Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

четвъртък, 27 януари 2011 г.

Следи

С какво си по-различен? Единственият правилен отговор тук би бил "Като всички останали съм, що за въпрос?!", но не го очаквам от теб. Не е от теб.
Не си преминал през толкова много, че да таиш скромност у себе си, че да са засмееш на глупавото ми мислене изобщо. Повярвай ми, дори в най-смелите си мечти не те виждам да се смееш, въпреки че една твоя усмивка дори би стоплила целия свят. Но не си принадлежите.
И с какво си по-различен, че да имаш такава власт над мен? С нищо. Не знам за тебе толкова много колкото си мисля, вероятно всяка констатация би била губене на време празна грешка, но знам ужасно много за себе си, повече от колкото бих искала. Няма изненада, няма трепет, няма ... скука е. Зная, че сутрин обичам да изскачам изпод завивките и да се втурвам към банята, подскачайки весело и енергично - кара ме да се чувствам млада, зная, че никога не бих могла да се примиря със съдбата, никога, зная, че онова, което ме спечелва, мен и сърцето ми, трябва да е ужасно чисто и прекрасно.
Сила, неземна сила. Имаш ли неземната сила, която търся ? Съмнява ме да имаш сила изобщо, освен онази да караш хората да те мразят и да повтаряш колко ти е безразлично съществуването. Няма човек без мисия, която да следва, не разбра ли? Без значение дали прибирането на прането, отиването на работа или всекиминутните дози крещяща омраза, с която се опитваш да отдалечиш всеки. Именно за това не можеш да ме излъжеш с глупавия отегчен поглед, който много рядко поглежда право към мен, а когато го прави, влагаш цялата си вътрешна сила, опитвайки да ме пронижеш с омразата си.
Онзи приятел, който ме нарече "наивна" преди време, е бил непросветен, че да съзнава какво изобщо означава наивността и как би могла тя да завладее нечия душа.
Не е наивност, ТИ си наивност, а аз съм влюбена.
Нито едно мускулче в мен няма да посмее някога да изрече това пред теб, колкото и да го пищи неосъзнат глас вътре в мен. А аз дори с последни сили не бих, повтарям не бих , те обичала заради това, което си.
Обясни ми защо те обичам, обясни ми, понеже въпросът дълбае дълбока яма в мен!
Виждам през тях, виждам историите им, виждам живота им - безсмислено отброяване на часове, минути, секунди. Чудя се дали със своята проницателност виждаш през мен?
На тази въпрос не бих могла да зная верния отговор, защото верен отговор няма - също като при всяка изречена благородна лъжа, един напразен опит да сториш добро, но единственото което постигаш е още болка.
Ще ме спасиш ли, ако ме видиш лежаща на железопътна линия?
Или по пътя остават жертви, аз съм просто поредната?
Колко дълго ще дълбаеш, разбирам какво печелиш, но не разбирам какво губиш ако опиташ.
Тя вярваше, като по-малка, разбира се, че нейната цел на нейното съществуване е да се научи да прави хората щастливи. Но една усмивка никога не би направила някого щастлив, и то от човек, който не спира да се усмихва с цел да го постигне. Все едно да даваш на кучето си всеки ден от един и същ хляб - с времето той изсъхва, мухлясва, а кучето не е толкова щастливо, колкото е било при първия път, когато си му хвърлил онзи крайшник. Но тя продължи да опитва, срещна толкова много хора, някои успя да зарадва, други не, но вътре в нея нямаше и помен от нечисти чувства, мисли, от студената зима, която нахлу в цялото и тяло, когато срещна теб.
Спомняш ли си, когато си подаде ръка и те попита какво би те направило щастлив? Питаше те всеки ден, да, молеше се да я погледнеш и да и кажеш, понеже нито усмивките и', нито топлият шоколад, нито непрекъснатото и' внимание към успя да те накара да се почувстваш обичан. Беше ли отегчен?
Старо куче, което не иска вече от глупавото и' подаяние, това си ти !
Съжалявам.
Но понякога ми се ще за част от секундата да прогледнеш, виж в какво я превърна! Превърна я в развалината, която стои пред теб, несломимото дете отвътре почти изхаби глупавия си кибрит и светлината мъждука единствено дълбоко в очите и'.
Понякога ми ще да видиш глупавата ми фалшива усмивка и как оставям да ме блъскат по пътя към теб, нямам сили да се бия, а падна ли още само веднъж..не съм сигурна че ще стана повече. Защото омразата вътре в мен е толкова силна, че целта на съществуването ми стана да разкъсам пердето пред очите ти....
И...

....

Боли ме, защото тази омраза не е насочена към теб. Защото никога няма да е. Породена е от вътрешното съзнание на детето, което винаги е знаело, че доброто побеждава злото само в книгите. Но се бореше на страната на първото, заради наивността си.
Тази наивност ме кара и сега да запаля последната клечка кибрит...




Написано е за теб.
Като главният герой си именно ти.
И е написано е с ясното съзнание,
че никога няма да го прочетеш...

Няма коментари:

Публикуване на коментар