Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

понеделник, 31 май 2010 г.

Shoulder to cry on

I`ve been away.
Too far from reality.

Когато загасна и последната свещ, когато останах на тъмно в огромната празна стая... осъзнах, че вече и чувството го няма в стомаха ми. Пеперудите отлетяха и го отнесоха заедно със себе си някъде другаде. Далеч.
Но също така осъзнах, че онази част от сърцето ми, която отне без никакво усилие, завинаги остава при теб, няма да ми я върнеш. Вероятно си я пъхнал в някоя стара кутия за обувки, където криеш и всички други отнети парчета от сърца. Защото наистина не заслужавам своя собствена кутия за обувки, както остава за малко пространство в гръдния ти кош, където да носиш откраднатото ми сърце близо до своето.
Жалко е всичко, на което бях готова тогава. Жалко е и как провалих всичко с напразното си желание да избягам от любовта... но когато аз не успях - любовта избяга от мен. Без да и мигне окото. Избяга и отнесе част от сърцето ми, което сега стои в някоя кутия за обувки и бие едвам чуто.
Чудя се как стигнахме до тук, след всичко, през което минахме.
Нито хората, нито мечтите, нито разстоянието можеше по някакъв начин да ни накара да се обичаме по-малко. И не говоря просто така, защото знам, че любов имаше. Знам, защото го показвахме, не беше простодуми. Знам, че е далеч ... всичко, но имам нужда да върна времето. Не, за да променя нещо, просто, за да го изживея отново.
Това сега няма значение обаче.
Не за това отворих дълго неотваряния си блог.

Когато споделя някое мое опасение с някого..започвам да си вярвам още повече. Лошо. Защото виждам, какво смятам да направя сега.
Споделям.
Че пак започвам да обмислям варианта .. да искам нещо, което не мога да имам.
А нещото и толкова грешно, че чак ме кара да се чувствам гузно, а аз не се чувствам така често. Даже е твърде рядко и така ми харесва - да вярвам в себе си.
Не разбирам лесно намеци, ясно е, обаче от няколко дни насам се чувствам, хах, искаща да започнем даскало най-после. Знам, че ще е безполезно, защото вече е почти юни и лятото е така близо, но съм тотално объркана от себе си и ми е супер трудно да призная какво искам. Не искам да признавам, защото ме е страх, че шибаното увлечение почти никога не остава само шибано увлечение щом говорим за мен.
Лошо. Защото не бих могла да забравя последния път. Последния път, когато разруших живота и мечтите си заради нещо, което не мога да имам. Можех само да се надявам в хората, че тях ги е грижа. Че в крайна сметка си струвам усилието, обаче грешах. Още греша.
Спомням си и че обещах да не се поддавам отново, защото знам каква безнадеждна романтичка съм... някъде мноооого дълбоко в себе си xD Знам, че това ще е поредната грешка, поредното откъснато от сърцето ми парче, което никой няма да ми върне. Отдавна не се раздавам, съжелявам. От сега нататък ще чакам останалите да действат, ще оставя тях да остават с разбити сърца и отнети мечти, майната им, честно.
А аз мога само да стоя отстрани и да вярвам... че някой ден ще се почувствам горда от това, което съм избрала като свой път... да остана на тротуара.

Но все си мисля, че би излязло нещо много хубаво от тази драма. (:
Нищо, че значеше само за мен.. дам.

Няма коментари:

Публикуване на коментар