Дълго съм се борила, за да спечеля това, което искам. А дългите битки са загуба на време и на стимул, защото бих желала поне веднъж да се хвърля във водопада. И после в реката, и нека ме отнесе, където иска. Вече не принадлежа там, където съм, може да ме отнесе, където иска - нека само е ново място, нека само мечтите там се сбъдват, нека усмивките са милиарди и ако е възможно - нека са върху лицата на хората, а не изрисувани черно на бяло, изобразяващи две точки и скоба. Защото всичко, което ми носят тези фалшиво изписани усмивки, не е достатъчно. Не и за мен, която иска все повече с всеки следващ дъх. И нека думите, които пиша сега, да ги изговорям - не само на себе си, не само на ум. Липсва ми да съм далеч от реалността, да съм дете, неразбиращо нищо, вярващо във всичко, което е чувало, че съществува. Липсва ми да сядам по улицата, когато някой не е изпълнил желанието ми и да плача с лъжливи сълзи, отказвайки да продължа. Липсва ми да не се примирявам със съдбата.
И тичането с вятъра ми липсва.
А време няма, времето си заминава и отнема всеки неизживян миг.
Есента дойде.
Сбогом, щастлива Рин, няма много време да изразиш себе си сега, когато броени дни те притискат до края. Сбогом.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар