Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

сряда, 15 септември 2010 г.

Венчелистче

"Погледни къде стигнахме. След всички онези опити да се изиграем, погледни. Виждаш ли ме? Виждаш ли ме сега?!"
Гласът изкрещя в тъмнината и заглъхна, докато коленете му се прекършиха и го повалиха на земята, върху рохкавата пръст.

Онази сутрин бе важна. Само тя. Не че бе с нещо различна онази сутрин, напротив: слънцето се показа точно в шест и четиридесет и седем, мъглата се разнесе глухо над града, тежките стъпки на забързаните пешеходци раздраха тъмнината, докато от нея не остана и частица.
Тя стана от меко постланото в пепел от рози легло, облече бледо синя тениска и сиви джинси, направи си кафе, но не го допи - също както всяка сутрин. След това си взе малката дънкена чантичка, нахлузи старите очила с черни рамки и си проправи път из тълпата от пешеходци, бързаща за училище.
Пред прага се спря за миг. Както винаги. Не и' отнемаше много, само броени секунди, през които си даваше време да помисли. През мозъчната и' кора минаха като на лента последните две седмици, след това и онази преди последните две седмици. Тя се забравяше трудно, останалото бе като копринен плат, който тя бе късала с нокти.
Две седмици тя не смееше да срещне дори погледа му, не бе чувала медния му глас, с който успяваше всеки път да спре механизма и', както и дъха, и сърцето и'. Две седмици нито полъх от една едничка усмивка. Неговите усмивки, които я разтапяха като шоколад.
Цели две седмици тя не бе чула ударите на сърцето си, понеже то не искаше повече да бие - всеки удар бе болка.
Защото последния път, когато той си тръгна я остави отново на онзи зловещ черен път, където не знаеше накъде да поеме. Колко време е минало от последната му прегръдка - година, две? А всъщност само две седмици. Две болезнени седмици, през които той отново бе така близо и така далеч.
А секундите са нижеха, докато сцените минаваха през главата и', давайки и' сили да продължи напред към класната стая.





Лейм съм, писала съм го 9ти клас. Бях дете, както очаквате?!
А в интерес на истината тя го убива, ако ви е интересно да научите.
Жалко, че идеята бе само в главата ми.

Няма коментари:

Публикуване на коментар