Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

вторник, 26 април 2011 г.

Be.

Change Everything you are And everything you were Your number has been called Fights, battles have begun Revenge will surely come Your hard times are ahead Best You've got to be the best You've got to change the world And use this chance to be heard Your time is now

От известно време намерих посока.
Хубава посока, такава, която ще ми донесе повече, която ще ме научи на повече, която ще ме приближи повече до съвършенството ми за човек. Да, посоката не е за кривване дори, но е фалшива посока. Колкото и да го обмислям (глупавия си живот), толкова повече стигам само до едно заключение: промяна. Към по-добро. Към нещо, което да ме накара да ставам сутрин от леглото с усмивка, а не да отказвам да посрещна поредния ден, нещо, което да ме кара да се усмихвам повече, а не да съм на ръба да се разплача, понеже трябва да изхвърля това, което ме дави отвътре. В повечето случаи сълзите са неизплачими. А щастието е немислимо дори.
Понякога се смятам за рядка порода мечтател и вярващ с невероятна смелост да си представя дори малко щастие. Някои печелят щастието си и то е неразделна част от тях. Други, като мен, никога не са го срещали и досега би трябвало отдавна да са се отказали от мисълта за него. Но не.
Виждам, че мога да променя много неща, мога да опитам, мога да задържам фалшивите усмивки на лицето си, мога да потискам напиращите сълзи, мога да вървя с гордо вдигната глава, дори когато се чувствам толкова нищожна, че предпочитам никой да не ме забелязва. Мога, защото съм борец. Мога да имитирам щастие.
Защото понякога външното щастие води и до вътрешно щастие.
Но това ме прави фалшива ? Фалшификатите винаги са евтини подобия на оригинала. А аз не искам евтино фалшиво щастие, което да не ме оставя да заспа вечер.
Искам нещо истинско. Поне едно истинско нещо, което да ми принадлежи. Поне... поне нещо, което да ме изкара от транса на сивото ежедневие.
И страхът дебне зад всеки ъгъл...страхът всичките ми усилия да са напразни, да са проваля. Защото проваля ли се още веднъж и падна ли за пореден път, не съм сигурна, че ще мога да продължа. Мислите, че се свиква с провалите, когато те са живота ти ? Ами не.
Никога не свикваш с вътрешното убеждение, че не заслужаваш още един шанс. Защото се прохабиш силите на вселената.
Звуча глупаво ? И наивно.
Голяма работа.
Никой никога няма да ме забележи заради това, което показвам на света. Никой никога няма да ме забележи, да ме усети, да ме заобича. И го знам. И събирам сили да направя нещо по въпроса, но не съм сигурна дали не съм твърде самоуверена, че да експериментирам със себе си.
Предполагам няма как да се превърна в нещо по-лошо от това, което съм сега.

За едното щастие съм, да.

Няма коментари:

Публикуване на коментар