана да разкъсам пердето пред очите ти....
И...
....
Боли ме, защото тази омраза не е насочена към теб. Защото никога няма да е. Породена е от вътрешното съзнание на детето, което винаги е знаело, че доброто побеждава злото само в книгите. Но се бореше на страната на първото, заради наивността си.
Тази наивност ме кара и сега да запаля последната клечка кибрит...
Написано е за теб.
Като главният герой си именно ти.
И е написано е с ясното съзнание,
че никога няма да го прочетеш...
петък, 21 януари 2011 г.
Like years without "me"
Ако тук и сега ни бяха достатъчни, какво би ни карало да продължаваме да се движим?
Но нали накрая трябва да достигнем все пак това тук и сега и да останем там завинаги... е поне докато спрем да дишаме...
Въпреки че първата седмица от новата година започна повече от перфектно, съвсем нещата не останаха така константни, както мечтаех да се случи. Втора смяна => Наспиване => Добро настроение цял ден => Щастие.
Формулата на успеха работеше до онзи нов злополучен понеделник, когато се събудих с онова, до болка познато, чувство, че всичко започва да се повтаря, а на мен ми доскуча. Не е трудно да ставаш, да се разсънваш и да ядеш, да отидеш на училище, да киснеш в тъпата стая цял ден, да се прибереш, да хванеш някой учебник, но изморен да го захвърлиш и да цъкнеш фейсбук и най-накрая - да си легнеш оползотворен от никаквата работа дето си свършил. Не е трудно, но е глупаво. Глупаво, та чак те е яд, че си пилееш времето.
Дължа, разбира се всичката ненавист, и към хилядите филми, които ме научиха да мисля.
Мъчно ми е за самата мен и се питам какво би било да живея ден за ден, кухо.
(Какво ли би било да изпиеш толкова алкохол, че да ти изтрепе всяка мозъчна клетка?)
Всяка секунда да е запълнена с маловажни подробности, които градят една цяла система, основата на спомени и смях.
(Би ли могло просто да си блъсна главата с някой стълб и да получа амнезия? ТАКА става по филмите!)
И сълзи, де.
(Спри да пишеш празни неща)
О, да.
Всъщност нямам основателна причина да пиша - нито ми се мрънка, нито ме се разтягат локуми по проблемите в живота ми, нито ми се е насъбрала гняв към хората, която да лея тук, нито изобщо ми се мисли за нещо. Пиша просто, защото не съм писала твърде дълго и усещам как изворът пресъхва и все по-малко хора четат.
(Слава на интернет, на това и се надявам)
Какво казах за мисленето ? А, да, не ми се мисли за НИЩО съществено и важно, за нищо основополагащо, не ми се мисли колко е безсмислено всичко ,не ми се мисли как бих могла да си разнообразя живота, не ми се мисли защо пропуснах още един урок по английски и защо не отидох на Интеракт, не ми се мисли какво би станало ако бях отишла. Най-малко пък ми се мисли как реагират останалите на тая ми апатия, но това ми е най-малкият проблем, тъй като едва ли някой я забелязва.
Никой така и не разбра: Когато не съм депресирана, значи имам някакъв сериозен проблем, а именно няма приток на кръв до главния мозък и не мога да мисля. Липса на мисловна дейност ме прави ТОЛКОВА щастлива, ДАДАДА!
Защото когато мисля -осъзнавам, и това ме прави нещастна. Това е то, да съм си съвсем наред, и мисля, че хората свикнаха с мен.
(Общо взето не ми се поддържат и дискусии в скайп, жалко. А да не говорим как ще убия следващия, който ми прати покана за игра във фейсбук!)
Толкова ми е лениво, че един пост не мога да напиша, не мога да се ядосам на нещо, не мога да се разочаровам от нещо, кво пък остава да изразявам това и външно. Пф.
Не знам дали е на добре или не е на добре, но определено ми харесва и не смятам да правя нещо по въпроса, че да го променям. Все пак всичко е тленно и любов без секс не оцелява... oh wait, това не беше по темата, поне не съвсем.
" Но знаете, че с достатъчно труд, дори перманентният маркер може да бъде премахнат. "
Край.
Единственото място, където все още усещам, са отново сънищата - говорят ми, толкова ясно ми диктуват какво трябва да направя, но аз се дърпам и не им позволявам. Все едно са два различни свята - реалността и сънищата. И само във втория съм доволна, другият не го барам, че да не стане по-зле. Ако има накъде.
Все пак не знам дали да се вслушам, не знам дали да се опитам за залепя тъпото огледало, което разруших с момент на слабост.
А писмото си чака на бюрото ми, събира прах и се чуди, дали някога ще бъде пуснато в оная жълта пощенска кутия. Дали, дали, дали, и аз не знам, надявам се да разбера.
Толкова е трудно да предвидиш собственото си бъдеще, ЗАЩО?! Не може ли веднага щом си помислиш за някое действие, в главата ти да се зароди картина на последствията от това действие? Светът би бил едно по-хубаво място.
Но никога няма да бъде, и колкото и да се опитваме да го променяме - остава си мираж.
Мислим, мислим, мислим.
Предпочитам да не. Предпочитам да ме боли глава и да избягвам да задвижа механизма.
Предпочитам да изпия ТОЛКОВА алкохол, че да ми изтреби всяка мозъчна клетка.
Би бил един хубав подарък за предстоящия Свети Валентин.
Празен пост, лека вечер, хубави сънища.
Но нали накрая трябва да достигнем все пак това тук и сега и да останем там завинаги... е поне докато спрем да дишаме...
Въпреки че първата седмица от новата година започна повече от перфектно, съвсем нещата не останаха така константни, както мечтаех да се случи. Втора смяна => Наспиване => Добро настроение цял ден => Щастие.
Формулата на успеха работеше до онзи нов злополучен понеделник, когато се събудих с онова, до болка познато, чувство, че всичко започва да се повтаря, а на мен ми доскуча. Не е трудно да ставаш, да се разсънваш и да ядеш, да отидеш на училище, да киснеш в тъпата стая цял ден, да се прибереш, да хванеш някой учебник, но изморен да го захвърлиш и да цъкнеш фейсбук и най-накрая - да си легнеш оползотворен от никаквата работа дето си свършил. Не е трудно, но е глупаво. Глупаво, та чак те е яд, че си пилееш времето.
Дължа, разбира се всичката ненавист, и към хилядите филми, които ме научиха да мисля.
Мъчно ми е за самата мен и се питам какво би било да живея ден за ден, кухо.
(Какво ли би било да изпиеш толкова алкохол, че да ти изтрепе всяка мозъчна клетка?)
Всяка секунда да е запълнена с маловажни подробности, които градят една цяла система, основата на спомени и смях.
(Би ли могло просто да си блъсна главата с някой стълб и да получа амнезия? ТАКА става по филмите!)
И сълзи, де.
(Спри да пишеш празни неща)
О, да.
Всъщност нямам основателна причина да пиша - нито ми се мрънка, нито ме се разтягат локуми по проблемите в живота ми, нито ми се е насъбрала гняв към хората, която да лея тук, нито изобщо ми се мисли за нещо. Пиша просто, защото не съм писала твърде дълго и усещам как изворът пресъхва и все по-малко хора четат.
(Слава на интернет, на това и се надявам)
Какво казах за мисленето ? А, да, не ми се мисли за НИЩО съществено и важно, за нищо основополагащо, не ми се мисли колко е безсмислено всичко ,не ми се мисли как бих могла да си разнообразя живота, не ми се мисли защо пропуснах още един урок по английски и защо не отидох на Интеракт, не ми се мисли какво би станало ако бях отишла. Най-малко пък ми се мисли как реагират останалите на тая ми апатия, но това ми е най-малкият проблем, тъй като едва ли някой я забелязва.
Никой така и не разбра: Когато не съм депресирана, значи имам някакъв сериозен проблем, а именно няма приток на кръв до главния мозък и не мога да мисля. Липса на мисловна дейност ме прави ТОЛКОВА щастлива, ДАДАДА!
Защото когато мисля -осъзнавам, и това ме прави нещастна. Това е то, да съм си съвсем наред, и мисля, че хората свикнаха с мен.
(Общо взето не ми се поддържат и дискусии в скайп, жалко. А да не говорим как ще убия следващия, който ми прати покана за игра във фейсбук!)
Толкова ми е лениво, че един пост не мога да напиша, не мога да се ядосам на нещо, не мога да се разочаровам от нещо, кво пък остава да изразявам това и външно. Пф.
Не знам дали е на добре или не е на добре, но определено ми харесва и не смятам да правя нещо по въпроса, че да го променям. Все пак всичко е тленно и любов без секс не оцелява... oh wait, това не беше по темата, поне не съвсем.
" Но знаете, че с достатъчно труд, дори перманентният маркер може да бъде премахнат. "
Край.
Единственото място, където все още усещам, са отново сънищата - говорят ми, толкова ясно ми диктуват какво трябва да направя, но аз се дърпам и не им позволявам. Все едно са два различни свята - реалността и сънищата. И само във втория съм доволна, другият не го барам, че да не стане по-зле. Ако има накъде.
Все пак не знам дали да се вслушам, не знам дали да се опитам за залепя тъпото огледало, което разруших с момент на слабост.
А писмото си чака на бюрото ми, събира прах и се чуди, дали някога ще бъде пуснато в оная жълта пощенска кутия. Дали, дали, дали, и аз не знам, надявам се да разбера.
Толкова е трудно да предвидиш собственото си бъдеще, ЗАЩО?! Не може ли веднага щом си помислиш за някое действие, в главата ти да се зароди картина на последствията от това действие? Светът би бил едно по-хубаво място.
Но никога няма да бъде, и колкото и да се опитваме да го променяме - остава си мираж.
Мислим, мислим, мислим.
Предпочитам да не. Предпочитам да ме боли глава и да избягвам да задвижа механизма.
Предпочитам да изпия ТОЛКОВА алкохол, че да ми изтреби всяка мозъчна клетка.
Би бил един хубав подарък за предстоящия Свети Валентин.
Празен пост, лека вечер, хубави сънища.
понеделник, 3 януари 2011 г.
Everyme is worse than...
To every broken heart in here
Love was once a part, but now it's disappeared
She told me that it's all part of the choices that you making
Even when you think you're right
You have to give to take
ХА! Казаха ли ви го, трябва да дадеш, за да вземеш. За ваша радост обаче, както и за моя, не винаги е така и независимо колко егоистичен кучи син си пак получаваш повече от ония дето се раздават на макс. Нарича се "човечност" и всички сме болни от тази непреодолима болест, а после ще ми разправяте, че хепатитът завземал света. Ха.
Не разбирам само защо тази мания за величие трябва да ви прави толкова глупави и да не оценявате малките жестове на другите.
Не че ми пука (а може би ми!), но всеки пък щом реша, че си струва всъщност да дам нещо от себе си и да зарадвам някого,.. после съжалявам, че съм го направила и се чувствам толкова жалко жалка, че мисълта колко съм глупава в момента в очите на другите, ме съсипва с един удар. Нок аут и толкова.
И гледам ден след ден как хората около мен са щастливи от това, което имат, от хората, които са до тях, живеят за себе си и не им пука как ще бъдат възприети от света, колко удара ще им нанесе. Защото знаят, че имат щит, който да ги предпази.
Има хора, които ще са зад тях каквото и да става, които ще им дадат рамо да поплачат (от смях), които ще спрат въртенето на земята заради тях.
Още от малка мечтая именно за ТАКОВА приятелство, знаех, че е някъде там, когато порасна, когато изградя личност, която хората да харесват и когато фактически се науча как да живея ползотворно. С усмивка, там където и' е мястото. И вярвах, вярвах без да спирам, докато не се събудих една сутрин.
Онази сутрин. Тя няма дата, час, място, но определя всичко.
Събудих се и станах тихо от леглото, докато се вслушвах в звука на пукащите кости по тялото ми. Отсреща ме погледна образът на, на пръв поглед, младо, живо момиче, готово за още от живота. Но не съвсем, защото под очите и' определено имаше сълзи от нощта, която е прекарала плачейки в леглото (oh, so me), имаше торбички, образувани от времето (и самотата), имаше крива усмивка, намекваща за нещо липсващо... и ме гледаше право в очите, приветствайки ме в нейния свят, да го видя, изживея. Късно, де.
Подминах огледалото, бягайки от истината, и още един път се опитах да си кажа, че ... все още мога да мечтая, дори когато знам, че на старите ми мечти им е минало времето. Можех да измисля нови, по-хубави.
But dreams, of course, are for children.
...
Искам да вярвам и да нямам време да мисля колко безсмислен е животът. Защото Е безсмислен, както за мен, така и за всички други, но аз съм само на 16 и имам още тооолкова време да мисля колко е безсмислен животът, че чак се съсипвам.
(това все пак остава най-безсмисленото изречение, което съм писала през живота си, доу xD)
Да, няма колко велики дела да съм извършила, няма колко да съм преживяла (но определено съм преживяла почти всяко лошо чувство, за което се сетите), но сравнение с онези, които са точно колкото мен, губя със светлинни години.
По житейски опит.
Та, мисълта на този пост беше, че аз ИСКАМ ДА ИЗЖИВЕЯ ВСИЧКО. Възможно и невъзможно.
Искам да продължавам да се изкачвам нагоре и да знам, че отдолу все пак някой се изкачва след мен и ще ме спаси ако се подхлъзна. И искам да има някой, който да се изкачва заедно с мен, защото онова, което ме убива най-бързо и мъчително е тая самота. Гадна, глупава, буквална самота, като болест е. Чумата на 21ви век навярно, но може и да греша, някой каза, че е спин-ът.
Пф, кво знаят те, хората.
Утре ЩЕ е един по-хубав ден, no matter what they say.
Без значение, че училището ще ме погубва бавно, малко по малко.
Без значение, че ще съм на прага да се разплача и всички ще ме питат дали съм добре, а аз ще се усмихвам, напрягайки всеки мускул на лицето си.
Не, мамка му, не съм добре, що, добре ли изглеждам? После аз имам нужда от очила,... съжалявам?!?!
Тъй като съм опитала И по този начин, никой не може да разбере въпреки това. Никой не се опитва, така че защо аз да се опитвам да усмихна другите?
Глупаво и погубващо ме.
айде ЧНФГ
любими другарчета! ^^
Love was once a part, but now it's disappeared
She told me that it's all part of the choices that you making
Even when you think you're right
You have to give to take
ХА! Казаха ли ви го, трябва да дадеш, за да вземеш. За ваша радост обаче, както и за моя, не винаги е така и независимо колко егоистичен кучи син си пак получаваш повече от ония дето се раздават на макс. Нарича се "човечност" и всички сме болни от тази непреодолима болест, а после ще ми разправяте, че хепатитът завземал света. Ха.
Не разбирам само защо тази мания за величие трябва да ви прави толкова глупави и да не оценявате малките жестове на другите.
Не че ми пука (а може би ми!), но всеки пък щом реша, че си струва всъщност да дам нещо от себе си и да зарадвам някого,.. после съжалявам, че съм го направила и се чувствам толкова жалко жалка, че мисълта колко съм глупава в момента в очите на другите, ме съсипва с един удар. Нок аут и толкова.
И гледам ден след ден как хората около мен са щастливи от това, което имат, от хората, които са до тях, живеят за себе си и не им пука как ще бъдат възприети от света, колко удара ще им нанесе. Защото знаят, че имат щит, който да ги предпази.
Има хора, които ще са зад тях каквото и да става, които ще им дадат рамо да поплачат (от смях), които ще спрат въртенето на земята заради тях.
Още от малка мечтая именно за ТАКОВА приятелство, знаех, че е някъде там, когато порасна, когато изградя личност, която хората да харесват и когато фактически се науча как да живея ползотворно. С усмивка, там където и' е мястото. И вярвах, вярвах без да спирам, докато не се събудих една сутрин.
Онази сутрин. Тя няма дата, час, място, но определя всичко.
Събудих се и станах тихо от леглото, докато се вслушвах в звука на пукащите кости по тялото ми. Отсреща ме погледна образът на, на пръв поглед, младо, живо момиче, готово за още от живота. Но не съвсем, защото под очите и' определено имаше сълзи от нощта, която е прекарала плачейки в леглото (oh, so me), имаше торбички, образувани от времето (и самотата), имаше крива усмивка, намекваща за нещо липсващо... и ме гледаше право в очите, приветствайки ме в нейния свят, да го видя, изживея. Късно, де.
Подминах огледалото, бягайки от истината, и още един път се опитах да си кажа, че ... все още мога да мечтая, дори когато знам, че на старите ми мечти им е минало времето. Можех да измисля нови, по-хубави.
But dreams, of course, are for children.
...
Искам да вярвам и да нямам време да мисля колко безсмислен е животът. Защото Е безсмислен, както за мен, така и за всички други, но аз съм само на 16 и имам още тооолкова време да мисля колко е безсмислен животът, че чак се съсипвам.
(това все пак остава най-безсмисленото изречение, което съм писала през живота си, доу xD)
Да, няма колко велики дела да съм извършила, няма колко да съм преживяла (но определено съм преживяла почти всяко лошо чувство, за което се сетите), но сравнение с онези, които са точно колкото мен, губя със светлинни години.
По житейски опит.
Та, мисълта на този пост беше, че аз ИСКАМ ДА ИЗЖИВЕЯ ВСИЧКО. Възможно и невъзможно.
Искам да продължавам да се изкачвам нагоре и да знам, че отдолу все пак някой се изкачва след мен и ще ме спаси ако се подхлъзна. И искам да има някой, който да се изкачва заедно с мен, защото онова, което ме убива най-бързо и мъчително е тая самота. Гадна, глупава, буквална самота, като болест е. Чумата на 21ви век навярно, но може и да греша, някой каза, че е спин-ът.
Пф, кво знаят те, хората.
Утре ЩЕ е един по-хубав ден, no matter what they say.
Без значение, че училището ще ме погубва бавно, малко по малко.
Без значение, че ще съм на прага да се разплача и всички ще ме питат дали съм добре, а аз ще се усмихвам, напрягайки всеки мускул на лицето си.
Не, мамка му, не съм добре, що, добре ли изглеждам? После аз имам нужда от очила,... съжалявам?!?!
Тъй като съм опитала И по този начин, никой не може да разбере въпреки това. Никой не се опитва, така че защо аз да се опитвам да усмихна другите?
Глупаво и погубващо ме.
айде ЧНФГ
любими другарчета! ^^
неделя, 2 януари 2011 г.
Noissergga like a flier with self - back home
Идея си нямате какво става?
Подобно. Не, не е пролет, недейте наднича през прозореца безцелно.
Светът още е грозен и сив, а аз още съм плоска и всичко, което правя се превръща в епик фейл, думите все още изплуват на повърхността само, за да изпишат зов за помощ и потъват в тишината. Нищо не се е променило, и това място, колкото и да го обичам, чувствам все така тъжащо за човешки стъпки и шепот, и признавам, липсва ми. Може би спря да ми помага, може би дори ме кара да затъвам в още по-дълбоки депресии, когато го видя бяло (розово, лол) на черно, но никога никога няма да бъде способно да ме изчерпи и да най-сетне да го оставя на мира.
Беше огромна грешка и вместо да решавам, че се изтърквам с всеки следващ пост (неоспорим факт), можех да променя нещо. Да стана интересна, например. Което си беше най-яката шега за новата година ^^
Сега се смея, продължавайки да пиша, и знам, че пак ще съжаля след като публикувам това... или пък няма да го публикувам? Никак не съм наясно със себе си, изненада!
"Когато всичко свърши и остане единствено празна бездна, където са пропаднали всички отминали чувства, започваме да разбираме, че предпочитаме да изпитваме дори болката и страховете пред това да не изпитваме абсолютно нищо.
Аз съм незабележима през повечето време и не особено много същества се интересуват от това, което изпитвам вътрешно. Нито пък се интересуват, че всяка усмивка на лицето ми е фалшива или че всеки истеричен смях в пристъп на безтегловност, когато си на прага да се разплачеш, и прикриваш емоцията с безцелно разтягане на устни, дава знак, че притежавам вътрешно щастие и свобода. "
...беше написано от мен на 07.10.
Дори когато избягах от ТУК, не престанах да виждам света със същите очи и не престанах да изливам в кофи своите чувства, навместо пред човешки същества. А тогава наистина вярвах.
Не знам защо си мислих, че промяната е за добро, че хората се променят, че променят света със себе си, че смехът не е просто издаване на нечленоразделен звук, а много повече: разкриване на емоции. Но какви емоции търсим у тялото на един, търсещ все още къде принадлежи, пътник.
Вървях, тичах, падах, плаках, ставах, давех се, умирах духом, обичах, живях, ненавиждах, търсих, търсих, търсих. Търсих мечти, които да изпълня, желания, моменти, които да изживея.
U: It will be your dream coming true.
R: And what if it is? What do I do then?
U: Well,that's the good part I guess. You get to go find a new dream.
Де да беше толкова просто, толкова чисто и прекрасно. Мечта след мечта да изграждаме лайфлайн-а си, но винаги ги има онези моменти, в които се питаш дали наистина мечтаеш за това. Може би ще ти донесе щастие, може би ще те разочарова, а всяко разочарование те връща назад, бута те надолу. Страх те, живееш в страх от всеки следващ ден, от всяка следваща стъпка. Искам да живея във филмче на Дисни, много! Но като се познавам вероятно ще съм злата вещица, спираща щастието на света, която накрая все пак умира сама и мразена. So effin me ! *и тя отново сама струши мечтата си на хиляди парченца*
Независимо дали вярвате или мислите, че пак е някоя от моите глупави шеги, изпълнени с черен хумор, I'm back. Новогодишен/Коледен подарък за скъпия ми блог е да му напълня страниците с мрънкане и оплакване, с много песимизъм и доза оптимизъм, разбъркани и заляти със шоколадова заливка. Ако пък ми го върне, например сега да ми спре интернета/компа и всичко да се изтрие... ще го приема като знак от някой ... майка-кон ^^ Защото опитвам да се боря, наистина, изглеждам слаба и лесно ранима, да, такава съм, но се боря за това, което искам. Стига да съм сигурна ,че го искам. Независимо колко явно хората ме сочат в пръст и ми казват, че не опитвам достатъчно, бих мога да ги опровергая както в редове, така и наяве. Не съм сигурна с какво мога да променя този свят, но ще живея, за да намеря правилната цел и да я достигна. С издрани колене и изпокъсани дрехи, както си му е редът, войнът без рани не е войн.
Напред?
И с всеки спомен, който времето ми връща,
съдбата ми е сякаш все една и съща.
Безследно губя все аз моята посока,
Дали целта ми не е твърде пак висока?
Подобно. Не, не е пролет, недейте наднича през прозореца безцелно.
Светът още е грозен и сив, а аз още съм плоска и всичко, което правя се превръща в епик фейл, думите все още изплуват на повърхността само, за да изпишат зов за помощ и потъват в тишината. Нищо не се е променило, и това място, колкото и да го обичам, чувствам все така тъжащо за човешки стъпки и шепот, и признавам, липсва ми. Може би спря да ми помага, може би дори ме кара да затъвам в още по-дълбоки депресии, когато го видя бяло (розово, лол) на черно, но никога никога няма да бъде способно да ме изчерпи и да най-сетне да го оставя на мира.
Беше огромна грешка и вместо да решавам, че се изтърквам с всеки следващ пост (неоспорим факт), можех да променя нещо. Да стана интересна, например. Което си беше най-яката шега за новата година ^^
Сега се смея, продължавайки да пиша, и знам, че пак ще съжаля след като публикувам това... или пък няма да го публикувам? Никак не съм наясно със себе си, изненада!
"Когато всичко свърши и остане единствено празна бездна, където са пропаднали всички отминали чувства, започваме да разбираме, че предпочитаме да изпитваме дори болката и страховете пред това да не изпитваме абсолютно нищо.
Аз съм незабележима през повечето време и не особено много същества се интересуват от това, което изпитвам вътрешно. Нито пък се интересуват, че всяка усмивка на лицето ми е фалшива или че всеки истеричен смях в пристъп на безтегловност, когато си на прага да се разплачеш, и прикриваш емоцията с безцелно разтягане на устни, дава знак, че притежавам вътрешно щастие и свобода. "
...беше написано от мен на 07.10.
Дори когато избягах от ТУК, не престанах да виждам света със същите очи и не престанах да изливам в кофи своите чувства, навместо пред човешки същества. А тогава наистина вярвах.
Не знам защо си мислих, че промяната е за добро, че хората се променят, че променят света със себе си, че смехът не е просто издаване на нечленоразделен звук, а много повече: разкриване на емоции. Но какви емоции търсим у тялото на един, търсещ все още къде принадлежи, пътник.
Вървях, тичах, падах, плаках, ставах, давех се, умирах духом, обичах, живях, ненавиждах, търсих, търсих, търсих. Търсих мечти, които да изпълня, желания, моменти, които да изживея.
U: It will be your dream coming true.
R: And what if it is? What do I do then?
U: Well,that's the good part I guess. You get to go find a new dream.
Де да беше толкова просто, толкова чисто и прекрасно. Мечта след мечта да изграждаме лайфлайн-а си, но винаги ги има онези моменти, в които се питаш дали наистина мечтаеш за това. Може би ще ти донесе щастие, може би ще те разочарова, а всяко разочарование те връща назад, бута те надолу. Страх те, живееш в страх от всеки следващ ден, от всяка следваща стъпка. Искам да живея във филмче на Дисни, много! Но като се познавам вероятно ще съм злата вещица, спираща щастието на света, която накрая все пак умира сама и мразена. So effin me ! *и тя отново сама струши мечтата си на хиляди парченца*
Независимо дали вярвате или мислите, че пак е някоя от моите глупави шеги, изпълнени с черен хумор, I'm back. Новогодишен/Коледен подарък за скъпия ми блог е да му напълня страниците с мрънкане и оплакване, с много песимизъм и доза оптимизъм, разбъркани и заляти със шоколадова заливка. Ако пък ми го върне, например сега да ми спре интернета/компа и всичко да се изтрие... ще го приема като знак от някой ... майка-кон ^^ Защото опитвам да се боря, наистина, изглеждам слаба и лесно ранима, да, такава съм, но се боря за това, което искам. Стига да съм сигурна ,че го искам. Независимо колко явно хората ме сочат в пръст и ми казват, че не опитвам достатъчно, бих мога да ги опровергая както в редове, така и наяве. Не съм сигурна с какво мога да променя този свят, но ще живея, за да намеря правилната цел и да я достигна. С издрани колене и изпокъсани дрехи, както си му е редът, войнът без рани не е войн.
Напред?
И с всеки спомен, който времето ми връща,
съдбата ми е сякаш все една и съща.
Безследно губя все аз моята посока,
Дали целта ми не е твърде пак висока?
Абонамент за:
Публикации (Atom)
