Aggression could kill the noise in your head

Омръзна ми от вас, сериозно, хора. И животни.
Да се има впредвид, че почти сяко изречение, в което говоря за много хора, всъщност се отнася за абсолютно един.
То не бяха филми, не бяха криви усмивки, не бяха злобни погледи.
Знам, знааам, че е трудно. Познавам се все пак, знам, че съм трудна. Много дори съм трудна, знам, че никой не може да ме разбере. Недейте опитвайте тогава.
И мамка му, как мразя някой да се прави на интересен, използвайки добрия стар игнор. Ок, и аз понякога го прилагам и то на хора, за които главата си режа, обаче ме дразни фактът, че вие го правите нарочно. Ей така да ми стане тъпо, да се почувствам виновна, да тръгна да ви се извинявам, омолявам.. чакай. Стоп.
Да се извинявам ли? Та за какво ще се извинявам, нали не бях тая дето ви заеба.
But no one cares about the truth.
Всеки иска да се почувства ценен нали? Особено вие. Искате да се почувствате ценени не заради това, което сте, а заради тъпото чувство у ваш'те наивни приятели, че си струвате всъщност. Wrong, wrong, wrong.
Знам, че е супер мега хипер wrong, ама съм го правила знаааам. Няма нужда да ми го натяквате, и на колене бих паднала да не го правите. Бла.
Днеска мислех, че е ще утра хубаво :> И в един момент, да, онзи момент, в който наближих училище и видях как на двора се изнизва малка група хора. На групички. И нещо ми цъкна в главата (чудя се какво, драги, крушката отдавна гръмна) и ми мина мисълта, че може би, само може би, това няма да е дългоочакваният ден.
Не може и да си предствите колко се оказах права.
Обаче нали хората са казали, че колкото по-малко очакваш - още по-малко получаваш.
Deeply disappointed. Yeah.
Би било хубаво. Ако не мълчах през цялото време като риба и ако не смеех да направя нито една шеговита забележка. Щото иди речи, много смях щеше да има ако бях си отворила устата. Защото доста можех да кажа.
Карай. Нали с тъпаци не тряа да се занимаваме.
За сметка на това обаче, някой не млъкнаха.
What did u think, Riiiiin?!
Ъргх, не мислих, просто не помислих. Апък се канех на Джулай да ходя с тях, хаха.
Айде бе, смях щеше да е. Щях да си тръгна на втората секунда като започнат да говорят пълни безсмислени шитни по адрес на напълно шитави хора.
Ама не, вижте, може пък да отида на Джулай с Галс ииии с онея прочутите от 11 клас, дето не ги знаем даже от кое даскало са и какъв цвят долни гащи носят (да, аз винаги проучвам хората и първото нещо, което научавам е цвета на гащите). Right, изненадах ви, изненадах ви. Почти колкото бях изненадана днес.
Апък, за да стигна до Марияна сутринта ми трябваше ансансьор... или стъпби. Но мързела надделя и взех че се бътнах в малката кабинка и натиснах копчето. На няколко пъти ми се изправи косата, на няколко пъти на гърлото ми засядаше пъсък и си казвах "омг, ся ще спре тази магична кутия и ще се озова заклещена тук." Но най-лошото беше, че си помислих също: "...и няма да мога да отида на училище" После се засмях. Не, защото беше смешно, просто реших, че няма начин да пропусна прекрасния последен ден.
Wrong, truly, madly, deeply wroooong.
Съжелявах, че не съм заседнала в кутията, но кой да чуе.
Айде тва да не е "Дони Дарко", че да върна времето на назад и да набия един шут на кутията. И тя нали не е Тардис, щото не е синя ии знаете: не е bigger on the inside -- щеше да спре и да се развали за поне половин ден. Фейл. Ама от яките.
Хах, на какво не съм готова само да не ходя на даскало, да.

Разочарована съм. Много рядко някой успява така да ме разочарова.
Единствени сме по рода си, братя ^^
Мисля отнех много от ценното ви време, за да ви занимавам с пълни глупости. Еми да ама не. Не са глупости! Така де, за мен не са. Значат много. Значеха много и хората, и мястото, и времето, и снимките. Обаче май беше само за мен.
Ако можеш да си остана лятната ваканция със спомените за тях преди този знаменит ден.
Но не. За урок да ми е.
Stay away from disappointments.



-- Рин бяга да яде маслини и да се радва на Нощен патрул *оплез*