Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

събота, 5 ноември 2011 г.

Погрешен ход

Отварям очи и гледам белия таван.
Не е възможно да съм тук и сега, да съм част от всички, да съм просто един от онези силуети без посока и цел, скитащи по Земята. Винаги съм се примала като един страничен наблюдател на чуждите животи, който никога няма да изчезне, да умре.
Сега нещо ме стяга отвътре, знаейки, че краят е близо, а аз не съм живяла.
Именно, не съм, аз съм наблюдавала чуждите животи и съм се смяла и плакала както се смее и плаче просто наблюдател в кинозалата. И когато един филм свърши, почва друг. Аз живея там, аз не мърдам оттам, а хората идват и си отиват. Чувствата преливат, но между прожекциите блесва светлина и виждам всичко съвсем ясно - аз съм сама.
Защото съм това, което съм. Защото като малка ми се е набило в главата - да бъда каквато съм и хората ще ме харесват, обичат, обожават. Лъжи.
Лъжи са, защо иначе хората слагат маски. Не че аз не нося, но както се казваше в една любима песен : I'm not a man of too many faces, the mask I wear is one.
Греша. Хората ме виждат каквато съм и това не е тръпката, която търсят.
Лъжи, лицемерие и болка е каквото хората искат. Това, за което живеят, е тънкият лъч светлина, пронизващ всичките лъжи, лицемери и болка, а без тях този лъч би бил незабележим.
Да си перфектен е безсмислено и е някак нередно, глупаво и СКУЧНО.
Да си правилен е грешно.
Да си грешен е правилно.

Няма коментари:

Публикуване на коментар