Everyme is worse than...

To every broken heart in here
Love was once a part, but now it's disappeared
She told me that it's all part of the choices that you making
Even when you think you're right
You have to give to take

ХА! Казаха ли ви го, трябва да дадеш, за да вземеш. За ваша радост обаче, както и за моя, не винаги е така и независимо колко егоистичен кучи син си пак получаваш повече от ония дето се раздават на макс. Нарича се "човечност" и всички сме болни от тази непреодолима болест, а после ще ми разправяте, че хепатитът завземал света. Ха.
Не разбирам само защо тази мания за величие трябва да ви прави толкова глупави и да не оценявате малките жестове на другите.
Не че ми пука (а може би ми!), но всеки пък щом реша, че си струва всъщност да дам нещо от себе си и да зарадвам някого,.. после съжалявам, че съм го направила и се чувствам толкова жалко жалка, че мисълта колко съм глупава в момента в очите на другите, ме съсипва с един удар. Нок аут и толкова.
И гледам ден след ден как хората около мен са щастливи от това, което имат, от хората, които са до тях, живеят за себе си и не им пука как ще бъдат възприети от света, колко удара ще им нанесе. Защото знаят, че имат щит, който да ги предпази.
Има хора, които ще са зад тях каквото и да става, които ще им дадат рамо да поплачат (от смях), които ще спрат въртенето на земята заради тях.
Още от малка мечтая именно за ТАКОВА приятелство, знаех, че е някъде там, когато порасна, когато изградя личност, която хората да харесват и когато фактически се науча как да живея ползотворно. С усмивка, там където и' е мястото. И вярвах, вярвах без да спирам, докато не се събудих една сутрин.
Онази сутрин. Тя няма дата, час, място, но определя всичко.
Събудих се и станах тихо от леглото, докато се вслушвах в звука на пукащите кости по тялото ми. Отсреща ме погледна образът на, на пръв поглед, младо, живо момиче, готово за още от живота. Но не съвсем, защото под очите и' определено имаше сълзи от нощта, която е прекарала плачейки в леглото (oh, so me), имаше торбички, образувани от времето (и самотата), имаше крива усмивка, намекваща за нещо липсващо... и ме гледаше право в очите, приветствайки ме в нейния свят, да го видя, изживея. Късно, де.
Подминах огледалото, бягайки от истината, и още един път се опитах да си кажа, че ... все още мога да мечтая, дори когато знам, че на старите ми мечти им е минало времето. Можех да измисля нови, по-хубави.
But dreams, of course, are for children.
...

Искам да вярвам и да нямам време да мисля колко безсмислен е животът. Защото Е безсмислен, както за мен, така и за всички други, но аз съм само на 16 и имам още тооолкова време да мисля колко е безсмислен животът, че чак се съсипвам.
(това все пак остава най-безсмисленото изречение, което съм писала през живота си, доу xD)
Да, няма колко велики дела да съм извършила, няма колко да съм преживяла (но определено съм преживяла почти всяко лошо чувство, за което се сетите), но сравнение с онези, които са точно колкото мен, губя със светлинни години.
По житейски опит.
Та, мисълта на този пост беше, че аз ИСКАМ ДА ИЗЖИВЕЯ ВСИЧКО. Възможно и невъзможно.
Искам да продължавам да се изкачвам нагоре и да знам, че отдолу все пак някой се изкачва след мен и ще ме спаси ако се подхлъзна. И искам да има някой, който да се изкачва заедно с мен, защото онова, което ме убива най-бързо и мъчително е тая самота. Гадна, глупава, буквална самота, като болест е. Чумата на 21ви век навярно, но може и да греша, някой каза, че е спин-ът.
Пф, кво знаят те, хората.
Утре ЩЕ е един по-хубав ден, no matter what they say.
Без значение, че училището ще ме погубва бавно, малко по малко.
Без значение, че ще съм на прага да се разплача и всички ще ме питат дали съм добре, а аз ще се усмихвам, напрягайки всеки мускул на лицето си.
Не, мамка му, не съм добре, що, добре ли изглеждам? После аз имам нужда от очила,... съжалявам?!?!
Тъй като съм опитала И по този начин, никой не може да разбере въпреки това. Никой не се опитва, така че защо аз да се опитвам да усмихна другите?
Глупаво и погубващо ме.

айде ЧНФГ
любими другарчета! ^^