Просто подхранване на илюзията

Открих себе си в литературна криза.
Така обичам да наричам неспособността си да напиша едно изречение за своите (както и за Ботевите, между другото) чувства напоследък и доста лесно всеки път, когато отворя блога си (или учебника по литература), да се примиря със своята "литературна криза", да затворя страницата и да се гмурна я в някой сериал, я в Хари Потър.
Но каквото и да правя, пред още стои проблемът, че писането не ми се отдава, поне не както преди, загубило е смисъл, не ми помага да помисля, след като видя думите бяло на черно, не ми помага да разбера себе си, да излея всичко, което ме притиска ... и да продължа.
Сблъсъкът с този пост беше неизбежен от няколко месеца насам и именно сега, в 19 часа, неделна спокойна вечер (като изключим, естествено, топуркащите звуци от съседите, които правят ремонт), когато ме чакат хиляди домашни и уроци, да седна за известно време и да се взирам глупаво в белия екран.

Въпреки моята любима "литературна криза", душата ми и мислите ми не спират да ме ръчкат нито за секунда, всяка вечер заспивам с мисълта как светът е безнадежден и смисъл няма и се събуждам сутрин с чувството, че желая краят да дойде колкото може по-бързо. Не мога да намеря наслада в нито едно ежедневно действие, дори в онези необичайни случаи, които напоследък не ми се отдават и без това, като например събиране, излизане и така нататък. И най-важното от всичко - не мога да намеря спасение в мечтите си за един по-добър живот в близкото бъдеще. Думата, която ме определя, свети все по-ярко на челото ми и (извинявам се за сравнението) придобивам харипотърски синдром, свързан в белега му - "безнадеждна" е което съм на този етап и вместо големият страшен Волдемор без нос мен ме преследва сянката на безсмислието и болката. Ще извинява Избраният, но аз печеля.
Та, опитвайки се да намеря утеха в писането, продължавам да осъзнавам, че временна илюзия, че това ще ми помогне, все някога ще се изпари, както се изпари илюзията, че веселието ще ме спаси, както се изпари илюзията, че уроците ще ме спасят, както се изпаи илюзията, че усмивката на хората ще ме спаси. Но илюзии винаги ще намирам, не искам да знам какво ще се случи, когато се изчерпам от идеи.
Едновременно с безнадежността, която ме е заляла цялата, обаче има още съществено в живота ми. И то определено не е нещо временно като момче, приятели или мисълта за скорошно събитие, от което да потръпвам. Гонят ме ужасните срокове за кандидатстване за университет и огромните ми очаквания - моите и онези на родителите ми. Тъй като винаги съм мечтала за медицина и огромна красива болница с много ранени и болни хора (не си мислете ,че съм някаква психопатка, все пак нищо още не сте видели от мен), съдбата, представляваща моята вътрешна нагласа и родителите ми, ме насочва по едни труднодостъпни пътища, за които ще ми трябват много усилия и сили - силите на борците, онези, които знаят какво искат и знаят, че си заслужава.
А аз, боя се, не съм от тях. До преди две години бих се изсмяла (а и го правех) на всеки мой връстник, който ми изтърсваше, че не знае с какво иска да се занимава след гимназия. Защото аз самата бях от онези борбени и силни личности, готови да посрещнат бъдещето и се гордеех със себе си заради това. Но сега .... сега всичко изглежда толкова по-абстрактно, толкова по-ясно виждам как не си струва да пропилявам години в учене, когато мога да се забавлявам, не си струва да отнемам свободата си, защото каквото и да правя... на където и да вървя .. накрая все се стига до едно място и ние всички знаем кое е то.
Е тогава защо живеем ? За да създаваме ? Не съм сигурна, че съм от онези важни личности, които все пак ще оставят следа в този свят, пък и съм убедена, че животът ми няма да има смисъл за никой. Тогава защо да има смисъл за самата мен ?
Може би живеем просто за да бъдем фон на онези, които променят света.
За да поддържаме баланса на планетата.
За да унищожаваме тази планета?
Безсмислено е, колкото и да се лъжем, и докато някои хора намират надежда в създаването на семейство, отглеждането на деца, мен съвсем не ме удовлетворява подобна картина, а бих искала да съм именно от тези хора - хората, които се радват на един нормално изживян живот и получават от него максимален брой усмивки върху лицата си.
Може би звуча направо глупашки глупаво, може би не си струва да напиша нито един ред, но създавам още веднъж илюзията в главата си, че след като цяло лято не съм написала нито ред, именно сега ще получа удовлетворение и ще мога да доживея ... деня.
А за утре ще мисля по-късно, .... ако ми се наложи.