Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

петък, 21 януари 2011 г.

Like years without "me"

Ако тук и сега ни бяха достатъчни, какво би ни карало да продължаваме да се движим?
Но нали накрая трябва да достигнем все пак това тук и сега и да останем там завинаги... е поне докато спрем да дишаме...

Въпреки че първата седмица от новата година започна повече от перфектно, съвсем нещата не останаха така константни, както мечтаех да се случи. Втора смяна => Наспиване => Добро настроение цял ден => Щастие.
Формулата на успеха работеше до онзи нов злополучен понеделник, когато се събудих с онова, до болка познато, чувство, че всичко започва да се повтаря, а на мен ми доскуча. Не е трудно да ставаш, да се разсънваш и да ядеш, да отидеш на училище, да киснеш в тъпата стая цял ден, да се прибереш, да хванеш някой учебник, но изморен да го захвърлиш и да цъкнеш фейсбук и най-накрая - да си легнеш оползотворен от никаквата работа дето си свършил. Не е трудно, но е глупаво. Глупаво, та чак те е яд, че си пилееш времето.
Дължа, разбира се всичката ненавист, и към хилядите филми, които ме научиха да мисля.
Мъчно ми е за самата мен и се питам какво би било да живея ден за ден, кухо.
(Какво ли би било да изпиеш толкова алкохол, че да ти изтрепе всяка мозъчна клетка?)
Всяка секунда да е запълнена с маловажни подробности, които градят една цяла система, основата на спомени и смях.
(Би ли могло просто да си блъсна главата с някой стълб и да получа амнезия? ТАКА става по филмите!)
И сълзи, де.
(Спри да пишеш празни неща)
О, да.

Всъщност нямам основателна причина да пиша - нито ми се мрънка, нито ме се разтягат локуми по проблемите в живота ми, нито ми се е насъбрала гняв към хората, която да лея тук, нито изобщо ми се мисли за нещо. Пиша просто, защото не съм писала твърде дълго и усещам как изворът пресъхва и все по-малко хора четат.
(Слава на интернет, на това и се надявам)
Какво казах за мисленето ? А, да, не ми се мисли за НИЩО съществено и важно, за нищо основополагащо, не ми се мисли колко е безсмислено всичко ,не ми се мисли как бих могла да си разнообразя живота, не ми се мисли защо пропуснах още един урок по английски и защо не отидох на Интеракт, не ми се мисли какво би станало ако бях отишла. Най-малко пък ми се мисли как реагират останалите на тая ми апатия, но това ми е най-малкият проблем, тъй като едва ли някой я забелязва.
Никой така и не разбра: Когато не съм депресирана, значи имам някакъв сериозен проблем, а именно няма приток на кръв до главния мозък и не мога да мисля. Липса на мисловна дейност ме прави ТОЛКОВА щастлива, ДАДАДА!
Защото когато мисля -осъзнавам, и това ме прави нещастна. Това е то, да съм си съвсем наред, и мисля, че хората свикнаха с мен.
(Общо взето не ми се поддържат и дискусии в скайп, жалко. А да не говорим как ще убия следващия, който ми прати покана за игра във фейсбук!)
Толкова ми е лениво, че един пост не мога да напиша, не мога да се ядосам на нещо, не мога да се разочаровам от нещо, кво пък остава да изразявам това и външно. Пф.
Не знам дали е на добре или не е на добре, но определено ми харесва и не смятам да правя нещо по въпроса, че да го променям. Все пак всичко е тленно и любов без секс не оцелява... oh wait, това не беше по темата, поне не съвсем.

" Но знаете, че с достатъчно труд, дори перманентният маркер може да бъде премахнат. "
Край.

Единственото място, където все още усещам, са отново сънищата - говорят ми, толкова ясно ми диктуват какво трябва да направя, но аз се дърпам и не им позволявам. Все едно са два различни свята - реалността и сънищата. И само във втория съм доволна, другият не го барам, че да не стане по-зле. Ако има накъде.
Все пак не знам дали да се вслушам, не знам дали да се опитам за залепя тъпото огледало, което разруших с момент на слабост.
А писмото си чака на бюрото ми, събира прах и се чуди, дали някога ще бъде пуснато в оная жълта пощенска кутия. Дали, дали, дали, и аз не знам, надявам се да разбера.
Толкова е трудно да предвидиш собственото си бъдеще, ЗАЩО?! Не може ли веднага щом си помислиш за някое действие, в главата ти да се зароди картина на последствията от това действие? Светът би бил едно по-хубаво място.
Но никога няма да бъде, и колкото и да се опитваме да го променяме - остава си мираж.
Мислим, мислим, мислим.
Предпочитам да не. Предпочитам да ме боли глава и да избягвам да задвижа механизма.
Предпочитам да изпия ТОЛКОВА алкохол, че да ми изтреби всяка мозъчна клетка.
Би бил един хубав подарък за предстоящия Свети Валентин.

Празен пост, лека вечер, хубави сънища.

Няма коментари:

Публикуване на коментар