Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

неделя, 2 януари 2011 г.

Noissergga like a flier with self - back home

Идея си нямате какво става?
Подобно. Не, не е пролет, недейте наднича през прозореца безцелно.
Светът още е грозен и сив, а аз още съм плоска и всичко, което правя се превръща в епик фейл, думите все още изплуват на повърхността само, за да изпишат зов за помощ и потъват в тишината. Нищо не се е променило, и това място, колкото и да го обичам, чувствам все така тъжащо за човешки стъпки и шепот, и признавам, липсва ми. Може би спря да ми помага, може би дори ме кара да затъвам в още по-дълбоки депресии, когато го видя бяло (розово, лол) на черно, но никога никога няма да бъде способно да ме изчерпи и да най-сетне да го оставя на мира.
Беше огромна грешка и вместо да решавам, че се изтърквам с всеки следващ пост (неоспорим факт), можех да променя нещо. Да стана интересна, например. Което си беше най-яката шега за новата година ^^
Сега се смея, продължавайки да пиша, и знам, че пак ще съжаля след като публикувам това... или пък няма да го публикувам? Никак не съм наясно със себе си, изненада!

"Когато всичко свърши и остане единствено празна бездна, където са пропаднали всички отминали чувства, започваме да разбираме, че предпочитаме да изпитваме дори болката и страховете пред това да не изпитваме абсолютно нищо.
Аз съм незабележима през повечето време и не особено много същества се интересуват от това, което изпитвам вътрешно. Нито пък се интересуват, че всяка усмивка на лицето ми е фалшива или че всеки истеричен смях в пристъп на безтегловност, когато си на прага да се разплачеш, и прикриваш емоцията с безцелно разтягане на устни, дава знак, че притежавам вътрешно щастие и свобода. "

...беше написано от мен на 07.10.
Дори когато избягах от ТУК, не престанах да виждам света със същите очи и не престанах да изливам в кофи своите чувства, навместо пред човешки същества. А тогава наистина вярвах.
Не знам защо си мислих, че промяната е за добро, че хората се променят, че променят света със себе си, че смехът не е просто издаване на нечленоразделен звук, а много повече: разкриване на емоции. Но какви емоции търсим у тялото на един, търсещ все още къде принадлежи, пътник.
Вървях, тичах, падах, плаках, ставах, давех се, умирах духом, обичах, живях, ненавиждах, търсих, търсих, търсих. Търсих мечти, които да изпълня, желания, моменти, които да изживея.

U: It will be your dream coming true.
R: And what if it is? What do I do then?
U: Well,that's the good part I guess. You get to go find a new dream.

Де да беше толкова просто, толкова чисто и прекрасно. Мечта след мечта да изграждаме лайфлайн-а си, но винаги ги има онези моменти, в които се питаш дали наистина мечтаеш за това. Може би ще ти донесе щастие, може би ще те разочарова, а всяко разочарование те връща назад, бута те надолу. Страх те, живееш в страх от всеки следващ ден, от всяка следваща стъпка. Искам да живея във филмче на Дисни, много! Но като се познавам вероятно ще съм злата вещица, спираща щастието на света, която накрая все пак умира сама и мразена. So effin me ! *и тя отново сама струши мечтата си на хиляди парченца*
Независимо дали вярвате или мислите, че пак е някоя от моите глупави шеги, изпълнени с черен хумор, I'm back. Новогодишен/Коледен подарък за скъпия ми блог е да му напълня страниците с мрънкане и оплакване, с много песимизъм и доза оптимизъм, разбъркани и заляти със шоколадова заливка. Ако пък ми го върне, например сега да ми спре интернета/компа и всичко да се изтрие... ще го приема като знак от някой ... майка-кон ^^ Защото опитвам да се боря, наистина, изглеждам слаба и лесно ранима, да, такава съм, но се боря за това, което искам. Стига да съм сигурна ,че го искам. Независимо колко явно хората ме сочат в пръст и ми казват, че не опитвам достатъчно, бих мога да ги опровергая както в редове, така и наяве. Не съм сигурна с какво мога да променя този свят, но ще живея, за да намеря правилната цел и да я достигна. С издрани колене и изпокъсани дрехи, както си му е редът, войнът без рани не е войн.
Напред?

И с всеки спомен, който времето ми връща,
съдбата ми е сякаш все една и съща.
Безследно губя все аз моята посока,
Дали целта ми не е твърде пак висока?

Няма коментари:

Публикуване на коментар