Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

понеделник, 17 май 2010 г.

Еverywhere, nowhere

Keep your feet on the ground
When your head's in the clouds

Отказах се. Сериозно, този път бях сериозна до мозъка на костите си - край.
Блоговете имам предвид, от блоговете се отказах. И не само. Но особено от блоговете, защото е излишно да споделям всяко чувство минало през мен с шепа хора, които не познавам, при положение, че мога да го споделя с тези, които наистина са до мен - готови да слушат всяка мизерна частица от скучния ми живот.
Въпреки че се отказах пак съм тук - поредното доказателство колко спазвам обещанията си. Но това е едно незначително доказателство.
Докато четях извадки от стари блогове и дневници, тогава открих колко глупави напразни обещания съм дала и колко некадърно съм ги изпълнила. Откривам и колко глупави неща продължавам да правя, дори след като вече не давам и чук за това, какво ще си помислят хората. Виждам как постоянно си отварям скайпа само, за да хвърля едно око какво има в скайп балончето. Преглеждам фейсбук листата си, за да видя дали случайно ... само случайно. И знам, че мисълта, че е както съм пожелала по никакъв начин не ме топли, защото и без това няма да се променя. Нито аз. Но поглеждам. Понякога поглеждам с някаква последна надежда. И когато се върна от някъде и на скайп са ми се насъбрали 43573 пропуснати съобщения пак се надявам едно от тях да е от него. Знам, че няма никакъв шанс. Знам, че лятната ваканция бе така далеч, но тая напразната надежда да пише. Защото ми липсва.
Не че искам, напротив - не искам. Не искам, защото знам какво ще последва. Знам, че ще дойде ред на дълго упражняваната от мен сцена, в която главна роля изиграва последното "сбогом" . Не искам да идва този момент, моментът, в който най-сетне показвам, че не съм безплатна, нито глупава. Страх ме е. Страх ме е да говоря истината пред него, но щом не мога да говоря истината, няма смисъл да оповавам всичко на лъжи, нали? Няма.
...
Напразните обещания, който така и така остават само обещания, които мачкам упорито. Те и аз вървим заедно към моя край. Те да бяха истина, де да можех да си повярвам. Поне веднъж. Веднъж да мога да си повярвам, че съм го намразила толкова - колкото го обичах.
На път съм да го сторя, но няма да обещавам нищо. Не и този път. Понеже не искам да се превърне в поредното напразно обещание. Не и този път, твърде дълбоко затънах, за да продължавам да вярвам. От сега нататък само ще го искам. Колкото по-силно мога - толкова по-добре.


Няма коментари:

Публикуване на коментар