Често се питам, какво би било ако всички говорихме истината лице в лице. Без тайни, без скрити истини, без лъжи.
Като малка винаги съм вярвала в един по-истински свят, от този, който тогава не познавах. Представях си сладоледени хълмове с летящи понита, акащи пеперудки.
Представях си, че сме едно цяло, че на никого не му пука за самия себе си, толкова колкото за останалите.
Представях си, че всяка стъпка към върха - ни доближава към най-хубавото, че няма връщане назад.
Представях си, че мечтите стават реалност.
Представях си всичко това и живеех в собствената си представа, без страх, че всичко ще свърши, без угризение, че може би част от представите ми са лъжа.
Тогава реших да им позволя да нахлуят в живота. И не само - предложих им възможно най-уютната стая - в гръдния си кош, близо до сърцето си.Предложих им кошче за всеки техен душевен отпадък, от който имат нужда да се отърват. Предложих им приятел.
А те ми взеха всичко и ме напуснаха.И представите ми взеха, дори не осъзнах как целият ми измислен от самата мен свят рухна - все едно ей така, на шега. Гледах дълго назад, опитвайки си да си обясня къде сгреших, опитвах да поправя грешката си, но дори не знаех каква е тя и нямаше как да направя каквото и да е.Търсих спасение в по-маловажни неща, които там, в моя разрушен свят, бяха така грешни, така ненужни.
Чувствах се самотна, независимо, че бях обградена от хора, готови на всичко, за да ми помогнат. Аз исках да ми върнат всичко, което ми отнеха. Исках си старите приятели, въпреки че знаех колко е глупаво да искам хора, на които явно никога не им е пукало за мен.
Но препрочитайки стари хронологии, стари смс-и на стария, потънал в прах, телефон, дневници, които отдавна не значат нищо... привидно, всъщност са така вярни, всъщност много малко се е променило, от това, което чувствах тогава, виждам че съм грешала. Че съм искала твърде много в замяна на нищо – че аз бях тяхното кошче за душевни отпадаци, а когато те искаха да ми помогнат аз се дърпах.
Опитах се да променя това, да се уча от грешките си, но това ме направи само още по-уязвима. Отново допуснах хора до себе си, този път още по-близко, още по-истински. Още по-болезнено... беше, когато отново ми отнеха това, което бях спечелила.
Въпреки че продължавах да вярвам сляпо, да се боря срещу всеки обрат на живота, отново се срути красивият ми замък от карти. И отново всички успяха да избягат, само аз останах затрупана там – под хилядите черно-червени карти – сама със себе си. Пак. Пардон, не пак – отново. Годините прекарани под отломките на разбитите ми мечти, по-скоро разбития ми вълшебен свят, който се опитах да възродя, ме накараха да спра да вярвам.
Спрях и сега съм объркана. Понеже не знам какво искат хората. Чувствам как аз съм единствена, последна от своя вид – мечтателка. Чувствам, че това, което съм изпитала, не еспособен да изпита всеки, защото вземам всичко твърде лично. Въртя оста около мен. И може би това ми е грешката... онази, която така отчаяно се мъчих да науча през цялото време, лежейки под струтения свят на сладоледени хълмове с летящи понита, акащи пеперудки...
Няма коментари:
Публикуване на коментар