Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

Nothing really bothers her, she just wants to love herself.

петък, 17 септември 2010 г.

Безкрай

Силата, водеща ни все нагоре и нагоре към небето, е нашият личен огледален образ и желанията ни, мечтите ни, както и малките пукнатини в съзнанието, които изграждат личността ни.
Защото всеки е единствено себе си е едновременно един като всички други. Аз ли? "А аз съм една малка прашинка в голямата прашна вселена". Също като всички останали, въпреки че често бивам определяна от приятелите си като противоречаща на себе си и всичко установено в малкия ни, клатушкащ се като дървена лодка в бурно море, свят. А единственото, което истински ми подхожда е да греба, докато най-сетне не стигна бряг. След това да го разгледам, да вървя известно време мълчаливо по пясъка, да се усмихна и пак да греба с малката си лодка. Към непознатото, към новото, към себе си.
Никога не бих се отказала от пътешествието, скучно и клиширано, наречено живот. Дори и никога да не намеря място, където принадлежа, дори и да не открия себе си - това ще е историята, която ще разказвам.
Въпреки че знам, че няма да има на кого да я разказвам.
Вярвам единствено в нещата, които са вечни - като океана, из който винаги ще плавам с лодчицата си. Докато мечтая да заприличам на него - да съм вечна. За да мога най-сетне да повярвам в себе си.
Много отдавна, още като много малка, разбрах, че за да съществуваш - някой трябва да повярва с теб. Дори и това да си самият ти. Особено внимание докато пътувам обръщам на заобикалящата ме мечта, която съм превърнала в свой живот. Грешките, които ме направиха по-добра, са хиляди, но най-важния урок, на който ме научиха е, че реалността е твърде сива за човек като мен, човек, мечтаещ да се научи да рисува с цветовете на вятъра, цветовете, които живеят единствено в мечтите ми.
С хиляди цветни бои, аз най-сетне успях да изрисувам моята празна стая с бели стени - моят свят, но това, което все още ми липсва е някой, който да успее да го види така както аз го виждам, да го разбере. Защото ако успее да го разбере, ще разбере мен. И стремежите ми.
И след всички бели редове, които изписах, и поради факта, че нямам в себе си боички, с които да ги оцветя, вероятно отново ще останат неща, значещи единствено за мен. Все едно, характерно е за мен да искам, характерно е да мечтая и да вярвам.
И да плавам. Докато открия къде принадлежа.
А последното красива нещо, което искам да видя в малкото си пътешествие, най-красивото нещо - би било животът ми на лента пред очите ми.
И после черна празнота.

Няма коментари:

Публикуване на коментар