Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

събота, 25 септември 2010 г.

Незначително си блогвам

Този пореден прекрасен пост вероятно също ще бъде изтрит, понеже всичко интересно в мен се изчерпа. Пука му на никой. Щото пък на мене ми пука, хах.

Стоя си сама в тъмното и се чудя какво да правя, нещо, което да ми отвлече мислите от миналото. Защо се ровя изобщо толкова дълбоко назад (дълбоко, няма и година) и не спирам да се обвинявам каква глупачка съм била и как съм пренебрегвала хора, които сега ги няма и без това, и съм обръщала внимание на такива, които винаги ще са тук. Но не съвсем, знаете.
Тъжно е как се получи всичко, как поглеждайки назад виждам само провали и моменти, в които съм приличала повече или по-малко на жалко подобие на човек, борещ се за мечтите си.
Защо мисля, след като просто мога да гледам напред и да направя нещо!, за да променя посоката и след също толкова време (година, да речем) да се обърна назад и да видя как провалите се засенчват от прекрасни моменти.
Ама не, защо де не стоя и да не мисля колко съм прозрачна за света?
Съжалявам, наистина (пак, едва ли тези хора изобщо следят жалкото ми подобие на блог, но..) съжалявам. Наистина. Безкрайно много.
И понеже не мога да ви го кажа лично.. от липса на характер и от възможността да прозвучи ужасно плоско.. го казвам тук на себе си.
Още ли по-жалко звуча? Зная.
"Съжалявам, Рин, че си била такава използвачка. И че не си знаела нищо. Съжалявам хората, които държат на теб и които са държали някога.
Глупачка."
Няма смисъл да се самосъжалявам де, освен ако не си пусна Аврил. Тогава винаги има смисъл. *вече дори чашата ми ме гледа странно, не сте само вие*
И какво ми липсва от преди година? Нищо.
И какво ми липсва попринцип? Всичко.
Може би е вярно, че въпреки хилядите ужасни неща, които те се случват всекидневно - един ден ще бъдат оправдани с нещо наистина хубаво и стойностно. Възможно ли е подобни догадки да ме водят напред... глупости. Защото виждам как всеки ден хората правят ужасни неща, без дори да им пука особено, и естествено, нищо не им се връща.Защото... не зная защо, как бих могла. Но е факт. Виждам и всеки ден как на прекрасни хора им се случват ужасни неща. И съм убедена,че дори след 20 години нещата ще са същите.
А не е честно, не е редно да е така.
И следващият, който посмее да ми твърди, че горе имало някой дето гледа постъпките ни - мога само да му отправя средния си пръст, поздравявайки го с ОМД. Мамка му, заболя ме пръста да го показвам на всички, спрете се!
Няма никой, който ни съди според постъпките ни, примирете се. Защо тогава да не съм отвратителна к***а, играеща си с хората като с кукли на конци и знаеща!, че никога няма да и' бъде върнато. Мога и да се обзаложа, че сега повече хора ме мразят, отколкото биха ме мразили ако бях гореспоменатото. А е ясно, че го умея - всеки го умее, стига да поиска.
Мъча се някъде по средата на "добра" и "зла" и каква се оказвам накрая... никаква.
Оу уел.

"Живеем заедно, умираме сами."
Не искам да умра сама. Дори и да е нужно да заключвам хора в мазата и против волята им да стоят с мен - не искам да умра сама!
Сега може да бягате с писъци, разрешавам.
*гледа как всички отстъпват назад с каменни физиономии и опулени очи*

Няма коментари:

Публикуване на коментар