Bullshit

Колко време ще ми трябва, за да осъзная най-сетне, че съдбата съществува? И че става това, което тя реши, че ще стане?!
Години, десетилетия? Изобщо ще ми стигне ли малкото време на тази планета, за да осъзная, че не определям аз съдбата си и не контролирам аз мечтите си. А и дори да го правя - смисъл няма, защото НИЩО НИКОГА НЕ СТАВА КАКТО АЗ ГО ИСКАМ!
За да стигна и до тези велики прозрения ми трябваше малък знак от съдбата! Ето, виждате ли, тя решава, че аз няма да получа това, което искам, че и ми го казва по най-милия начин. И го повтаря по още по-мил. Но си беше моя вината, че не схванах още първия намек. Още като отидох до Европа-та и те не работеха, щото било празник. Ня.
Не се усетих и когато Мухоморката не работеше. А между другото ще я посетя аз тази мухоморка. Утре, отдруги ден, след седмица - ще ! Просто ме зарадва "anti-fashion shop" и реших, че няма как да пропусна. Че и вероятно обици ще има каквито си искам. Муахаха.
Опа, отклоних се. Та да, мисля, че не разбирам от намеци - нито от тези на съдбата, нито от тези на приятелите ми, нито от тези на майка ми, която си ходи по кафенца, а аз ВИЖ ТИ! трябва да решавам задачи по математика в къщи. Да бе да, ще стане. Мрън.
Неделя, неделя, неделя!!! Всъщност знам, че всичко ще се фейлне, защото съдбата не иска аз да отида, но пък защо да не си помечтая малко? И после да съм още по-разочарована? *не правете това в къщи!*
Единственото хубаво събитие от деня е, че си приготвих ненормално як лилаво-бяло-черен аутфит, с който мисля да се появя в неделя. Ако се появя изобщо. Ако не - ... е ще го използвам пък, но не всеки заслужава да гледа каква съм яка. ХА!
..
Това беше шега, вие пък.
Но наистина, не всеки заслужава. Примерно не си струва да отида на училище така, защото просто нали на никого не му пука. И така. Едва ли ще намеря някога някого, на когото толкова да му пука, но все пак.
Всъщност сродна душа си търся и да, май я намерих, но нали ни дели половин България. Фък. А го познавам толкова добре и го чувствам толкова близък. Все едно. Съдбата крещи НЕ в главата ми.
Крещи също да се залавям със задачите по математика, тъй като не иска да будува цяла нощ с мен и да не ми дава да ги реша.
Крещи си.
Вземам хапчета и чувам лека музика, отекваща в ушите ми. Чувам Систем ъф ъ даун. Оу, то идва от тонколоните. Е, все едно. Депресиращо си е, особено, когато песента е Atwa. Защото...е защо пък да не. Тази си е НЕГОВАТА песен, мълча си. Мразя я и ми я любима. Мразя, когато се получава така. И обичам едновременно.
Съдбата ми подсказва да спра да пиша, преди да съм издала нещо, което няма да ми се хареса, защото когато съм разстроена винаги го правя.

Ангели, работи. Знаете.
*ето пак.*
Have no fear (: