Достатъчност?

These roads never seemed so long
Since your paperheart start beating leaving me suddenly alone
Will daybreak ever come?
Who's gonna call on Sunday morning?
Who's gonna drive you home?
I just want one more chance
To put my arms in fragile hands
I thought you said forever
Over and over
A sleepless night becomes bitter oblivion
These thoughts run through my head
Over and over
Complains of violins become my only friends
August evening
Bring solemn warnings
To remember to kiss the ones you love goodnight
You never know what temporal days may bring
So laugh,love,live free and sing
When life is in dischord
Praise ye the lord

Защо пиша текстове на песни си е повече от спорен въпрос. Ок, важното е, че нямам нищо особено, за което да блогвам.
Факт.
Мога само да мрънкам за прекрасната Стара Загора <3, за прекрасния Дневен патрул на Лукяненко и за нещожното внимание от страна на света. Само се опраквам, знам, но за това ми плащат. Deal with it.
Почвам да гледам филми, да чета книги, надявайки се нещо да ме разстрои. От доста отдавна не съм плакала, даже не го смятам за нужно вече. А всъщност плаченето е един доста добър начин за изразходване на енергия. Имам я в излишък и се чудя как да я изразходя, не бойте се.
Обаче не изпитвам потребност да рева. Странно, аз съм ревла - супер ревла. А сега като се замисля незабавно изкача отговор в главата ми: Nah, не ми се занимава сега, пък и не ми се става да търся носни кърпички.
What a shame.
Като малка имах една ужасно добра приятелка, още в детската градина. Казваше се Вики. Тхм, Виктория всъщност. Общо взето бяхме неразделни, постоянно висяхме по детски площадки или пък у тях, рядко у нас, понеже тогава още нямах компютър и у тях определено бе по-забавно. А в интерес на истината те бяха на квартира, но въпреки всичко апартамента им беше доста по-добър от нашия тук. Хъх.
От постоянното тичане подир задните ни части и майките ни се сближиха, които е още по-странно, понеже майка ми не се сближава с хората. Никога. Просто няма приятели, освен колежките си, които се сменят доста често при изложените фактори: тя доста често сменя работата си.
Аз мразех детска градина. Indeed. Беше отвратително, а най-отвратителната част беше следобедниян сън. Не виждам защо карат децата да спат на обяд при полужение, че не им се спи, а им се... играе примерно. Потресаващо гадно е и аз никога ама никога не оставах да спя там. В дните, в които изобщо ходих на детска градина, оставах само до обяд, после майка ме вземаше, но и тези дни не бяха много. Единствено последната година преди предучилищната ходех по-редовно и то само защото бяхме с Вики, а не е като да се чувствах самотно. Мразим самота, римембър?
Та с Вики бяхме изключителни приятелки, но по стечение на обстоятелствата тя не беше от Бургас и веднага щом свършихме детска градина се изнесе с техните.
Майка казва, че е било за Велико Търново, но аз съм твърдо обедена, че беше Варна. Все пак съм била на ъмм 6?, така че не е удачно да споря с майка, но изключително добре знам, че нейната памен не е от най-силните.
Когато си заминаха плаках доста. Доста доста... изключително много - от онзи плач, който просто не можеш да спреш, дори да искаш, той напира в гърлото ти и не можеш да запазиш спокойствие, понеже се чувстваш сякаш се задушаваш.
Умирам за такъв плач, съвсем малко. Тоест предполагам, че умирам, понеже чувството е хубаво, но както споменах - не ми е до ревливи театри. Не тази вечер. Не тази ваканция, обзалагам се, че още щом почне година ще се наплача здраво.

Не съм съвсем сигурна, че съм по правия път, не съм съвсем сигурна, че именно пътя на пропиляване на хората е правият, но нямам време и желание да тествам друг.
Straight ahead през сълзите и мъката. И през хилядите фалшиви усмивки, естествено. Без тях щях да съм още някъде далеч на дъното. Хората обичат фалшиви усмивки. Аз обичам да се усмихвам без причина. Перфектна достатъчност. Достатъчност. Алиса знаеше... :)

П.П.П.Н.К.Д.Г.В.(п.п.понеже нямаше къде да го вмести) Помня, че последната година от проклетата детска градина ни снимаха. Бях излязла много яко. Както и да е, на задната страна на снимката имаше адресите и телефоните на всички от групата + пълните имена.
Чудех се ако случайно намеря снимката може би ще мога да намеря и Виктория.
Но, уви, тя е изчезнала.
Също като спомена за името на града, където се преместиха.
Също като сълзите.