Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

петък, 24 септември 2010 г.

Далеч съм и искам още по-далеч

Училището ме депресира.
Не, не само на мен ми звучи доста позната тази фраза.
И НЕ, не, защото не е лично моя (тми), а защото всииички мразим училище и се депресираме от него. Освен, разбира се, тези, които стават хиперактивни от вредните елементи, съдържащи се в училищния въздух.
Отклоних се, зная.
Само две седмици, какво говоря, и толкова няма, и се чувствам закърняваща. Тази прекрасна иначе училищна система убива всичко прекрасно в мен, сериозно. И докато до преди две седмици бях най-усмихнатото и весело същество, говорещо с всички и радващо се на всичко, сега се превръщам малко по малкото в същия отчаян депресар, който бях преди лятната ваканция. И за пръв път осъзнавам, че не нещо друго, а самото училище ме прави такава. Аз придавах заслуги на други, ех.
Оправдани сте, няма да ви съдя.

Pain - without love.
Pain - I can't get enough.
Pain - I like it rough,
Cause I'd rather feel pain than nothing at all.

Причинете ми болка, бе хора! Не виждате ли, че страдам ! v.v
Всъщност не знам как би било по-добре, но едно разбрах: "щастие" го няма в графата под името ми. Имам събота и неделя да прочета Декамерон, както и да реша три листа задачи, и струва ми се, това е единственото бъдеще, което е предначертано. Ден за ден? Ден за ден. Така е по-добре, отколкото да провалям живота си в мислене за бъдещето, което... е пълна мъгла и единственото, което се вижда е черен тунел. А в края му, уверявам ви!, няма светлинка.
Не искам да вървя срещу себе си, не е честно да се саморазрушавам, а всяка секунда я чувствам като че ми свършва батерията. Лошото е, че когато се прибера у дома - нямам време да я заредя заради хилядите домашни, неща за четене, неща за писане, неща дето просто ТРЯБВА да ги направя, за да не получа някоя двойка и, които са НАПЪЛНО безсмислени.
Искам далеч, далеч, далеч и искам да съм с хората, на които държа и да имам време за тях, а се получава така, че единственото време, което имам го прекарвам в скучни часове в тъпата класна стая. Ужасното е,че в целия ми клас няма абсолютно един човек, който може да...дори не мога да го обясня... да изкара наяве светлата ми половина.
А аз не понасям тъмната си.
Просто няма да ми пука? Просто ще си бъда неемоционално същество, което гледа само да му мине деня, без да разговаря с никого, без да се усмихва и прочие? И всичко ще е наред?
Ще видим, какво като пробвам? И без това не губя.
Мразя се.
Че не съм достатъчно това, което истинските хора търсят, и повече от това, което фалшивите одобряват.
Искам далеч.

Няма коментари:

Публикуване на коментар